Иван Симеонов Дуйчев

Автор Деница Петрова
Иван Симеонов Дуйчев Иван Симеонов Дуйчев

1.051907–24.04.1986

Български историк, медиевист, византолог, изворовед и палеограф. С изключителен принос в изследването на културната история на Византия, България и южните славяни.

Статия

Иван Дуйчев е роден в София на 1 май 1907 г. Учи в родния си град, в Белоградчик и в Педагогическото училище в Лом. След дипломирането си от 1926 до 1928 г. е учител в началното училище в с. Мраморен, Врачанско. В свободното си време превежда от руски език педагогическите статии на Лев Толстой. В периода 1928–1932 г. учи специалност „История“ в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Негови преподаватели са Васил Н. Златарски, Петър Мутафчиев, Пьотр Бицилли, Петър Ников. В края на 1932 г. Дуйчев получава от Министерството на народното просвещение стипендия „Марин Дринов“ за специализация в чужбина и заминава за Римския университет. Под ръководството на византолога проф. Силвио Джузепе Меркати през 1934 г. защитава дисертация на тема „Българските Асеневци във Византия“. По време на обучението си в Италия Дуйчев проучва документи във Ватиканския архив и завършва курс по гръцка и латинска палеография във Ватиканската школа по архивистика и палеография. Тази подготовка му позволява да издири ценни непубликувани материали за средновековната българска история, сред които е Анонимният ватикански разказ за поражението на Никифор I Геник в България през 811 г.

След завръщането си в България през 1936 г. Иван Дуйчев е назначен за редовен асистент по средновековна българска история в Софийския университет. След смъртта на проф. Петър Ников през 1937 г. той става ръководител на Катедрата по Българска история. През 1939 г. е избран за доцент. След смъртта на проф. П. Мутафчиев през 1943 г. поема ръководството на Катедрата по история на Византия и Европейския Югоизток. Заема този пост до 1945 г. През 1940 и 1944 г. публикува труда в два тома „Из старата българска книжнина“, в които обнародва домашни извори за българското Средновековие. По време на Втората световна война Иван Дуйчев е командирован като офицер за връзка между българското и италианското командване. В периода 1943–1944 г. той е преводач от италиански, немски и гръцки език, главно в района на Костур, тогава окупиран от италианците.

През 1946–1947 г. Дуйчев подготвя за печат книгата „Рилският светец и неговата обител“ посветена на св. Иван Рилски. През 1948–1949 г. чете лекции по архивистика и библиография в курса за библиотекари към Българския библиографски институт. По това време подготвя своите „Лекции по архивистика“. През 1949 г. Дуйчев става научен сътрудник в новосъздадения Институт за българска история към БАН (дн. Институт за исторически изследвания). През 1967 г. е избран за професор и ръководител на секцията по библиография и историческа география. Дуйчев започва работа по поредицата „Извори за българската история“ и участва в първите шест тома с издания на гръцки извори. Удостоен със звание „заслужил деятел на науката“ през 1973 г.. През 1974 г. получава Хердерова награда. През 1977 г. получава звание „народен деятел на науката“. През 1981 г. е избран за академик. Дуйчев е член на Археографската комисия към Народната библиотека в София, на Папската академия по археология в Рим, на Международната комисия за издаване на изворите за история на Византия, на Главната редакционна комисия на Реперториума на историческите извори за Средновековието в Рим. От 1967 г. е член на Академията на науките, изкуствата и литературата в Палермо. През 1971 г. става член на Сръбската академия на науките и изкуствата. От 1975 г. е редовен член на Академията на науките в Неапол, през 1976 г. става почетен член на Британската академия, а през 1977 – почетен доктор на университета в Бон. През 1969–1970 г. е гост-професор в Центъра за византология в Дъмбъртън Оукс, Вашингтон. Освен в Софийския университет, той чете лекции в Англия, Гърция, Испания, Италия, Полша, Румъния, САЩ, СССР, Франция, ФРГ, Чехословакия, Югославия. В периода 1941–1986 г. води библиографския отдел на списание „Byzantinische Zeitschrift“.

Дуйчев е сътрудник и член на редколегиите на редица специализирани периодични издания в областта на византологията и славистиката: Slavia (Хърватия); Труды Отдела древнерусской литературы и Византийский временник (СССР); Travaux et mémoires, Revue d'histoire ecclésiastique и Dictionnaire d'histoire et de géographie ecclésiastique (Франция); Jahrbuch der Ősterreichischen Byzantinistik (Австрия); Orientalia christiana periodica, Studi veneziani, Biblioteca Sanctorum, Corpus fontium historiae mediaevi, Studi byzantini e neoellenici и Repertorium fonti historice mediaevi (Италия); Balcanica и Зборник радова Византолошког института (Югославия); Byzantinoslavica (Чехия); Byzantion (Белгия); Lexikon des Mittelalters (Германия). По повод 70-годишнината му през 1980 г. е издаден българо-съветски сборник с проучвания върху българската средновековна история и култура. Иван Дуйчев умира на 24 април 1986 г. С решение на Академичния съвет на 14 май 1986 г. е създаден Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“ към Софийския университет, в който се съхраняват научната библиотека на учения от близо 20 000 тома, сбирката от ръкописи и личния му архив.

Автор е на повече от 500 научни публикации с широк хронологичен и тематичен обхват. Сред най-същетвените му приноси е въвеждането в обращение на редица извори за българската средновековна история и литература, като Ватиканския препис на Манасиевата хроника, Болонския псалтир, Рилската грамота на цар Иван Шишман и др. Една от основните теми в научното му творчество са взаимодействията между Византия и славянските народи. В някои от публикациите си той обръща внимание на българо-руските културни връзки и приемствеността между книжовната традиция на източните и южните славяни. В статията „Търново като политически и духовен център през Късното средновековие“ (сп. Археология, VIII, (1966), 3, 1-9) той изтъква ролята на патриарх Евтимий за развитието на книжнината сред южните и източните славяни: „Търновският патриарх Евтимий, който стои начело на българската църква почти две десетилетия в най-тежките за народа ни времена, се издига като най-видния книжовник не само на Късното българско средновековие, но и всред всички православни южни и източни (руски) славяни и всред румъните, всред които народи неговото книжовно влияние е огромно и дълготрайно“. В статията „Връзки между чехи, словаци и българи“ (Сб. Чехословакия и България през вековете. София 1963, 7–41) подчертава значението на руската „Повесть временных лет“ като извор за българската история. Статията „Рационалистични проблясъци в славянското средновековие“ (Исторически преглед, XIX, (1963), 5, 86–100) разглежда разпространението на български преводни и оригинални съчинения в руската и сръбската книжнина. Важно е наблюдението му, че „сред южните и източните славяни през епохата на Средновековието особен разцвет достига историографията: това са отчасти съчинения, преведени от византийската книжнина, някои компилации по заимствувани от Византия образци, най-сетне – частно за русите – голям брой оригинални историографски произведения“. Темата за българо-руските литературни връзки той продължава и в студиите си „Турското завладяване и превземането на Константинопол в славянската литература от това време“, „Византийско-славянските литературни връзки“ и „Литературни отношения между византийците, българите и сърбите през XIV–XV в.“, публикувани първо на френски език. Без да посвещава отделно проучване на въпроса, Дуйчев проследява разпространението на руска почва на редица направени в България славянски преводи на византийски съчинения. На фона на славяно-византийските отношения той проследява културните взаимодействия между Русия и южните славяни.

Библиография

Книги

  • Il cattolicesimo in Bulgaria nel secolo XVII secondo i processi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici. Roma, 1937.
  • Софийската католишка архиескопия през ХVІІ в. Изучаване и документи. София, 1939.
  • Из старата българска книжнина. Кн. 1-2. София, 1940–1944.
  • Македония в българската история. София, 1941.
  • Св. Климент Охридски. София, 1941.
  • Цар Иван Асен ІІ. 1218–1241. По случай от 700 г. от неговата смърт. София, 1941.
  • Страници из българското минало. София, 1944.
  • Лекции по архивистика. София, 1950.
  • Естествознанието в Средновековна България. София, 1954 (съавт.: Ц. Кристанов).
  • Българското военно изкуство през феодализма. София, 1958 (съавт.: Щ. Атанасов, Д. Ангелов, Г. Цанкова-Петкова, Д. Христов, Б. Чолпанов).
  • Рилският манастир. Историческо минало и паметници. София, 1960.
  • Миниатюрите на Манасиевата летопис. София, 1962.
  • Medioevo bizantino-slavo. 1-3. Roma 1965–1971.
  • Болонски псалтир. Български книжовен паметник от ХІІІ в. Фототипно издание с увод и бележки София, 1968.
  • L'importance de Constantin le Philosophe-Cyrille dans l'historie de la culture européenne. Sofia, 1969.
  • Slavia orthodoxa. Coll. Stud. In the History of the Slavonic Middle Ages. London, 1970.
  • Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. София, 1972.
  • La crise idéologique de 1203–1204 et ses répercussions sur la civilisation byzantine. Paris, 1976.
  • Cronaca di Monevmasia. Introd., testo crit. е note a cura. Palermo, 1976.
  • Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис. Изследване. София, 1978.
  • Проучвания върху средновековната българска история и култура. София, 1981.
  • Кирилометодиевска библиография 1940-1980. София, 1983, (съавт.: А. Кирмагова, А. Паунова).
  • Страници от миналото. Очерци. София, 1983.
  • Пътеки от утрото. Очерци за средновековната българска култура. София, 1985.

Преводи

  • Гръцки извори за българската история. Т. 1-6. София, 1954–1965.

Студии и статии

  • Lettres d'information de la Republique de Raguse. – Годишник на Софийския университет, ХХХІІІ (1936/1937), 72 стр.
  • България при Шишмановци. – В: Мутафчиев, П. История на българския народ. Т. 2. София, 1943, 215–326.
  • Преписката на папа Инокентий ІІІ с българите. – Годишник на Софийския университет, ИФ, 38, 1942, 1–116.
  • За същинското значение на името Mökros у Анна Комнина. – Македонски преглед, VІІІ, 1933, кн. 3, 14–36; кн. 4, 1–20.
  • За документите из Ватиканския архив, отнасящи се до българската история (ІХ–ХІV вв.). – Известия на историческото дружество, ХІІІ, 1933, 113–142.
  • Il francescanesimo in Bulgaria nei sec. XIII e XIV. – Miscellanea Francescana, vol. XXXIV, fasc. 3, 1934, 254–264; fasc. 4, 323–329.
  • Une interpolation chez Anne Comnene. – Byzantion, X, 1935, 107–115.
  • Apunti di storia bizantino-bulgara. – Studi bizantini e neolellenici, IV 1935, 129–138.
  • Латинските надписи по ватиканския препис на Манасиевата хроника. – Известия на българския археологически институт, VІІІ, 1934, 369–378.
  • Нови житийни данни за похода на императора Никифора І в България през 811 г. – Списание на БАН, LIV, 147–186.
  • Uno studio inedito di mons. G. G. Ciampini sui papa Formoso. – Archivio de la Società Deputazione Romana di Storia Patria, 1937, vol. 57, 1–45.
  • Protobulgares et Slaves. – Annales de'l Institut Kondakov, vol. X, 1937, 145–154.
  • Държава и църква в Средновековна България. – Родина, 1940, № 2, 82–96.
  • Из писмата на патриарха Николая Мистика. – Известия на Българското исторически дружество, 16–18, 1940, 212–218.
  • Italienische Kultureinflüsse in Bulgarien während des 17. Jahrhunderts. – Südost-forschungen, 5, 1940, S. 813–822.
  • Описание на България от 1640 г. на архиепископа Петър Богдан. – Архив за поселищни проучвания, 1940, № 2, 174–210.
  • Приноси към средновековната българска история. – Годишник на Пловдивската народна библиотека и музей, 1940, 195–213.
  • Професор П. Ников. – Известия на Българското исторически дружество, 16–18, 1940, 1–10.
  • Les rapport entre l'hagiographie bulgare et l'hagiographie byzantine au Moyen âge. – In: VI. Congrès International des Etudes Byzantines. Alger. Res., rapp. et commun. Paris, 1940, 152–153.
  • Überlieferung über di Genuesen aus Bulgarien. – Leipzigere Vierteiljahrschrift für Südosteuropa, 4, 1940, No 3, S. 170–175.
  • Bemerkungen zu byzantinischen Historikern. – Byzantinishe Zeitschrift, 1941, No 1, 3 p.
  • Балканският югоизток през първата половина на VІ в. – Беломорски преглед, 1, 1942, 229–270.
  • Die bulgarische Geschichsforschung wahrend des letzten Vierteiljahrhunderts (1918–1942). – Südostforschung, 7, 1942, 546–573.
  • Българският княз Пленимир. – Македонски преглед, 1942, № 1, 13–20.
  • Едно кратко описание на Вардара от ХІІ в. – Македонски преглед, 1942, № 3, 1–7.
  • Die letzten Jahre des letzten erzbischofs Jakobos von Archida. – Byzantinoslavica, 1942, No 2, 369–375.
  • Прилеп в нашето минало. – Годишник на Софийския университет. Офиц. Отд., 38, 1942, 273–275.
  • Прояви на народностно самосъзнание у нас през ХVІІ в. – Македонски преглед, 1, 1942, 386–410.
  • Гадаене по книги в средновековието. – Известия на Народния етнографски музей в София, 14, 1943, 49–55.
  • Приноси към историята на Иван Асен ІІ. – Списание на БАН, 66, 1943, 147–179.
  • Die Rolle des bulgarischen Volkstums und der bulgarischen Landschaften in der bulgarischen Geschichte. – Bulgaria, 1944, 199–219.
  • Проучвания върху българското средновековие. – Сборник БАН, 41, 1945, № 1, 1–176.

За него

  • Арнаудов, М. Алманах на Софийския университет „Климент Охридски“. София, 1939.
  • Божилов, Ив. Проф. Иван Дуйчев в българското средновековие. – Векове, II, 3, 1973, 77–79.
  • Божилов, Ив. Предговор. – В: Дуйчев, Ив. Избрани произведения. Т. I. Византия и славянският свят. София, 1998, 7–25.
  • Гюзелев, В. Проф. Иван Дуйчев и проучването на българското средновековие. – В: Българско Средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. София, 1980, 15–20.
  • Гюзелев В. Ученият и човек И. Дуйчев. – В: Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. София, 1993, 5–14.
  • Полывянный Д. И., Х. Темелски. Дуйчев, Иван. – Православная энциклопедия. Т. 16. Москва, 2007, 325–326.
  • Стойчев Т., Стоев А., Мъглова П., Стойчева У. Академик Иван Дуйчев. In memoriam. – Помощни исторически дисциплини. Т. 5. София, 1991, 262–264.
  • https://bg.wikipedia.org/wiki/Иван_Дуйчев

Галерия със снимки

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP