Киев като център на новобългарската култура през XIX век

Автор Андриана Спасова
Марин Дринов и Нешо Бончев Марин Дринов и Нешо Бончев

Киев е един от притегателните културни и образователни центове за българската възрожденска интелигенция – Н. Бончев, М. Дринов, В. Друмев, митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски, Н. Даскалов, Т. Икономов, Т. Бурмов и др.

Статия

Киев, столица на Украйна, представлява важен просветен център за българите в пределите на Руската империя през Възраждането. Киевската духовна академия и другите учебни заведения в града оказват съществена роля в историята на новобългарската култура. Възрожденските възпитаници в Киев стават едни от ключовите фигури на българския XIX век – Нешо Бончев, Марин Дринов, Васил Друмев (митрополит Климент Търновски), митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски, Никола Даскалов, Теодосий Икономов, Тодор Бурмов и др. Техните приноси спомагат за развитието на книжовността и просветата, за разрешаването на обществено-политическите и църковните въпроси. Киевските възпитаници допринасят за поставянето на българската тема и нейния широк отглас сред славянските общности в Руската империя и за привличането на вниманието на европейската общественост.

Киевската духовна академия е създадена през 1633 г. от архимандрит Петър Могила и представлява най-старото висше духовно учебно заведение в Украинската православна църква. Първите български ученици в Киев идват през третата четвърт на XVIII в. Йеромонах Никодим от Сопот е сред първите българи, които учат в Академията в Киев още през 40-те години на XVIII в. По-късно през 60-те и 70-те години на същия век завършва отец Памфилий от Калофер.
По това време са засвидетелствани и първите българки – киевски възпитанички на женските училища и девически манастири. Една от тях е Елена Т. Бенчева (монахиня Евпраксия), която учи в Киев в периода 1732–1736 г. и по-късно става основателка на Сопотски девически метох. Тук се обучава ок.1760–1770 г. и Фота (схиномонахинята Теоктиста), също създателка на Самоковския женски метох на Рилския манастир, позната още и като бабата на известния възрожденски публицист и преводач Константин Фотинов. Подобни факти от българската история и мястото на жените в нея дават основание да се отдели заслуженото внимание на Киев с първостепенна „роля за духовното наставничество на женското монашество“ (Христов 2008: 446).

През 30-те и 40-те години на XIX век в резултат на усилията на заможната българска емиграция и на висшите руски инстанции са отпуснати първите 20 стипендии на български младежи за обучението им в учебните заведения в Киев. Тодор Бурмов (1834, Габрово – 1906, София) – магистър на Киевската духовна академия (1857), виден възрожденски общественик, публицист и преподавател, народен представител в I Велико народно събрание – пише в своите спомени, че през 1846 г. възрожденецът Крапчо от Прилеп отваря в Киев български пансион (Бурмов 1994: 35). През октомври на следващата година се организира установяването на първата група от 11 души в града с подкрепата на руските духовници като епископ Порфирий Успенски и Филарет, митрополит Московски.

Онези от киевските възпитаници, които нямат необходимата подготовка, са записани в Киевско-Подолското духовно училище, останалите – в семинарията. Приливът на български младежи в Киев продължава през 50-те, 60-те, 70-те години на XIX в. Освен в средни духовни учебни заведения, те продължават образованието си в Киевската духовна академия (Т. Ст. Бурмов, П. Икономов, В. Друмев, Р. Каролев, Й. Ковачев и др.). Някои възрожденци се насочват към различни факултети на киевския университет „Св. Владимир“, открит през 1834 г. (Ц. Гинчев, Т. Икономов, Д. Ямболов, Д. Енчев и др.). Изучаваните в него новосформирани светски дисциплини първоначално се отделят от Киевската духовна академия. Освен в тези две висши учебни заведения, много българи записват различни гимназии, лицеи, институти в Киев.

През 60-те и 70-те години на XIX в. Киев става „вероятно най-голямото образователно средище за българските девойки“ (Христов 2008: 446–447). Важни учебни центрове тук са женският пансион на графиня Левашова, Фундуклеевската гимназия и Институтът за благородни девици. Една от първите българки, получили образование в Киев е Рада П. Гугова Киркович (1848, Копривщица – 1941, София). Тя е дъщеря на първата българска учителка в Девическото училище в Копривщица Ивана Герова и племенница на руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров. През периода 1860–1866 г. Рада Киркович се обучава в Киевската Фундуклеевска девическа гимназия (в пансиона на графиня Левашова – първата женска гимназия в пределите на Руската империя) и завършва със златен медал. По-късно киевската възпитаница става една от водещите български интелектуалки през XIX век – многогодишна учителка, директорка, общественичка, писателка, преводачка на учебници по географии (1874) от руския автор К. Смирнов.

В своите автобиографични „Спомени“ Р. Киркович отделя значително място на образованието си в Киев, което предопределя до голяма степен по-късното ѝ творческо и професионално развитие. Обособява самостоятелна глава за ролята както на българските и руските меценати, така и на нейните преподаватели в училището на графиня Левашова. С помощта на трима консули – Ал. Рачински във Варна, М. Золотарев в Одрин и Н. Геров в Пловдив, Азиатският департамент отпуска 4 стипендии на български ученички – Антонина Димитрова, Иванка Стаматова, Парашкева Шушулова и Рада Киркович. Един от ясните и оживени спомени на Геровата племенница е за нейната учителка в Киев – Мария Николаевна Ламанская. Авторката умишлено набляга на ярко отпечатания в съзнанието ѝ спомен, дори шест десетилетия по-късно: „Мария Николаевна Ламанская, братовчедка на известния славянофил, професор Владимир Иванович Ламански, която всички обичахме до обожание за нейните майчини грижи, както за здравето ни, тъй и за успеха ни в морално и в научно отношение! И аз не съм никога забравила някои от фразите и скороговорките, диктувани от нея на класа ни в часове на отсъстващи учители: “Suivez la mode a distance!” и “La meilleure femme est celle dont on parle le moins” [„Следвайте модата на разстояние“ и „Най-добрата жена е тази, за която се говори най-малко“, прев. А. С.].. толкова спомага да се троши езикът и се навикнува на француския говор!“ (Киркович 1927: 15–16).

Една съществена част от българските възрожденци учат в средните киевски учебни заведения: в гимназиите – 26, семинарите – 90, Киевско-Подолското духовно училище – 15, в девическите училища: Фундуклеевската гимназия – 16, епархиалното девическо училище – 2, Института за благородни девици – 1. По-малък е броят на българите във висшите учебни заведения: в Духовната академия – 29, в университета „Св. Владимир“: Историко-филологическия факултет – 7, Физико-математическия факултет – 4, Юридическия факултет – 2. Медицинския факултет – 1, философия – 1, естествени науки – 1, Художествената академия – 1. Киев утвърждава значението си на културен център за българите през XIX век с големите си възможности за разнообразно профилирано образование. Киевският университет „Св. Владимир“ е един от четирите университета, които имат най-голям принос в подготовката на българи (21) с висше образование наред с Московския – 84 възпитаници, Новорусийския в Одеса – 42 и С. Петербургския – 7. Духовната академия в Киев обучава най-голям брой висши сановници на българската църква – 29 в сравнение с Московската. – 9 и С. Петербургската – 4 (Генчев 1991: 228).

Киев подготвя изтъкнати представители на културно-просветната и обществено-политическата мисъл, на българската историческа наука и славистика. Марин Дринов завършва през 1871 г. Киевската духовна семинария и продължава образованието си в Историко-филологическия факултет на Московския университет; Теодосий Икономов получава гимназиално и университетско образование по история; Иван Калянджи – Семинарията и Историко-филологическия факултет на университета „Св. Владимир“; Тодор Бурмов, Тодор Йовчев Кунчев – Старозагорски митрополит Методий; Натанаил Охридски и Пловдивски, Партений Зографски, Сава Мирков, Гр. Х. Мустаков са също възпитаници на образователната система в Киев. Разглеждайки българския културнонационален развой през Възраждането, Илия Конев подчертава, че подготвените български кадри „нарежда Киев до всички заслужили за България чуждестранни средища на образованието, науката и културата“ и прави уточнението, че „като украинските центрове на новобългарската култура, те са в същото време и средище на много от онова, което образува сърцевина на украинско-българската духовна взаимност“. (Конев 1998: 183–184).

Очертава се интересна тенденция при българските емигранти на преминаване от един културен център в друг център. Възрожденците се обучават в учебните заведения на Одеса, Москва, Санкт Петербург, Киев, Николаев и Харков. Букурещките кръгове в стремежа си „да бъдат независими от одеските българи“ насочват много българи на обучение в Киев (Поглубко 1976: 50). Посредством библиотеките на различни учебни заведения и по частен път българите в Киев имат възможност да се запознаят с произведения на Н. Г. Чернишевски, Д. И. Писарев, А. С. Пушкин, Н. В. Гогол, У. Шекспир, Ч. Дарвин, П. Прудон, Е. Кант и др. Българските ученици и студенти установяват връзки с преподавателя в Киевския университет Конрад Турчиновски, приятел на Георги Раковски. По-специално отношение към възрожденските младежи проявява проф. Василий Т. Певницки (1832–1911), който цени високо В. Друмев и Т. Бурмов. Връзки с учащите се от България поддържа украинският филолог и историк Михайло П. Драгоманов (1841–1895), който по-късно преподава в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1889–1895).

Част от българите в Киев завършват висшето си образование със защитени дисертации, като 22 от тях са с българска тематика. Като например „За независимостта на българското епископство от константинополския патриарх в древни и по-късни времена“ от Натанаил Охридски и Пловдивски, „Очерк за връзките на българската църква с руската“ от Цани Гинчев, „Гръцко-римските закони за престъпленията против вярата и църквата“ от Васил Друмев, „Исторически очерк за възпитанието на българите през последното столетие“ от Димитър Н. Благоев и други.

Младата българска интелигенция в Киев проявява интерес към актуалните политически и социални проблеми, които тогава занимават руското общество. Тя следи руския и българския периодичен печат – в библиотеките към престижните учебни заведения. Българските емигранти четат „Современник“, „Отечествение записки“, „Основа“, „Руский вестник“ и др. Чрез дарения получават „Гайда“, „Македония“, „Время“, „Дунавска зора“, „Народност“.

Българските младежи в Киев поддържат връзки с нелегални обединения – с Харковско-Киевската тайна революционна организация, създадена през 1856 г.; с тайното украинско съдружие „Грамада“, което си поставя за цел да обедини българи, сърби, руси, малоруси, поляци и да извоюва пълната самостоятелност на Младорусия. Някои от българските възрожденци в Киев поддържат връзка с Г. С. Раковски. По повод изпратените до тях негови книги – „Горски пътник“ и „Показалец“, А. Беляев, М. Дринов, Д. Фингов му пишат благодарствено писмо на 9 май 1859 г.

След Кримската война (1853–1856), когато българският църковен въпрос ангажира славянската и европейската общественост, българската тема намира широк отглас в украинската журналистика. През годините 1864, 1865, 1866 във в. „Киевлянин“ с гл. ред. В. Я. Шулгин, професор в Киевския университет „Св. Владимир“, се публикуват материали, отнасящи се за борбите на българския народ за църковна независимост. На 23 декември 1865 г. вестникът представя подробно статията от „Journal de St.-Petersburg”, посветена на балканските проблеми: „Колкото до България … то интересите и желанията на Русия изискват тази страна, както и всички други на Изток, да живее в мир и спокойствие… Затова руското правителство може да съветва Портата да уважава правата на християните, християните – на уважение към техните задължения, а всички общо към умереност и взаимно примирение“ (цит. по Меламед 1996: 14). „Неминуемо киевският печат от тези години изиграва определена роля за запознаването на украинската общественост с българите, за изграждането в нейните среди на определена гражданска позиция към българското националноосвободително движение“ (Меламед 1996: 22).

Ценни сведения за значението на Киев като културен център за българската интелигенция ни дава видният учен Иван Снегаров (1883, Охрид – 1971, София). По време на обучението си в Киевската духовна академия (1908–1912) подготвя научно изследване „Български църковно-обществени дейци измежду бившите възпитаници на Киевската духовна академия“ (1910), което не успява да издаде. Ръкописът се съхранява в личния архив на И. Снегаров (НА БАН, ф. 84, оп. I, а. е. 43) и е обект на по-нови проучвания (Христов 2008: 444–454). Написаният на руски език обемен труд очевидно е предназначен за руската читателска публика, която е трябвало да се запознае с биографичните очерци за петима видни българи – киевски възпитаници на Духовната академия.

По-подробно И. Снегаров се спира на житейския път и заслугите на двамата възрожденци – В. Друмев (1840, Шумен – 1901, Велико Търново) и Т. Икономов (1838, Жеравна – 1892, Шумен). Заслугата на И. Снегаров е и в открояването на по-малко известните български просветители – Петър Генчев (1843, Лясковец – 1906, София), Станимир Попстефанов Станимиров (1858, Габрово – 1943, София) и Йоаким Бакалов (1869, Батошево, Севлиевско – 1950, София). В неиздаденото съчинение е показана приемствеността на поколенията киевски възпитаници и силното въздействие, което Духовната академия им оказва. Така например Й. Бакалов е изпратен да учи там от своя учител – свещеник Марин Софрониев Калугеров (1837, Ловеч – 1883, Севлиево), а вече като преподавател и автор на учебници за духовните семинарии Бакалов „на свой ред насочва мнозина свои ученици да продължат образованието си в Киев“ (Христов 2008: 452).

В Киев В. Друмев обмисля драмата си „Иванку, убиецът на Асеня I“, започва разкази и повести, останали незавършени. Киевски българи са спомоществователи на 2 книги в 32 екземпляра – „Нравоучение за децата ...“ (1853), превод на С. Радулов, „Францушко-български разговорник...“ (1858) от Ив. Найденов, както и на периодичния печат – на в „Право“ и сп. „Читалище“. Българите, завършили киевски учебни заведения и завърнали се в България, се реализират по-късно като видни учители, духовници, журналисти, писатели и преводачи.

Литература

  • Бурмов, Т. Спомените ми. Дневник. Автобиография. София, 1994.
  • Бъчварова, Н. Възпитаници на южноруските училища и развитие на научните знания в България (XIX в.). София, 1989.
  • Генчев, Н. Българска възрожденска интелигенция. София, 1991.
  • Жук, В. Н. Общественность Украины в российско-болгарских отношениях 60–70 годов ХІХ века. Дисертация. Киев, 1976.
  • Киевлянин: литературная и политическая газета Юго-западного края. Ред. В. В. Шульгин.10 ноем., 17 декем.1864; 11 март 1865; 17 декем. 1866.
  • Киркович, Р. Спомени. София, 1927.
  • Колектив. История на България в 14 тома. Т. 5. Българско Възраждане XVIII – средата на XIX в. София, 1985.
  • Конев, И. Българското възраждане и Просвещението. Т. III, I част. София, 1998.
  • Леков, Д. Литература, общество, култура. Литературносоциологически и литературноисторически проблеми на Българското възраждане. Пловдив, 1996.
  • Меламед, А. Киевската общественост и българското националноосвободително движение през 60-те години на XIX век. – Във: Военноисторически сборник. LXV, 6, 1996, 14–24.
  • Поглубко, К. А. За да бъдат полезни на народа си. София, 1976, 49–79.
  • Поглубко, К. А. Българо-руски революционни връзки през втората половина на XIX век. София, 1982.
  • Радев, И. Българо-руски срещи в литературата на XIX – XX век. София, 2014.
  • Снегаров, И. Културни и политически връзки между България и Русия през XVI–XVIII в. София, 1953.
  • Снегаров, И. Български църковно-обществени дейци измежду бившите възпитаници на Киевската духовна академия. – Научен архив на БАН, ф. 84 (Иван Снегаров), оп. I, а. е. 43.
  • Степанова, Л. И. Вклад России в подготовку болгарской интеллигенции в 50-70-е гг. XIX в. Кишинев, 1981.
  • Фомин, Ю. Е. Обществеността на Украйна и българското националноосвободително движение 1876–1878. – В: Русия и Българското възраждане. София, 1981, 58–79.
  • Христов, Д. Един малко известен труд на Иван Снегаров за българи – киевски възпитаници – В: Университетски четения и изследвания по българска история: IV международен семинар Смолян. Сборник доклади. София, 2008, 444–454.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP