Kiev as a center of modern Bulgarian culture in the 19th century

Written by Андриана Спасова
Marin Drinov and Nesho Bonchev Marin Drinov and Nesho Bonchev

Киев е един от притегателните културни и образователни центове за българската възрожденска интелигенция – Н. Бончев, М. Дринов, В. Друмев, митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски, Н. Даскалов, Т. Икономов, Т. Бурмов и др.

Статия

Киев, столица на Украйна, представлява важен просветен център за българите в пределите на Руската империя през Възраждането. Киевската духовна академия и другите учебни заведения в града оказват съществена роля в историята на новобългарската култура. Възрожденските възпитаници в Киев стават едни от ключовите фигури на българския XIX век – Нешо Бончев, Марин Дринов, Васил Друмев (митрополит Климент Търновски), митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски, Никола Даскалов, Теодосий Икономов, Тодор Бурмов и др. Техните приноси спомагат за развитието на книжовността и просветата, за разрешаването на обществено-политическите и църковните въпроси. Киевските възпитаници допринасят за поставянето на българската тема и нейния широк отглас сред славянските общности в Руската империя и за привличането на вниманието на европейската общественост.

Киевската духовна академия е създадена през 1633 г. от архимандрит Петър Могила и представлява най-старото висше духовно учебно заведение в Украинската православна църква. Първите български ученици в Киев идват през третата четвърт на XVIII в. Йеромонах Никодим от Сопот е сред първите българи, които учат в Академията в Киев още през 40-те години на XVIII в. По-късно през 60-те и 70-те години на същия век завършва отец Памфилий от Калофер.
По това време са засвидетелствани и първите българки – киевски възпитанички на женските училища и девически манастири. Една от тях е Елена Т. Бенчева (монахиня Евпраксия), която учи в Киев в периода 1732–1736 г. и по-късно става основателка на Сопотски девически метох. Тук се обучава ок.1760–1770 г. и Фота (схиномонахинята Теоктиста), също създателка на Самоковския женски метох на Рилския манастир, позната още и като бабата на известния възрожденски публицист и преводач Константин Фотинов. Подобни факти от българската история и мястото на жените в нея дават основание да се отдели заслуженото внимание на Киев с първостепенна „роля за духовното наставничество на женското монашество“ (Христов 2008: 446).

През 30-те и 40-те години на XIX век в резултат на усилията на заможната българска емиграция и на висшите руски инстанции са отпуснати първите 20 стипендии на български младежи за обучението им в учебните заведения в Киев. Тодор Бурмов (1834, Габрово – 1906, София) – магистър на Киевската духовна академия (1857), виден възрожденски общественик, публицист и преподавател, народен представител в I Велико народно събрание – пише в своите спомени, че през 1846 г. възрожденецът Крапчо от Прилеп отваря в Киев български пансион (Бурмов 1994: 35). През октомври на следващата година се организира установяването на първата група от 11 души в града с подкрепата на руските духовници като епископ Порфирий Успенски и Филарет, митрополит Московски.

Онези от киевските възпитаници, които нямат необходимата подготовка, са записани в Киевско-Подолското духовно училище, останалите – в семинарията. Приливът на български младежи в Киев продължава през 50-те, 60-те, 70-те години на XIX в. Освен в средни духовни учебни заведения, те продължават образованието си в Киевската духовна академия (Т. Ст. Бурмов, П. Икономов, В. Друмев, Р. Каролев, Й. Ковачев и др.). Някои възрожденци се насочват към различни факултети на киевския университет „Св. Владимир“, открит през 1834 г. (Ц. Гинчев, Т. Икономов, Д. Ямболов, Д. Енчев и др.). Изучаваните в него новосформирани светски дисциплини първоначално се отделят от Киевската духовна академия. Освен в тези две висши учебни заведения, много българи записват различни гимназии, лицеи, институти в Киев.

През 60-те и 70-те години на XIX в. Киев става „вероятно най-голямото образователно средище за българските девойки“ (Христов 2008: 446–447). Важни учебни центрове тук са женският пансион на графиня Левашова, Фундуклеевската гимназия и Институтът за благородни девици. Една от първите българки, получили образование в Киев е Рада П. Гугова Киркович (1848, Копривщица – 1941, София). Тя е дъщеря на първата българска учителка в Девическото училище в Копривщица Ивана Герова и племенница на руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров. През периода 1860–1866 г. Рада Киркович се обучава в Киевската Фундуклеевска девическа гимназия (в пансиона на графиня Левашова – първата женска гимназия в пределите на Руската империя) и завършва със златен медал. По-късно киевската възпитаница става една от водещите български интелектуалки през XIX век – многогодишна учителка, директорка, общественичка, писателка, преводачка на учебници по географии (1874) от руския автор К. Смирнов.

В своите автобиографични „Спомени“ Р. Киркович отделя значително място на образованието си в Киев, което предопределя до голяма степен по-късното ѝ творческо и професионално развитие. Обособява самостоятелна глава за ролята както на българските и руските меценати, така и на нейните преподаватели в училището на графиня Левашова. С помощта на трима консули – Ал. Рачински във Варна, М. Золотарев в Одрин и Н. Геров в Пловдив, Азиатският департамент отпуска 4 стипендии на български ученички – Антонина Димитрова, Иванка Стаматова, Парашкева Шушулова и Рада Киркович. Един от ясните и оживени спомени на Геровата племенница е за нейната учителка в Киев – Мария Николаевна Ламанская. Авторката умишлено набляга на ярко отпечатания в съзнанието ѝ спомен, дори шест десетилетия по-късно: „Мария Николаевна Ламанская, братовчедка на известния славянофил, професор Владимир Иванович Ламански, която всички обичахме до обожание за нейните майчини грижи, както за здравето ни, тъй и за успеха ни в морално и в научно отношение! И аз не съм никога забравила някои от фразите и скороговорките, диктувани от нея на класа ни в часове на отсъстващи учители: “Suivez la mode a distance!” и “La meilleure femme est celle dont on parle le moins” [„Следвайте модата на разстояние“ и „Най-добрата жена е тази, за която се говори най-малко“, прев. А. С.].. толкова спомага да се троши езикът и се навикнува на француския говор!“ (Киркович 1927: 15–16).

Една съществена част от българските възрожденци учат в средните киевски учебни заведения: в гимназиите – 26, семинарите – 90, Киевско-Подолското духовно училище – 15, в девическите училища: Фундуклеевската гимназия – 16, епархиалното девическо училище – 2, Института за благородни девици – 1. По-малък е броят на българите във висшите учебни заведения: в Духовната академия – 29, в университета „Св. Владимир“: Историко-филологическия факултет – 7, Физико-математическия факултет – 4, Юридическия факултет – 2. Медицинския факултет – 1, философия – 1, естествени науки – 1, Художествената академия – 1. Киев утвърждава значението си на културен център за българите през XIX век с големите си възможности за разнообразно профилирано образование. Киевският университет „Св. Владимир“ е един от четирите университета, които имат най-голям принос в подготовката на българи (21) с висше образование наред с Московския – 84 възпитаници, Новорусийския в Одеса – 42 и С. Петербургския – 7. Духовната академия в Киев обучава най-голям брой висши сановници на българската църква – 29 в сравнение с Московската. – 9 и С. Петербургската – 4 (Генчев 1991: 228).

Киев подготвя изтъкнати представители на културно-просветната и обществено-политическата мисъл, на българската историческа наука и славистика. Марин Дринов завършва през 1871 г. Киевската духовна семинария и продължава образованието си в Историко-филологическия факултет на Московския университет; Теодосий Икономов получава гимназиално и университетско образование по история; Иван Калянджи – Семинарията и Историко-филологическия факултет на университета „Св. Владимир“; Тодор Бурмов, Тодор Йовчев Кунчев – Старозагорски митрополит Методий; Натанаил Охридски и Пловдивски, Партений Зографски, Сава Мирков, Гр. Х. Мустаков са също възпитаници на образователната система в Киев. Разглеждайки българския културнонационален развой през Възраждането, Илия Конев подчертава, че подготвените български кадри „нарежда Киев до всички заслужили за България чуждестранни средища на образованието, науката и културата“ и прави уточнението, че „като украинските центрове на новобългарската култура, те са в същото време и средище на много от онова, което образува сърцевина на украинско-българската духовна взаимност“. (Конев 1998: 183–184).

Очертава се интересна тенденция при българските емигранти на преминаване от един културен център в друг център. Възрожденците се обучават в учебните заведения на Одеса, Москва, Санкт Петербург, Киев, Николаев и Харков. Букурещките кръгове в стремежа си „да бъдат независими от одеските българи“ насочват много българи на обучение в Киев (Поглубко 1976: 50). Посредством библиотеките на различни учебни заведения и по частен път българите в Киев имат възможност да се запознаят с произведения на Н. Г. Чернишевски, Д. И. Писарев, А. С. Пушкин, Н. В. Гогол, У. Шекспир, Ч. Дарвин, П. Прудон, Е. Кант и др. Българските ученици и студенти установяват връзки с преподавателя в Киевския университет Конрад Турчиновски, приятел на Георги Раковски. По-специално отношение към възрожденските младежи проявява проф. Василий Т. Певницки (1832–1911), който цени високо В. Друмев и Т. Бурмов. Връзки с учащите се от България поддържа украинският филолог и историк Михайло П. Драгоманов (1841–1895), който по-късно преподава в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1889–1895).

Част от българите в Киев завършват висшето си образование със защитени дисертации, като 22 от тях са с българска тематика. Като например „За независимостта на българското епископство от константинополския патриарх в древни и по-късни времена“ от Натанаил Охридски и Пловдивски, „Очерк за връзките на българската църква с руската“ от Цани Гинчев, „Гръцко-римските закони за престъпленията против вярата и църквата“ от Васил Друмев, „Исторически очерк за възпитанието на българите през последното столетие“ от Димитър Н. Благоев и други.

Младата българска интелигенция в Киев проявява интерес към актуалните политически и социални проблеми, които тогава занимават руското общество. Тя следи руския и българския периодичен печат – в библиотеките към престижните учебни заведения. Българските емигранти четат „Современник“, „Отечествение записки“, „Основа“, „Руский вестник“ и др. Чрез дарения получават „Гайда“, „Македония“, „Время“, „Дунавска зора“, „Народност“.

Българските младежи в Киев поддържат връзки с нелегални обединения – с Харковско-Киевската тайна революционна организация, създадена през 1856 г.; с тайното украинско съдружие „Грамада“, което си поставя за цел да обедини българи, сърби, руси, малоруси, поляци и да извоюва пълната самостоятелност на Младорусия. Някои от българските възрожденци в Киев поддържат връзка с Г. С. Раковски. По повод изпратените до тях негови книги – „Горски пътник“ и „Показалец“, А. Беляев, М. Дринов, Д. Фингов му пишат благодарствено писмо на 9 май 1859 г.

След Кримската война (1853–1856), когато българският църковен въпрос ангажира славянската и европейската общественост, българската тема намира широк отглас в украинската журналистика. През годините 1864, 1865, 1866 във в. „Киевлянин“ с гл. ред. В. Я. Шулгин, професор в Киевския университет „Св. Владимир“, се публикуват материали, отнасящи се за борбите на българския народ за църковна независимост. На 23 декември 1865 г. вестникът представя подробно статията от „Journal de St.-Petersburg”, посветена на балканските проблеми: „Колкото до България … то интересите и желанията на Русия изискват тази страна, както и всички други на Изток, да живее в мир и спокойствие… Затова руското правителство може да съветва Портата да уважава правата на християните, християните – на уважение към техните задължения, а всички общо към умереност и взаимно примирение“ (цит. по Меламед 1996: 14). „Неминуемо киевският печат от тези години изиграва определена роля за запознаването на украинската общественост с българите, за изграждането в нейните среди на определена гражданска позиция към българското националноосвободително движение“ (Меламед 1996: 22).

Ценни сведения за значението на Киев като културен център за българската интелигенция ни дава видният учен Иван Снегаров (1883, Охрид – 1971, София). По време на обучението си в Киевската духовна академия (1908–1912) подготвя научно изследване „Български църковно-обществени дейци измежду бившите възпитаници на Киевската духовна академия“ (1910), което не успява да издаде. Ръкописът се съхранява в личния архив на И. Снегаров (НА БАН, ф. 84, оп. I, а. е. 43) и е обект на по-нови проучвания (Христов 2008: 444–454). Написаният на руски език обемен труд очевидно е предназначен за руската читателска публика, която е трябвало да се запознае с биографичните очерци за петима видни българи – киевски възпитаници на Духовната академия.

По-подробно И. Снегаров се спира на житейския път и заслугите на двамата възрожденци – В. Друмев (1840, Шумен – 1901, Велико Търново) и Т. Икономов (1838, Жеравна – 1892, Шумен). Заслугата на И. Снегаров е и в открояването на по-малко известните български просветители – Петър Генчев (1843, Лясковец – 1906, София), Станимир Попстефанов Станимиров (1858, Габрово – 1943, София) и Йоаким Бакалов (1869, Батошево, Севлиевско – 1950, София). В неиздаденото съчинение е показана приемствеността на поколенията киевски възпитаници и силното въздействие, което Духовната академия им оказва. Така например Й. Бакалов е изпратен да учи там от своя учител – свещеник Марин Софрониев Калугеров (1837, Ловеч – 1883, Севлиево), а вече като преподавател и автор на учебници за духовните семинарии Бакалов „на свой ред насочва мнозина свои ученици да продължат образованието си в Киев“ (Христов 2008: 452).

В Киев В. Друмев обмисля драмата си „Иванку, убиецът на Асеня I“, започва разкази и повести, останали незавършени. Киевски българи са спомоществователи на 2 книги в 32 екземпляра – „Нравоучение за децата ...“ (1853), превод на С. Радулов, „Францушко-български разговорник...“ (1858) от Ив. Найденов, както и на периодичния печат – на в „Право“ и сп. „Читалище“. Българите, завършили киевски учебни заведения и завърнали се в България, се реализират по-късно като видни учители, духовници, журналисти, писатели и преводачи.

Литература

  • Бурмов, Т. Спомените ми. Дневник. Автобиография. София, 1994.
  • Бъчварова, Н. Възпитаници на южноруските училища и развитие на научните знания в България (XIX в.). София, 1989.
  • Генчев, Н. Българска възрожденска интелигенция. София, 1991.
  • Жук, В. Н. Общественность Украины в российско-болгарских отношениях 60–70 годов ХІХ века. Дисертация. Киев, 1976.
  • Киевлянин: литературная и политическая газета Юго-западного края. Ред. В. В. Шульгин.10 ноем., 17 декем.1864; 11 март 1865; 17 декем. 1866.
  • Киркович, Р. Спомени. София, 1927.
  • Колектив. История на България в 14 тома. Т. 5. Българско Възраждане XVIII – средата на XIX в. София, 1985.
  • Конев, И. Българското възраждане и Просвещението. Т. III, I част. София, 1998.
  • Леков, Д. Литература, общество, култура. Литературносоциологически и литературноисторически проблеми на Българското възраждане. Пловдив, 1996.
  • Меламед, А. Киевската общественост и българското националноосвободително движение през 60-те години на XIX век. – Във: Военноисторически сборник. LXV, 6, 1996, 14–24.
  • Поглубко, К. А. За да бъдат полезни на народа си. София, 1976, 49–79.
  • Поглубко, К. А. Българо-руски революционни връзки през втората половина на XIX век. София, 1982.
  • Радев, И. Българо-руски срещи в литературата на XIX – XX век. София, 2014.
  • Снегаров, И. Културни и политически връзки между България и Русия през XVI–XVIII в. София, 1953.
  • Снегаров, И. Български църковно-обществени дейци измежду бившите възпитаници на Киевската духовна академия. – Научен архив на БАН, ф. 84 (Иван Снегаров), оп. I, а. е. 43.
  • Степанова, Л. И. Вклад России в подготовку болгарской интеллигенции в 50-70-е гг. XIX в. Кишинев, 1981.
  • Фомин, Ю. Е. Обществеността на Украйна и българското националноосвободително движение 1876–1878. – В: Русия и Българското възраждане. София, 1981, 58–79.
  • Христов, Д. Един малко известен труд на Иван Снегаров за българи – киевски възпитаници – В: Университетски четения и изследвания по българска история: IV международен семинар Смолян. Сборник доклади. София, 2008, 444–454.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Project № 156

SESDiva aims at creating a virtual museum of written culture in relation to the social, religious, cultural, and ideological environment and relations between the South and East Slavs throughout the centuries from the 11th to the beginning of the 20th century.

Duration: 2018-2020
Program: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

FIND OUT MORE ERA.Net RUS Plus


TOP