Москва – културен център на българите през ХІХ век

Автор Румяна Дамянова
Москва – културен център на българите през ХІХ век Москва – културен център на българите през ХІХ век

Москва е сред най-значимите културни средища на българите през XIX в. В Москва след средата на XIX в. се утвърждават първите представители на модерната българска литературна, научна и политическа интелигенция. Сред тях са Любен Каравелов, Георги Теохаров, Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Нешо Бончев, Марин Дринов, Константин Геров, Христо Даскалов и др.

Статия

Столицата на Руската империя дава възможност на български младежи през втората половина на XIX в. да учат, да работят, да участват в културния живот, да създават своя културна традиция. През 50-те години на века млади българи от различни краища на българските земи се насочват към московските учебни заведения. Една статистика показва, че в началото, през 1857 г., заминават за Москва 11 младежи, през 1858 г. са 16, през 1860 – 19, през 1861 – 21 и т.н. Голяма част от тях стават студенти в различни факултети на Московския университет „М. Ломоносов“, учат в семинарии, в руски училища, като получават от различни места финансова подкрепа, а някои следват на собствени разноски. Немалко са и младежите, които получават подкрепа от отделни частни лица, но основен източник за материално подпомагане на българите стават стипендиите от руското царско правителство и също така от Московския славянофилски комитет.

Обединени от мисълта да допринесат „полза за отечеството си“, младите българи попадат в една съвсем различна среда – в руското общество през 60-те години на XIX в. се извършват мащабни преобразувания, отменя се крепостното право, активна и мощна става славянофилската идея за общ славянски съюз, в общественото пространство са се наложили като силна концепция за промяна идеите на руските революционни демократи.

Това са привлекателни реалности и учещите се в Москва българи се впускат в различни прояви, някои търсят подкрепата на Московския славянофилски комитет, други започват да опитват своето перо в благосклонни към тяхното участие периодични издания. Но преди всичко започват да се образоват. Насочват се към различни училища – в гимназии или семинарии, в училище за живопис, скулптура и архитектура, в пехотното юнкерско училище, търговско училище, в девически училища (при Алексеевския девически манастир, Исачевско-Чернявското училище и др.) – общо завършват тези учебни заведения около 35 българи. По-голяма част от българите, пристигащи в руската столица, се насочват към висшите учебни заведения като Московската духовна академия (в нея учат 9 българи), в Петровската земеделска академия, в Художествената академия, в Техническия институт и други. Най-много българи се записват за студенти в различните факултети на спечелилия слава като значим център за наука Московски университет „Михаил Ломоносов“. Мнозина стават студенти в Медицинския факултет (38), а тези, които се завръщат в отечеството си, са сред първите български лекари; учат в Юридическия факултет (9), във Физико-математическия факултет (5), но много бъдещи строители на новобългарската култура учат в Историко-филологическия факултет (16), а само един става студент в Педагогическия институт.

Далеч от отечеството, още първите българи, заминали през 50-те години в Москва на учение, създават през 1857 г. Московската българска дружина, на която дават името „Братски труд“ – литературно обединение, което си поставя по-широки културни и литературни задачи. Москва, с нейната различна и богата духовна атмосфера, с бурния политически и културен живот, с богатата литературна продукция – привлича и насочва българските младежи към културни изяви, дава възможност за реализиране на техните идеи. Това обединение си поставя за цел да подкрепя проявите на българите в Москва, да насочва техните интереси, да дава израз на техните творчески настроения. Създаването на Московската дружина „Братски труд“ е регламентирано и с програмен документ, който, с ясно формулираните намерения, дава израз на стремежите и желанията им. В няколко точки са изложени и основните задачи и цели в дейността на тази дружина: 1) „Да се запознаят русите с българите писмено“; 2) „...Да съдействува за развитието на българската литература“; 3) „Да се привличат български младежи в Москва за усъвършенствуване на науките“; 4) Да се създаде самостоятелен библиотечен фонд чрез закупуване на книги със средства на дружеството или чрез дарения; 5) Членовете на дружината да живеят „в братско съгласие и любов, да се трудят в зависимост от силите си за постигане на горепосочените цели“.

Ясно е формулирана основната цел и отговорност на Московската дружина, мащабът на замисъла е видим – от запознаване на русите с българите, с техния живот и култура, до създаване на образци на новоизграждащата се българска литература. Българите оценяват потенциала на условията в руската столица и насочват своите желания и стремежи към усвояване на знания и към утвърждаване на новобългарската литература и култура. Трудно е да се отговори доколко и как те успяват да изпълнят зададените от самите тях цели и задачи при създаването на Московската българска дружина. Въпреки че тя осъществява своята дейност в продължение само на няколко години, нейните създатели и членове се открояват като най-изявените българи, не само в рамките на българската общност в Москва, но и в отечеството.

Тези българи стават известни като творческите личности, създали най-значимите образци на българската литература и наука през втората половина на XIX в. – Любен Каравелов, Нешо Бончев, Марин Дринов, Райко Жинзифов, Константин Миладинов, Васил Попович, Георги Теохаров, Константин Геров и др. В различните сфери на своите изяви, всеки един от тях постепенно се изгражда и утвърждава като значима фигура в българския културен и литературен живот през Българското възраждане, но началото на техните изяви е именно Московската българска дружина. Създали дружината, те решават да се утвърдят като общност, която има свой културен и литературно изявен живот, и успяват да реализират списание „Братски труд“ като свой печатен орган (1860–1862). Симптоматично е и мотото към това списание, една мисъл на Георги Раковски – „Бащино огнище не оставяй, стари обичаи не презирай“. От списанието излизат общо 4 книжки, а всички материали в него са на българските студенти в Москва – учредителите на Московската българска дружина. С едно младежко любопитство те се събират и обсъждат въпроси на съвременната българска литература, коментират своите новоизлезли произведения, търсят начини да популяризират българските фолклорни и етнографски образци На страниците на списанието се реализират като автори Р. Жинзифов, Л. Каравелов, В. Попович, К. Миладинов.

Младите българи разчитат и на подкрепата на утвърдени руски учени и културни дейци. На техните срещи присъства често и И. Г. Прижов – фолклорист и етнограф, който оказва огромно влияние върху Л. Каравелов. Той го свързва с А. Котляревски и Г. Худяков, Каравелов се запознава с Вл. Ламански, Е. Ковалски, М. Погодин. Българските младежи създават връзки с различни руски учени, имат с тях кореспонденция, а също и съвместни идеи, които реализират, разчитат на тяхната подкрепа сред тях са личности като Александър Рачински, Осип М. Бодянски, Измаил Срезневски и др. Така Г. Бусилин, който заминава през 1841 г. за Москва и става „първият българин, студент в Московския университет“ (Гр. Венедиктов), живее в дома на Михаил Погодин. През 1860 г. Константин Миладинов прави опити да намери подкрепа сред руската научна общност за издаване на сборника „Български народни песни“, подготвя, съвместно с Ал. Рачински, едно малко фолклорно сборниче, с което големият труд да бъде представен пред Петербургското археологическо дружество. К. Миладинов не получава подкрепа за издаването на целия обемен сборник с български народни песни, но това малко сборниче – ръкопис, съдържащ 14 песни, предизвиква интереса на Измаил Срезневски и остава запазено в неговия личен архив (Архив Академии наук России. Санкт Петербург. Фонд 216, оп. 3, № 847). За него първа съобщава в научна публикация Л. Ровнякова. Днес вече този ръкопис на К. Миладинов е достояние на научната общественост с издание, подготвено от видната българска русистка Л. Минкова и езиковедката Л. Антонова-Василева (2008).

Българите в Русия през втората половина на XIX в. участват в различни сдружения и кръжоци, политически или научни общности. Р. Жинзифов става активен член на кръга на московските славянофили, през 1861 г. в славянофилския вестник „День“ главният редактор И. Аксаков публикува негово писмо, с което Жинзифов се обръща към русите да опознаят българите – тяхната история и култура; през 1866 г. той става член на Императорското дружество на любителите на изкуствознанието, антропологията и етнографията, а през 1867 г. участва в Славянския конгрес в Москва, като произнася на него една запомняща се реч. Л. Каравелов се включва в Ишутинското тайно сдружение, а неговият брат П. Каравелов – бъдещ министър-председател на новоосвободена България – участва в „Кръжока на московчаните“ („Всерусийска социално-революционна организация“). Идеологията на руските революционни демократи засилва патриотичните чувства сред българската общност в Москва, издирват се и се четат трудове на Херцен, Добролюбов, Чернишевски, както и внасяният нелегално в Русия в. „Колокол“.

Немалко от българските студенти работят и като учители в някои училища или в частни домове, не всички завършват образованието си, а някои като Р. Жинзифов и Н. Бончев, остават до края на живота си в Москва. Сред най-изявените българи е Н. Бончев, който първо заминава за Киев и завършва философския клас на Киевската духовна семинария (1858–1861); в Москва завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет (1862–1866), а след завършването му става учител в Първа московска гимназия, а после преподава в Лазаревския институт (1868–1875). Марин Дринов е другият българин, който след като завършва Духовната семинария в Киев (1861), завършва и Историко-филологическия институт на Московския университет (1865), като получава степен „кандидат на историко-философските науки“. Неговата отдаденост на историческото знание се изявява и в магистърската му дисертация в Московския университет на тема „Заселение Болканского полуострова славянами“ (1872), и в защитената по-късно докторска дисертация „Южные славяни и Визанатия в Х веке“ (1876), отпечатана в Москва. Н. Бончев и М. Дринов са двамата българи от Панагюрище, които получават финансова подкрепа от своите съграждани – жители на Панагюрище събират лични средства, за да ги изпратят да учат в Русия. Двамата – Нешо Бончев и Марин Дринов – стават водещи фигури в българската литературна критика и в науката, а тяхното епистоларно общуване е документ за културните връзки и влияния, както и за приятелството между изявени личности на XIX в. Христо Даскалов, един от учредителите на Московската българска дружина и неин председател, учи медицина в Москва, но я завършва в Санкт Петербург. Той публикува в „Русская Беседа“ (1858, № 15) полемичния текст „Возрождение болгар или реакция в Европейской Турции“, с която предизвиква „рязък отпор“ (Л. Минкова) сред някои среди на руската интелигенция.

Списание „Братски труд“ – като издание на Московската българска дружина – излиза през 1860–1862 г. и отразява първите публикации на московските българи, дава възможност да се види тяхното развитие като автори и формирането им като значими личности в българската култура. Без да има ясно очертани рубрики, нито специален програмен текст, списанието дава прием на първите литературни опити на българите, но и на страниците му може да се проследи и формирането им като изявени творци. Редактори на четирите книжки са В. Попович – на кн. 1, и Р. Жинзифов на кн. 2, 3 и 4.

Любен Каравелов се утвърждава като творец и идеолог именно в Москва: тук публикува първите си разкази, важни публицистични статии, много критически отзиви и заниманията си с българския фолклор. Сътрудничи на в. „Голос“, „Московские ведомости“, „Наше время“, „Иллюстрованная газета“. Публикува две книги в Москва: „Памятники народного быта болгар“ (1861) и „Страницы из книги страданий болгарского племени“ (1868) – един представителен сборник, в който, освен разкази, публикува и станалата класическа повест „Българи от старо време“.

Знаменателно е, че още в кн. 1 на „Братски труд“, излиза статията „Няколко думи за българската книжнина“ от Георги Теохаров – тази публикация може да се приеме и като програмна за списанието, но това всъщност е първият систематизиран литературноисторически поглед към историята и съвременното състояние на българската литература. В „Братски труд“ излизат стихове на В. Попович, Р. Жинзифов, Л. Каравелов, отпечатана е първата белетристична творба на Р. Жинзифов „Прошетба“, както и важната статия на К. Миладинов „Охридската архиепископия (писмо на охридския архиепископ Паисий от 1566 г.)“. В списанието се публикуват и статии на руски автори като текста на А. Гилфердинг „Писма за историята на сърбите и българите“, част от труда на Н. Словенич „Славене в немско“, преведена от Л. Каравелов, статията „Няколко думи според българския въпрос“ от М. Коялович, която списанието препечатва от в. „День“. Важен момент в представяне на българската книжнина и културна история в „Братски труд“ е публикуването на записи на фолклорни творби, някои от бъдещия сборник с български народни песни, подготвян от Димитър и Константин Миладинови, фолклорни записи, направени от Н. Бончев, К. Геров.

Животът в Москва свързва българите, обединени от общата съдба на заминалите далеч от отечеството. Този импулс ги подтиква да се обединят и да създадат Московската българска дружина, той е в основата и на решението да издават самостоятелно издание далеч от българските земи – списанието „Братски труд“, той ги вдъхновява за творчески изяви и активно участие в периодиката на руската столица, за контакти с знакови личности на руската наука. Същевременно, именно в срещите, посветени на разговори за българската култура и литература, се разразяват дискусии, които не само разкриват различните гледани точки за състоянието и бъдещето на новобългарската култура, но отразяват и идейните различия. Така се оформят две течения сред тях – русофилско и революционно-демократично. Полемиката между Р. Жинзифов и Л. Каравелов, като представители на двете течения, се пренася и в общото им дело и разтрогва Московската българска дружина, а с нея – на практика, спира да излиза и списание „Братски труд“.

За оформянето на българските младежи, учещи в Москва, като творци свидетелстват и публикациите им в различни руски издания. В сп. „Русская беседа“ (1859, № 13), В. Попович публикува първата оригинална новобългарска прозаична творба „Отрывок из рассказов моей матери. Поездка в виноградник“. Л. Каравелов отпечатва повестта „Войвода“ („Атаман болгарских разбойников“) в сп. „Наше время“ (1860, № 50); Н. Бончев превежда класическата книга на Н. В. Гогол „Тарас Булба“, но я публикува по-късно в Браила (1872) и др. В различни печатници в Москва – Университетска печатница, Синодална типография, „Типография Бахметева“, „Типография К. Андерса“ и др.– са излизат немалко български книги – „Български буквар...“ (1844) от Г. Бусилин, „Зерцало или огледало...“ (1847), преводът е дело на Натанаил Зографски, „Памятники народного быта болгар...“ (1861) от Л. Каравелов, „Новобългарска сбирка...“ (1863) от Р. Жинзифов и др. В типографията на Бахметев са отпечатани и 4-те броя на сп. „Братски труд“ – „с иждивението на московските българе“ (1860–1862).

Именно определението – „московски българи“ – дадено от самите български младежи при отпечатването на сп. „Братски труд“, става нарицателно в българската литературна история. То отразява един етап в българската културна традиция: тогава се създават първите творби на новобългарската литература и Любен Каравелов заявява своя писателски талант, оформя се критическият поглед на Нешо Бончев – определян като първият български критик, утвърждават се творческите индивидуалности на Р. Жинзифов и Г. Теохаров, на В. Попович и М. Дринов, подготвят се и се заявяват пред европейския свят значимите фолклорни сборници – „Български народни песни“ от Димитър и Константин Миладинови, и „Памятники народного быта болгар“ от Л. Каравелов.

Библиография

  • Конев, Ил. „Братски труд“ – първият български литературен алманах.. – Литературна мисъл, 27, 1983, кн. 9, 107–114.
  • Леков, Д. Литература – общество – култура. Литературносоциологически и литературно-исторически проблеми на Българското възраждане. София, 1982, 105–108.
  • Леков, Д. Московската българска дружина и нейният орган сп. „Братски труд“ . – В: Леков, Д. Български възрожденски литературни и културни средища в чужбина. София, 1999, 86–107.
  • Минкова, Л. Москва като българско духовно средище през Възраждането. – Български език и литература, 39, 1998, кн. 5-6, 24–35.
  • Минкова, Л. Нови сведения за Миладиновския сборник. – Вестник АБВ, бр. 41/93 от 7.10.1980, с. 4
  • Минкова, Л., Антонова-Василева, Л. Ръкопис на Константин Миладинов в архива на Измаил Срезневски. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 2008.
  • Поглубко, К. А. Българо-руски революционни връзки през втората половина на XIX в. София, 1982.
  • Поглубко, К. А. За да бъдат полезни на народа си. София, 1976, 107 – 125
  • Попов, Н. Из истории Славянского благотворительного комитета в Москве. Москва, 1871.
  • Ровнякова, Л. И. Bulgarica в Ленинградских архивохранилищах. – В: Русско-болгарские фольклорные и литературные связи. В двух томах.Т. 2, Ленинград, 1977, 335–373.
  • Степанова Л. И. Вклад России в подготовку болгарской интеллигенции в 50-70-е гг. XIX в. Кишинев, 1981.
  • Холевич, Й. Проблеми на българската възрожденска култура. София, 1986.

Галерия със снимки

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP