Българо-руските отношения, отразени в историческата книжнина

Автор Деница Петрова
Титулна страница на изданието на Никоновската летопис от 1904 г. Титулна страница на изданието на Никоновската летопис от 1904 г.

Проникването на ранната българска историография в Русия може да бъде възстановено според преписите в т.нар. Архивен хронограф, наричан още Юдейски хронограф (Истрин 1893) или Български хронограф (Горина 2005) от ХV в. (Росийский Госурственный архив древных актов, ф. 181, № 279/685), Виленски от ХVІІ в. (Библиотека на Литовската Академия на науките, Вилнюс, № 19/109) и Варшавски от края на ХV–началото на ХVІ в. (Национална библиотека на Полша, Варшава, BOZ cim 83).

Статия

Основният корпус съчинения не е в пълния си състав, но се оформя т.нар. хронографски блок (Славова 2009: 294), който включва Хрониката на Йоан Малала, Хрониката на Георги Амартол (вмъкнати части между VІІ и VІІІ книга на Малала) и в Псевдо-Калистеновата Александрия.

В руската книжнина сведенията за българите се появяват сравнително рано. В най-ранния руски летописен свод Повесть временных лет (ХІІ в., наричан още “Първоначална летопис”, “Несторова летопис”) са намерили място значими събития от българската история през VII–XI в. – заселването на Аспаруховите българи около р. Дунав, похода на император Михаил III срещу България, покръстването на българите, създаването на славянската писменост и разпространението й сред други народи, българо-византийските отношения при управлението на цар Симеон, възцаряването на сина му Петър, походите на руския княз Светослав в българските земи. В съчинението вниманието е насочено предимно към времето на Борис-Михаил (852–889) и Симеон (893–927). Събитията не са описани в точна хронологична последователност, но това не намалява тяхната стойност. М. Каймакамова отбелязва, че сведенията за българите са извор за българо-руските книжовни връзки през X–XII в. и взаимодействието между летописните жанрове в книжнината на двата народа, както и за активното участие на България в разпространението на християнството в Русия. Вероятно авторът на Повестта е разполагал с български историко-летописни съчинения, дело на представители на Преславската книжовна школа. Предполага се, че освен преводът на Хрониката на Георги Амартол (Временник), на Хрониката на Йоан Малала, това са краткото историческо съчинение Летописец вкратце (запазен в Симеоновия сборник от 1073 г.), Историкии в превод на Константин Преславски, компилацията, известна като славянски вариант на Хрониката на Георги Синкел, творби на Климент Охридски, Константин Преславски и Черноризец Храбър, житията на братята Кирил и Методий и на техните ученици, първият превод на Откровението на Псевдо-Методий, Тълкуванието на Иполит Римски върху Книга на пророк Даниил, евентуално разказа Чудото на св. Георги с българина.

Сведения за българо-руските отношения се появяват и в по-късни текстове. В едно известие на Никоновската летопис от XVI в. се казва, че княз Асколд е бил убит от българи, но то трябва да се свърже по-скоро с Волжка България. Други откъси от текста насочват към мисълта за контакти на владетелите на Новгород с Дунавска България. В същото съчинение се съдържат и сведения за създаването на славянската азбука.

Според Йоакимовската летопис от XVIII в. княз Олег воюва с българите. Споменаването на „волоти“ – власи подсказва военни действия в района на Дунав, но повечето изследователи приемат, че в летописа се говори за т. нар. черни българи в района на Долен Днепър. Според същото съчинение по време на управлението на княз Владимир I българският цар Симеон изпратил „учени иереи и книги“. Хронологичната неточност може да се обясни с разместване на текста от преписвача. Пристигането на български свещеници и богослужебни книги най-вероятно трябва да се свърже с периода непосредствено след покръстването на русите. Името на цар Симеон е свидетелство за проникване на българската книжнина на руска почва още преди приемането на християнството в Русия.

В препис на Руския хронограф от 1679 г. се съдържа сведение, че Новгородската област е била заселена от славяни, скити, българи и други народи, които са дошли от района на Дунав. Изследователите приемат сведението за легендарно и рядко се спират на него. Най-вероятно авторът се придържа към теорията за дунавския произход на славянските народи и опитва да обогати изложението, като заедно със славяните вмъкне и други народи от Югоизточна Европа.

Хронографът съдържа ценна информация за различни периоди от българската история, като се започва от заселването на славяните и прабългарите на Балканите. Дават се сведения за управлението на владетелите Борис, Симеон, за когото е отделен е самостоятелен параграф, и Петър. Подробно е описано завладяването на Българското царство от Византия. В първата редакця от 1512 г. и в тази от 1617 г. основен источник на сведенията е българският превод на Манасиевата хроника с добавената към нея кратка българска хроника. Събитията са предадени сбито, като се набляга на ролята на император Василий II. Посочено е, че българите остават под византийска власт до времето на българския цар Асен I. В Западноруската редакция на Хронографа завладяването на Българското царство е предадено според Паралипомена на Йоан Зонара. Повествованието започва с информация за Комитопулите, разказва се за управлението на Гаврил Радомир и Иван Владислав, специално е отбелязано падането на българската крепост Перник. По-нататък в текста в отделен параграф, озаглавен „За Българското царство“, се говори за царете Калоян и Борил. На управлението на цар Иван Асен II е посветен самостоятелен параграф. Разказва се за Михаил III Шишман и гибелта му в битката срещу сърбите през 1330 г. В някои преписи се съдържа и кратка информация за падането на България под османска власт. Като източници за написването на Хронографа са използвани български преводи на византийски хроники – на Йоан Малала, на Георги Амартол и продължителя му, на Йоан Зонара в двете й версии, пълна и съкратена (Паралипомен), на Константин Манасий заедно с българските добавки към превода., както житията на св. Иларион Мъгленски, св. Петка, св. Филотея и св. Иван Рилски, написани от партиарх Евтимий Търновски, и Житието на Стефан Дечански от Григорий Цамблак.

В българска историопис сведенията за русите са оскъдни. В българските добавки към Манасиевата хроника е отбелязано кръщението им по време на управлението на византийския император Василий I Македонец. Ценно сведение за българо-руските културни връзки е писмото на деспот Яков Светослав до архиепископ Кирил за изпращане в Русия на бълграски препис на Номоканона, което за жалост не е запазено в оригинал. В контаминираната редакция на Повест полезна за латините е включен разказ за покръстването на българите и русите, извлечен от Паралипомена на Йоан Зонара. Повече известия за Русия се срещат в приписки от Османския период. Българските книжовници обръщат внимание най-вече на войните между Руската и Османската империи.

Въпросът за българо-руските взаимоотношения привлича вниманието на изследователите още през XVIII в. Пръв към темата се насочва руският историк-любител Иван Елагин (1725–1794). Според него княз Олег бил в съюз с българския цар Симеон. По внушение на Византия маджарите нападат България, което е причина за похода на Олег срещу Византия. Началото на системното изучаване на връзките между двата народа поставя Юрий Венелин (1802–1839) с книгите си „Древние и нынешние болгаре“ и „Критическия изследования об истории болгар”, които – макар да не са на високо научно ниво – оказват силно влияние върху българската интелигенция през Възраждането. Петър Лавровски (1827–1886) в книгата си „Изследование о летописи Якимовской” (СПб., 1855) свързва покръстнатето на русите с просветната роля на България. Михаил Оболенски (1805–1873) защитава неубедителната теза, че първият руски летопис е написан от българския крижовник Григорий. Сходни са възгледите и на Герман Барац (1835–1922), който вижда значително българско влияние в началото на руската историопис. Според архимандрит Леонид Кавелин (1822–1891) княгиня Олга била българка по произход, но по-късно ученият отхвърля тази теза. Дмитрий Иловайски (1832–1920) също твърди, че руската княгиня е от българския владетелски род. Интересно е мнението на проф. Павел Милюков (1859–1943), че за известно време племената тиверци и уличи, живеещи в района на Днестър, били под властта на цар Симеон. Важно значение имат проучванията на акад. Михаил Сперански (1863–1938). В статията си „Откуда идут старейшие памятники русской письменности и литературы?” (1928) той открива следи от български източник в най-старите руски литературни паметници и свързва периода на проникване на българска книжнина в Русия с началото на разпространението на християнството сред източните славяни. Тезата му споделя и акад. Сергей Обнорски (1888–1962) в публикацията „Язык договоров русских с греками” (1936). Проф. Георги Телберг (1881–1954) счита, че усилените търговски връзки между руси и българи са факторът, който спомага за проникването на славянобългарската християнска традиция в Русия. В книгата си „Заря христианства на Руси” (1939) той отделя на тази тема специална глава, озаглавена „Русь и Болгария в IX–X веках”.

Начало на системните проучвания върху българо-руските връзки поставя акад. Николай Державин (1877–1953) с книгата си „Племенные и культурные связи болгарского и русского народов” (1944). От гледна точка на съвременната наука той допуска някои неточности, коригирани от акад. Михаил Тихомиров (1893–1965) в книгата му „Исторические связи русского народа с южными славянами с древнейших времен до половины XVII в.”.

В българската наука темата за българо-руските отношения пръв засяга акад. Димитър Ангелов (1917–1996) с книгата си „Руси и българи в историята”, публикувана през 1945 г. Ценни за науката са разсъжденията му за мястото на българо-руските икономически връзки във взаимоотношенията между двата народа.

Руският учен Петър Третяков (1909-1976) в монографията „Восточнославянские черты в быту населения Придунайской Болгарии” (1948) изказва предположение, че българите имат източнославянски произход. В книгата си „Славянобългарският фактор в християнизацията на Киевска Русия” (1949) проф. Всеволод Николаев (1909–1987) изказва тезата, че българите са покръстили Русия по време на управлението на цар Симеон. Сред най-значимите трудове по темата е изследването „Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове (X-XV в.)” (1950) на акад. Иван Снегаров (1883–1971). Авторът прави задълбочен анализ на известните извори и коригира някои неточности, допуснати от предишни изследователи. През 1955 г. е публикувана книгата на проф. Никола Мавродинов (1904–1958) „Връзките между българското и руското изкуство”, в която се разглеждат взаимоотношения между източните и българските славяни до X в. През 1957 г. излиза от печат книгата „Българо-руски стопански отношения и връзки до освобождението ни от турско иго” на акад. Веселин Xаджиниколов (1917–2003), която е първото изследване, посветено специално на българо-руските икономически връзки. Важна научна стойност има статията на проф. Боню Ангелов (1915–1989) „К вопросу о начале русско-болгарских литературных связей”, в която се доказва, че старобългарската писменост започва да навлиза в Русия преди покръстването на русите. Борислав Примов (1918–1984) отново засяга темата за българо-руските икономически отношения в статията си „За икономическата и политическата роля на Първата българска държава в международните отношения на Средновековна Европа“ (1961).

Ценна е публикацията на проф. Владимир Мошин (1894–1987) „О периодизации русскоюжнославянских литературных связей X–XV вв.”, който доразвива идеите на М. Тихомиров и Б. Ангелов. Интерес представлява опитът му да определи какви са книгите, които навлизат от България в Русия. В книгата „Внешняя политика Древней Руси” (1968) проф. Владимир Пашуто (1918–1983) доказва, че цар Симеон не е бил в договорни отношения с Русия. Литературоведът Енгелс Зиков (1934–1976) в статията си „Заметки о русско-болгарских литературных связах старшей поры (X–XI вв.)” посочва, че българската книжнина прониква на руска почва в края на IX–началото на X в.“. Статията му „Известия о Болгарии в Повести временных лет и их источник“ е сред първите публикации, посветени на руските извори за българската история. Отделни страни на руско-българските отношения засягат руските историци Андрей Сахаров и Валери Перхавко. Значителен принос има Генадий Литаврин, който в монографиите си „Древняя Русь, Болгария и Византия в IX–X вв.” (1983), „Болгария и Византия в XI–XII вв.“ (1960) и „Византия, Болгария, Древняя Русь (IX–начало XII в.)“ (2000) обосновава тезата за установяване на трайни културни връзки между българи и руси от началото на X в.

През 1990 г. излиза книгата на проф. Емил Михайлов (1930–2004) „Руси и българи през ранното Средновековие“, която обобщава излезлите към момента проучвания и изяснява редица спорни моменти. Принос на автора е задълбоченото изследване на различни писмени извори. Анатолий Турилов проучва детайлно средновековни извори и анализира работата на български книжовници. Той разглежда културните и литературни връзки между руси, българи и сърби по време на Първото и Второто южнославянски влияния в редица свои статии, както и в книгите си „Slavia Cyrillomethodiana: Источниковедение истории и культуры южных славян и Древней Руси. Межславянские культурные связи эпохи средневековья“ (2010), „От Кирилла Философа до Константина Костенецкого и Василия Софиянина. История и культура славян IX-XVII веков. (2011) и „Межславянские связи эпохи Средневековья и источниковедение истории и культуры славян“ (2012). 

Библиография

 

  • Ангелов, Б. Ст. К вопросу о начале русско-болгарских литературных связей. – ТОДРЛ, XIV, 1958, 132–138.
  • Ангелов, Д. Руси и българи в историята. София, 1945.
  • Горина, Л. В. Болгарский хронограф и его судьба на Руси. София, 2005.
  • Державин, Н. С. Племенные и культурные связи болгарского и русского народов. Москва, 1944.
  • Зыков, Э. Г. Заметки о русско-болгарских литературных связах старшей поры (X–XI вв.)” посочва, че българската книжнина прониква на руска почва в края на IX–началото на X в. – В: Русско-болгарские фольклорные и литературные связи. Т. 1. Ленинград, 1976, 9–31.
  • Зыков, Э. Г. Известия о Болгарии в Повести временных лет и их источник. – ТОДРЛ, XXIV, 1969, 48–53.
  • Истрин, В. М. Александрия русских хронографов. М., 1893.
  • Каймакамова, М. Сведенията за българите и християнска България в руската хроника „Повесть временных лет“ (XI-XII в.). – Almanach „Via Evrasia“, 2012, 1, 20–29.
  • Литаврин, Г. Г. Болгария и Византия в XI–XII вв. Москва 1960.
  • Литаврин, Г. Г. Византия, Болгария, Древняя Русь (IX-начало XII в.). СПб,. 2000.
  • Литаврин, Г. Г. Древняя Русь, Болгария и Византия в IX-X вв. Москва, 1983.
  • Михайлов, Е. Руси и българи през ранното Средновековие. София, 1990.
  • Мошин, Вл. О периодизации русско-южнославянских литературных связей X—XV вв. – ТОДРЛ, XIX, 1963, 50-59.
  • Снегаров, Ив. Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове (X–XV в.). София, 1950.
  • Снегаров, Ив. Културни и политически връзки между България и Русия през XVI-XVIII в. София, 1953.
  • Сперанский, М. Н. Откуда идут старейшие памятники русской письменности и литературы? – Slavia, 1928, 3, 516–535.Тихомиров, М. Н. Исторические связи русского народа с южными славянами с древнейших времен до половины XVII в. Москва, 1947.
  • Турилов, А. А. Slavia Cyrillomethodiana: Источниковедение истории и культуры южных славян и Древней Руси. Межславянские культурные связи эпохи средневековья. Москва, 2010.
  • Турилов, А. А. Межславянские связи эпохи Средневековья и источниковедение истории и культуры славян. Москва, 2012.
  • Турилов, А. А. От Кирилла Философа до Константина Костенецкого и Василия Софиянина. История и культура славян IX–XVII веков. Москва, 2011.163-169.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP