Манастир „Св. Екатерина“ на планината Синай като книжовно средище

Автор Радослава Станкова
Манастир „Св. Екатерина“ на планината Синай Манастир „Св. Екатерина“ на планината Синай

„Света Екатерина“ е манастир на Йерусалимската православна църква, построен между 527 и 565 година от византийския император Юстиниан I Велики в Южен Синай в Египет. Най-старият непрекъснато действащ християнски манастир от основаването си до днес.

Статия

Назован е още: Свещен манастир на докоснатата от Божиите стъпки планина Синай (грц. Ιερά Μονή του Θεοβαδίστου Όρους Σινά).

Намира се на 1570 метра надморска височина в южната част на полуострова, в подножието на Синайската планина в Египет и е интернационално монашеско средище (Христова 2003, Турилов 2008, Miklas, Gau 2008). Първите монаси, поселили се там още през ІІІ в., са били отшелници, живеещи поотделно в пещери. Монасите се събирали само в празнични дни за съвместно богослужение около Неизгарящата къпина (в центъра на Синайския полуостров в подножието на планината Синай – библейската Хорив). Според преданията на това място в Синай еврейският водач Моисей видял горящия храст (знак и известие от Бог, че е избран за пророк). Монашеският живот на Синай през този най-ранен период е описан през V в. от св. Нил Синайски (Постник) – бивш префект на Константинопол и ученик на Йоан Златоуст.

В манастирския комплекс има параклис на Неизгарящата къпина, посветен на Богородица, изграден през 330 г. от императрица Елена, майката на император Константин Велики. През VІ в. около постройката на света Елена император Юстиниан І е изградил крепостни стени и църква (за това съобщава неговият съвременник Прокопий Кесарийски, ок.500–ок.565). През ІХ–Х в. и началото на ХІ в. на Синайския полуостров се разпространява почитанието към св. великомъченица Екатерина Александрийска, мощите на която са намерени от синайски монаси през VІІІ в. (според легендите по чудотворен начин ангели отнесли тялото на светицата на това място) и така манастирът получил името на света Екатерина (Jones 1976). През 2002 г. е обявен от ЮНЕСКО за обект на световното културно наследство. Манастирът е хранилище на безценни произведения на раннохристиянското изкуство, архитектура и ръкописни книги. Иконите са над 120, а ръкописите са повече от 3300 на брой, пазят се над 1700 свитъка, 5000 старопечатни книги, исторически документи и грамоти. Две трети от ръкописите са написани на гръцки език, останалите на арабски, сирийски, грузински, арменски, коптски, етиопски, латински и славянски езици.

Манастирът „Света Екатерина“ е център на независима православна църква на Синай, оглавявана от архиепископ. Сред игумените на манастира е бил византийският философ Йоан Лествичник (Shevchenko 1966), който в края на VІІ в. е провъзгласен в сан архиепископ, а през VІІІ в. всички християни на Синайския полуостров са се намирали под юрисдикцията на синайския игумен-архиепископ.

През византийския период манастирът става един от най-важните центрове на християнското монашество. Подвизите на синайските отци – преподобните Георги Синаит и Зосима, епископ Вавилон Египетски и др. – са описани в съчиненията на Йоан Мосх в началото на VІІ в. Литературните и епиграфски данни сочат, че повечето от монасите са били от Египет, Сирия и Палестина и само някои от тях от Армения, Балканите и други части на християнския свят.

Под властта на египетските халифи синайските християнски монаси запазват своята автономия и свобода на вероизповеданието. Според по-късно легендарно свидетелство (посочено от йерусалимския патриарх Нектарий през ХVІІ в.) манастирът получил специална грамота от мюсюлманския пророк Мухамед, в която се гарантирала неприкосновеността му. Твърди се, че оригиналната грамота била взета от султан Селим І след завоюването на Египет, но съвременните учени отричат достоверността на подобен документ (Burckhardt 1992: 546–547).

Като християнска и юдейска светиня манастирът става популярна дестинация за поклонници от цял свят още през Средновековието. Получава помощи от Египет, Палестина, Сирия, от о. Крит, Кипър и Константинопол, дарения от Рим (през ХV в.) и Атон (след ХVІІ в.).

По време на кръстоносните походи през 1099–1270 г. манастирът е в разцвет. Синайският орден на кръстоносците охранява поклонниците и броят им значително нараства. По това време в манастира се появява и католическа камбанария.

В периода ХІІ–ХІІІ в. манастирът вече бил е обитаван от 100 монаси и 50 послушници (Finkelstein 1985: 60). Най-известният синайски монах Григорий Синаит (ок. 1275–1346 г.), грък от Смирна, един от водещите идеолози на византийския исихазъм, е живял в манастира около 10 години. В житието му са отбелязани тесните връзки на Синай с православните християни на Балканите. В манастира „Света Екатерина“ известно време като монах се е подвизавал и Филотей Кокин (бъдещият константинополски патриарх).

Сред синайските братя е имало и сръбска колония. Сръбските крале от началото на ХІV в. са изпращали средства за манастира, а крал Стефан Милутин е построил църква на името на първомъченик Стефан. Първият сръбски архиепископ св. Сава е посетил манастира малко преди смъртта си по време на Второто си пътуване по светите места в Близкия Изток и направил щедри дарения (Доментиjан. Живот светога Саве. Београд, 2001, 372–374, 386–388, 392–394, 496–498). Серският митрополит Яков също е направил дарение на манастира през 1360 г. и е написал стихове, възхваляващи Синай (Стоjановић 1902). През ХV в. и босненските владетели правят дарения за манастира.

Манастирът поддържа връзки с Русия; в края на ХІV в. – през 1375 г. руският митрополит Макарий пристигнал с дарение, а през 1390 г. от там в Благовещенския събор в Кремъл била отнесена икона с изображение на Неизгарящата къпина, заедно с други ценни икони. През 1558 г. цар Иван Грозни изпратил на източния патриах златотъкан покров за мощите на св. Екатерина, като дар за Синайския манастир (Ходаковски 2003).

В края на ХV в. манастирът се елинизира (намаляват арабските православни монаси и на тяхно място идват гърци). Пътешествениците, посетили манастира през ХV–ХVІ в., наричат синайските монаси гърци (Arnold von Harff 1967: 140). Независимо от присъствието на монаси от различни православни народи, манастирът „Света Екатерина“ е съхранил гръцкия си характер и до наши дни.

След османското нашествие в Египет през 1517 г. турските власти запазват правата на монасите – не отнемат особения статус на архиепископа и не се намесват вътрешните дела на манастира, но от Константинополския патриарх автономията на манастира е призната официално едва през 1575 г. През ХVІ–ХVІІ в. манастирът укрепва връзките си с православните християни, голяма част от които са в рамките на Османската империя. Влашките и молдавските владетели изпращат в манастира парични средства и други дарения. Сред синайските владения се споменава и манастирът „Света Параскева“ в Яш (през 1610 г.). През османския период Русия става един от основните покровители на синайските монаси (Пятницкий 2004: 434–435, 447–448; Чеснокова. 2004: 419, 423).

Най-ценният ръкопис, изнесен от библиотеката на Синайския манастир, е Синайският кодекс (http://www.codexsinaiticus.org/ru/) от средата на ІV в. Съдържа 400 пергаментни листа с текста на около половината от Стария Завет, пълният Нов завет, както и два раннохристиянски теста (Послание на Варнава и „Пастир“ на Ерм). Пази се в четири книгохранилища: основната част е във Британския музей в Лондон, в университета в гр. Лайпциг, в Руската Национална библиотека в Санкт Петербург и фрагменти се съхраняват в самия манастир.

Интересът към славянските ръкописи на Синай датира от ХІХ в. Първият изследовател на славянската сбирка в библиотеката на Синайския манастир е Порфирий Успенски, отделил в нея около 40 ръкописа (през 1845 г., изд. Успенский 1856). След него архимандрит Антонин Капустин посещава Синай и проучва славянските ръкописи (през 1873 г., изд. Капустин 1900: 153–157). През ХХ в. търсенията продължават. Един от най-известните изследователи на славянските ръкописи е Михаил Сперански (Сперанский 1927). През 1950 г. американска научна експедиция, начело с изкуствоведа Кенет Кларк, e заснела на микрофилми най-ценните 3000 синайски ръкописи (Clark 1952). С копия от тези микрофилми на славянските ръкописи днес разполага и библиотеката на Българската академия на науките (http://digilib.nalis.bg/xmlui/handle/nls/28946). През 1978 г. Моше Алтбауер съобщава на Първия колоквиум по старобългаристика за нови ръкописи, открити в църквата „Свети Георги“ в манастира „Света Екатерина“ в Синай (изд. Altbauer 1979). Йоанис Тарнанидис започва системното им изследване и публикува книга с резултатите от него (Tarnanidis 1988). Хайнц Миклас е инициатор на проект „Erschließung und Erhaltung von Kulturgut – Moderne bildgebende und materialanalytische Verfahren zur Visualisierung, Dokumentation und Klassifikation von historischem Schriftgut (Handschriften)“ (2014) в новосформирания Център за анализ на образи и материали от културното наследство (Centre of Image and Material Analysis of Cultural Heritage) във Виена, чрез който съвместно с Манфред Шрайнер, Роберт Саблатниг и Клаудиа Рап, през последните години бяха реализирани и публикувани значително количество издания и изследвания върху славянските синайски ръкописи.

Днес славянските ръкописи в библиотеката на манастира са разделени на две части – първата е известната от ХІХ в. (44 ръкописа от ХІ–ХVІІІ в.), а втората е откритата през ХХ в. (с 41 ръкописа и фрагменти от ХІ–ХVІ в.). Двете сбирки са свързани помежду си – повечето фрагменти са части от един и същ ръкопис и така се оказва, че всъщност славянските ръкописи на Синай са общо около 60–70 на брой (Турилов 2008).

Сбирката от славянски ръкописи, има голямо значение за палеославистиката, защото пази ранни ръкописи, каквито не са запазени по славянските земи и свидетелства за преводаческата дейност на славянските книжовници на Атон през ХІІІ и началото на ХІV в. Изследователите са на мнение, че първите славянски книги, донесени на Синай са български. Като цяло в сбирката преобладават южнославянски ръкописи. Вероятно те са донесени от Атонските манастири, от български поклонници и от сръбската монашеска колония в манастира (през ХІV в.). В сбирката има запазени ръкописи и палимпсести на глаголица (Miklas 2000, 2004, 2008).

Глаголическите славянски ръкописи от Х–ХІ в. са: Синайски псалтир (Sinait. slav. 38 и 2/N – Mareš et al. 1997; Пенкова, Карачорова 2003 и др.), Синайски требник (Euhologium Sinaiticum – Sinait. slav. 37 и 1/N – Nahtigal 1941–1942, Frček 1933–1939, Vaillant 1960; Минчев 1993, Schnitter, Miklas 1994; Velkovska 1995, 1996; Parenti 1997; Пенкова 2008 и др.), Синайски мисал (Sinait. slav. 5/N – Tarnanidis 1988: 103–108, 194–195; Велчева 2003) c богослужебни чинове по източен и западен обред и с фрагменти от Литургията на апостол Петър (Паренти 1994).

От XI–XII в. са датирани глаголически фрагменти от празничен миней от (Sinait. slav. 4/N – Mareš 1991, 1993; Велчева 2003а), палимпсестни листове (днес в РНБ, Q.п.І.63 и Q.п.І. 64 с части от празничен миней или октоих – Lunt 1958, Гранстрем 1964) и един лист с глаголически палимпсест на евангелие апракос от ХІ в. в апостол апракос от ХІІІ в. (Sinait. slav. 39 – Пентковский, Пентковская 2003; Милтенова 2004: 77–122, 354–381), съдържащ приписка на преписвача Добр и името на поръчителя Георги (Altbauer, Mareš 1981) и обвиващ лист от сборник от ХІІІ в. с откъс от ранно въпросо-ответно съчинение (Taube 1988/1989).

Ценни ръкописи от ХІІ–ХІІІ в. са Добромировото евангелие (Sinait. slav. 43 и 7/N – Алтбауер 1973; Велчева 1975, 1991; Угринова-Скаловска, Деспотова 1992 и др.), Псалтир на Димитър (Sinait. slav. 3/N – Mareš 1993; Велчева 2003б) и един от най-интересните ръкописи в Синайската сбирка сборник със смесено съдържание конволут, писан от български и руски книжовници от ХІІ–ХІV в. (Sinait. slav. 34 и Sin. slav. 18/N и фрагментите РНБ–Петербург Q.п.I.63, Q.п.I.64 и Греч. 70), съдържащ слово от Лествицата на Йоан Синайски, Слово за слизането на Йоан Предтеча в ада от Евсевий Александрийски, Сказание за дванадесетте петъка (разширена редакция), слова за покаянието и Страшния съд, части от Посланието на цар Авгар, Откровение Варухово и Паралипомена Йеремиева, част от Беседа против богомилите на презвитер Козма, Псевдо-Златоустово Слово за Второто пришествие, Прение на Иисус с дявола и Слово за Неделя месопустна, смятано за дело на Климент Охридски (Загребин 1979, Турилов 2002, Милтенов 2012).

Основна част от синайската славянска колекция съставляват български ръкописи от ХІV в. (Розов 1914), сред които с най-голямо значение е празничният миней Sinait. slav. 25, съдържащ редица оригинални служби от периода на Първата и на Втората българска държава – част от предпразничните трипеснеци и азбучните стихири за Рождество Христово, служби за св. Кирил Философ, св. Климент Охридски, св. Ахил Лариски, Алексий, човек Божий; служби за св. Иван Рилски, св. Петка Търновска, св. Михаил Воин и др. (Иванова 1973, 1991; Попов 2005; Савова 2003) и приписка от преписвача Дионисий.

Редица славянски ръкописи от средата и края на ХІV в. съдържат атонските преводи на богослужебните книги от този период и носят данни за преводачите Йоан, Йосиф, Закхей – октоиси (Sinait. slav. 19, 20, 21 – Йовчева 2004), постен и цветен триод (Sinait. slav. 23 и 24 – Попов 1978) – изпратени през 1360 г. в Синайския манастир, според приписката на митрополит Яков Серски (Hannick 1981).

Сбирката от славянски ръкописи в манастира представя типична манастирска колекция от богослужебни, законодателни и патристични книги, аскетични и апокрифни сборници и др. Най-многобройни са сръбските ръкописи от ХІІІ–ХІV в. (Розов 1925/1926; Розов 1961) Особено внимание между тях заслужава сборник с жития и апокрифи от ХІІІ в. (Sinait. slav. 14/N), съдържащ препис на богослужебната част на Евергетидския типик. Богослужебните ръкописи в сръбски преписи са псалтири от ХІІІ в. (Sinait. slav. 8, 8/N, 26/N), от ХІV в. – литургични пергаментни свитъци-служебници (Sinait. slav. 38/N, 39-40/N), требник (Sinait. slav. 16), евангелие-апракос (Sinait. slav. 3), псалтир с последования (Sinait. slav. 9а) и др. Редица сръбски ръкописи от тази сбирка са атрибуирани към дейността на синайските монаси-писари Яков и Йоаникий-Йоан (Цернић 1982: 19–21).

От източнославянските ръкописи трябва да се отбележат Бичковският псалтир от края на ХІ и началото на ХІІ в. (Sinait. slav. 6 и 6/N), апостол-апракос от ХІІІ в. (Sinait. slav. 39), препис на Пандектите на Никон Черногорец от началото на ХІІІ в. (Sinait. slav. 34 и 18/N), богослужебен сборник с новгородски произход от края на ХІV или началото на ХV в. (Sinait. slav. 13 – според А. Турилов (2008) този сборник погрешно е определян като сръбски ръкопис от XII–XIII в.) и поменик от ХVІІ – средата на ХVІІІ в. (Sinait. slav. 9b).

В манастира „Св. Екатерина“ попадат и български ръкописи от ХVІІІ в., като например часослов (Sinait. slav. 47), писан през 1755 г. в Цариград от даскал Тодор Терзията от Сопот (според приписка на първи лист), а в началото на ХІХ в. рилският монах Харитон донася като дар за манастира Учително евангелие с автограф на Никифор Рилски от 1770 г. (Sin. slav. 36).

Историята на ръкописната сбирка е комплексна, защото част от ръкописите вероятно са донесени от пътуващи монаси и поклонници, част от тях са писани на място (за което свидетелстват палимпсестните части), а други са попаднали от славянски монашески колонии в Палестина (напр. Лаврата на св. Сава Освещени), от сръбския Архангелски манастир в Йерусалим и от неизвестни български обители.

От средата на ХІХ в. сбирката се разпилява в резултат от събираческа и изследователска дейност. Част от славянските ръкописи на Синай днес се намират в Санкт Петербург, Париж и Ватикана. Сбирката от старопечатни книги в библиотеката на манастира все още не е изучена.

Библиография

  • Алтбауер 1973: Алтбауер, М. Добромирово евангелjе. Кирилски споменик от XII в. Т. 1. Скопие, 1973.
  • Велчева 1975: Добромирово евангелие. Български паметник от началото на XII век. Подготви за издаване Боряна Велчева. Отговорен редактор чл.-кор. К. Мирчев. София, 1975.
  • Велчева 1988: Велчева, Б. Новооткрити ръкописи в Синайския манастир "Света Екатерина". – Palaeobulgarica, 3, 1988, 126–129.
  • Велчева 1991: Велчева, Б. Новооткрита част на Добромировото евангелие в Синайския манастир „Света Екатерина“. – Годишник на Софийския университет, Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“. Т. 82 (2) за 1988 г. София, 1991, 125–136.
  • Велчева 2003: Велчева, Б. Синайски мисал. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 3, София, 2003, 615–616.
  • Велчева 2003а: Велчева, Б. Синайски малък миней. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 3, София,2003, 614–615.
  • Велчева 2003б: Велчева, Б. Псалтир на Димитър Олтарник. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 3, София, 2003, 417–418.
  • Гранстрем 1964: Гранстрем, Е. Э. Славяно-русские палимпсесты. – Археографический ежегодник за 1963. Москва, 1964, 220.
  • Загребин 1979: Загребин, В. М. О происхождении и судьбе некоторых славянских палимпсестов Синая. – В: Из истории рукописных и старопечатных собраний. (Исследования. Обзоры. Публикации). Ленинград, 1979, 61–80. (= Загребин, В. М. Исследования памятников южнославянской и древнерусской письменности. Москва – Санкт-Петербург, 2006, 215–231).
  • Иванова 1973: Иванова, K. Неизвестни служби на Иван Рилски и Михаил Войн. – Известия на Института за български език, 22, 1973, 213–224.
  • Иванова 1991: Иванова, К. Служба на св. Ахил Лариски (Преспански) от Синайския празничен миней № 25. – Palaeobulgarica, 4, 1991, 11–22.
  • Йовчева 2004: Йовчева, М. Новоизводният славянски Октоих по най-ранния препис в кодексите 19 и 20 от манастира „Св. Екатерина“ в Синай. – В: Преводите през XIV-то cтолетие на Балканите. София, 2004, 205–234.
  • Капустин 1900: Антонин (Капустин), архим. Из записок Синайского богомольца. – В: Отчет Императорской Публичной библиотеки за 1899 г. Санкт-Петербург, 1900.
  • Милтенов 2012: Милтенов, Я. Синайский палимпсест – текстологические и языковые наблюдения. – В: Синайский кодекс и памятники древней христианской письменности: традиции и инновации в современных исследованиях. Труды Международной научной конференции „Синайский кодекс. Рукопись в современном информационном пространстве”, Санкт-Петербург, 12-13 ноября 2009 года. Санкт-Петербург, 2012, 98–115.
  • Милтенова 2004: Милтенова, А. Erotapocriseis. Съчиненията от кратки въпроси и отговори в старобългарската литература. София, 2004.
  • Минчев 1993: Минчев, Г. Мястото на новооткритите листове от Синайския евхологий сред другите текстове от ръкописа. Филологически и литургически анализ на молитвите от денонощния богослужебен цикъл (ᾀσματικὴ ἀκολουθία) – Palaeobulgarica, 17/1, 1993, 21–36.
  • Паренти 1994: Паренти, С. Глаголический список римско-византийской литургии св. Петра (Син. глаг. 5/N). – Palaeobulgarica, 4, 1994, 3–14.
  • Пенкова 2008: Пенкова, П. Речник-индекс на Синайския евхологий. София, 2008.
  • Пенкова, Карачорова 2003: Пенкова, П., И. Карачорова, Синайски Псалтир. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 3, София, 2003, 616–622.
  • Пентковский, Пентковская 2003: Пентковский, А. М., Т. В. Пентковская, Синайский апостол (Sin. slav. 39): История текста и история рукописи. – В: Лингвистическое источниковедение и история русского языка: 2002–2003. Москва, 2003, 121–191.
  • Попов 1978: Попов, Г. Новооткрито сведение за преводческата дейност на български книжовници от Света гора през първата половина на XIV в. – Български език, 5, 1978, 402–410.
  • Попов 2005: Попов, Г. Богоѣвление ти поѭще Христе славим (Старобългарски Канон за Богоявление). – Старобългарска литература, 33–34, 2005, 13–63.
  • Пятницкий 2004: Пятницкий, Ю. А. Жалованная грамота 1689 г. монастырю св. Екатерины на Синае. – Россия и Християнский Восток. Вып. 2/3, Москва, 2004, 434–448.
  • Розов 1914: Розов, В. А. Болгарские рукописи Иерусалима и Синая. – Минало, кн. 9, 1914, 16–35.
  • Розов 1925/1926: Розов, В. Српски рукописи Jерусалима и Синаjа. – Jужнословенски филолог, 5, 1925/1926, 118–129
  • Розов 1961: Розов, H. H. Южнославянские рукописи Синайского монастыря. — Научные доклады высшей школы. Филологические науки. № 2, Москва, 1961, 129–138.
  • Савова 2003: Савова, В. Непознато химнографско произведение на св. Климент Охридски за св. Алексий Човек Божи: Предварителни бележки. – Palaeobulgarica, 2, 2003, 3–12.
  • Сперанский 1927: Сперанский, М. Н. Славянская письменность XI–XVI вв. на Синае и в Палестине. – ИОРЯС, 31, 1927, 43–118.
  • Стоjановић 1902: Стоjановић, Љ. Стари српски записи и надписи. Књига I, Београд, 1902, № 116.
  • Турилов 2002: Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в России, странах СНГ и Балтии. ХIV век. Вып. 1, Москва, 2002, 567, № 166.
  • Турилов 2008: Турилов, А. А. Екатерины великомученицы монастырь на Синае. Славянские рукописи. – В: Православная энциклопедия. Т. XVIII, Москва, 2008, 170–214.
  • Угринова-Скаловска, Деспотова 1992: Угринова-Скаловска, Р., В. Десподова. Добромирово евангелjе. Кирилски споменик от XII в. Т. 2, Скопjе-Прилеп, 1992.
  • Успенский 1856: Порфирий (Успенский), архим. Первое путешествие в Синайский монастырь в 1845 году. Санкт-Петербург, 1856. Второе путешествие в Синайский монастырь в 1850 году с двумя картами Синая. Санкт-Петербург, 1856.
  • Ходаковски 2003: Ходаковский, Е. Синайский монастырь. История. Искусство. Духовное наследие. Санкт-Петербург, 2003.
  • Христова 2003: Христова, Б. Света Екатерина. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 3, София, 2003, 542–546.
  • Чеснокова. 2004: Чеснокова, Н. П. Описание Синайской горы 1686 г. из собрании РГАДА. – Россия и Християнский Восток. Вып. 2/3, Москва, 2004, 418–433.
  • Цернић 1982: Цернић, Л. Белешке о писарима неких српских рукописа у манастиру св. Катарине на Синаjу. – Археографски прилози, 4, 1982, 19–62.
  • Altbauer 1979: Altbauer, M. Slavic Manuscripts on Sinai. – Полата кънигописьнаꙗ, 2, 1979, 6–10.
  • Altbauer, Mareš 1981: Altbauer M., F. Mareš, Fragmentum glagoliticum evangeliarii palaeoslovenici in codice Sinaitico 39 (palimpsestum). – Anzeiger der Philosophisch-Historischen Klasse der Österreichische Akademie der Wissenschaften, Bd. 117, Wien, 1981, 139–152.
  • Arnold von Harff 1967: The Pilgrimage of Arnold Von Harff, Knight: From Cologne through Italy, Syria, Egypt, Arabia, Ethiopia, Nubia, Palestine, Turkey, France, and Spain, which He Accomplished in the Years 1496 to 1499. Translated by Malcolm Henry Ikin Letts (Publisher Kraus Reprint), 1967, 325 p.
  • Burckhardt 1992: Burckhardt, J. L. Travels in Syria and the Holy Land. London, 1992.
  • Clark 1952: Clark, K. W. Checklist of Manuscripts in St. Catherine’s Monastery, Mount Sinai, mircrofilmed for the Library of Congress, 1950. Washington 1952.
  • Finkelstein 1985: Finkelstein, I. Byzantine Monastic Remains in the Southern Sinai. – Dumbarton Oaks Papers, Vol. 39, 1985, 39–75, 77–79.
  • Frček 1933–1939: Frček, J. Euchologium Sinaiticum. Texte slave avec sources grècques et traduction française. – Patrologia Orientalis, 24, 1933, 611–802; 25/3, 1939, 487–617.
  • Hannick 1981: Hannick, Ch. Jakov von Serres und der Codex Sin. Slav. 21. – Археографски прилози, 3, 1981, 137–144.
  • Jones 1976: Jones, C. W. The Norman Cult of Saints Catherine and Nicolas. Ed. G. Gambier. – Hommages à André Boutemy. Bruxelles, 1976, 216–230.
  • Lunt 1958: Lunt, H. G. On Slavonic Palimpsests. – In: American Contributions to the Fourth International Congress of Slavistic. Moskow, September 1958. Mouton, 1958, 191–209.
  • Mareš 1991: Mareš, F. V. Význam staroslovĕnských rukopisů novĕ objevených na hoře Sinaj. – Palaeoslovenica: Památce J. Kurze (1901–1972). Praha, 1991 (= Slavia, Roč. 60, Seš. 3), 1–7.
  • Mareš 1993: Mareš, F. V. Význam staroslovĕnských rukopisů novĕ objevených na hoře Sinaj: K hlaholskym rukopisum 3/N a 4/N. – Slavia, Roč. 62, Seš. 2, Praha, 1993, 125–130.
  • Mareš et al. 1997: Psalterii Sinaitici pars nova (monasterii s. Catharinae Codex Slav. 2/N). Ad editionem praeparaverunt P. Fetková, Z. Hauptová, V. Konzal, L. Paznerová, J. Švabová; sub redactione F. V. Mareš (H. Miklas). (Österreichische Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-Historischen Klasse, Schriften der Balkan-Kommission. Philologische Abteilung 38, Fontes № 2), Wien, 1997.
  • Miklas 2000: Miklas, H. Zur editorischen Vorbereitung des sog. Missale Sinaiticum (Sin. slav.5/N). – Glagolitica, 2000, 117–129.
  • Miklas 2004: Miklas, H. Zur Relevanz des neuen sinaitischen Materials für die Entwiklungsgeschichte der Glagolica. – In: Glagoljica i hrvatski glagolizam. Zbornik radova s međunarodnoga znanstvenog skupa povodom 100. obljetnice Staroslavenske akademije i 50. obljetnice Staroslavenskog Instituta. (eds. Dürrigl, M.-A., M. Mihaljević, F. Velčič). Zagreb, 2004, 389–399.
  • Miklas 2008: Miklas, H. Zum Gang der Erforschung der glagolitischen Neufunde im Katharinenkloster auf dem Sinai. – In: Jews and Slaws. (eds. Moskovich, W., S. Nikolova). T. 20, Jerusalem–Sofia, 2008, 48–59.
  • Miklas, Gau 2008: Miklas, H., M. Gau, St. Catherine's monastery on Mount Sinai and the Balkan-Slavic Manuscript-Tradition. – In: SLOVO: Towards a Digital Library of South Slavic Manuscripts. Proceeding of the International conference 21-26 February 2008, Sofia, Bulgaria. Edited by H. Miklas and A., Miltenova. Sofia, 2008, 13–36.
  • Nahtigal 1941-1942: Nahtigal, R. Euchologium Sinaiticum. Starocerkvenoslovanski glagolski spomenik. 1. Fotografski posnetek. Ljubljana, 1941; 2. Text s komentarjem. Ljubljana, 1942.
  • Parenti 1997: Parenti, S. Ľ Euchologio Slavo del Sinai nella storia delľ euchologio bizantino.
  • (= Filologia slava, 2). Roma, 1997.
  • Schnitter, Miklas 1994: Schnitter, M., H. Miklas, Kyrillomethodianische Miszellen. – Anzeiger für slavische Philologie, 22/1, 1994, 141–220.
  • Shevchenko 1966: Shevchenko, I. The Early Period of the Sinai Monastery in the Light of Its Inscriptions. – Dumbarton Oaks Papers, Vol. 20, 1966, 255–264.
  • Tarnanidis 1988: Tarnanidis, I. The Slavonic Manuscripts, Discovered in 1975 at St. Catherine's Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988.
  • Taube 1988/1989: Taube, M. An Early 12th Cent. Kievan Fragment of the Беседа трех святителей. – Harvard Ukrainian Studies. Vol. 12/13, 1988/1989, 346–359.
  • Vaillant 1960: Vaillant, A. L' Euchologe du Sinai. Particularités de la langue du texte. – Byzantinoslavica, 21, 1960, 75–87.
  • Velkovska 1995: Velkovska, E. Fonti greche delle preghiere della tavola delľ Euchologio slavo del Sinai. – Annali delľ Instituto universitario Orientale di Napoli. Slavistica, 3, 1995, 35–42.
  • Velkovska 1997: Velkovska, E. Nuovi paralleli graeci dell' Euchologio slavo del Sinai. (= Filologia slava, 1). Roma, 1996.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP