Генадий Григориевич Литаврин

Автор Деница Петрова
Генадий Григориевич Литаврин Генадий Григориевич Литаврин

6.09.1925–6.11.2009

Руски медиевист и византолог, специалист по средновековна история на южните славяни и руско-византийски отношения

Статия

Генадий Литаврин е роден на 6 септември 1925 г. в с. Абай в Западен Сибир. Едва 12-годишен той се увлича по средновековната история. Завършва гимназия през 1942 г. и постъпва в Историко-филологическия факултет на Томския университет. Ученето по време на Втората световна война се оказва непосилно. Баща му и по-големият му брат са на фронта, а майка му и малката му сестричка се нуждаят от финансова подкрепа. Скоро Литаврин е принуден да напусне университета и става учител в средното училище в с. Зидайново, Троицки район, където преподава руски език и литература на учениците от V, VІ и VІІ клас и математика на VІІІ клас. През 1944 г. той става задочен студент във Физико-математическия факултет на Новосибирския педагогически институт. Едва през 1946 г., когато баща му е демобилизиран, Литаврин получава възможност да осъществи мечтата си и да учи история. Той е приет в Историческия факултет на Московския държавен университет (МГУ), където специализира в Катедрата по история на средните векове. Негов преподавател и по-късно научен ръководител е византологът Зинаида В. Удалцова. Дипломира се през 1951 г. с дипломна работа на тема „Руско-византийските отношения през ІХ–Х в.”. През 1954 г. Литаврин завършва аспирантура с дисертация на тема „Борбата на българския народ против византийското иго през ХІ–ХІІ в.”. През 1973 г. защитава докторска дисертация.

През 1954–1955 г. Г. Литаврин води курс по латински език към Катедрата по древни езици в Историческия факултет на МГУ. През 1955 г. е старши редактор в Министерството на народното просвещение, а от 1958 г. отново преподава в Университета.
През 1955 г. Генадий Литаврин става младши научен сътрудник в Сектора по история на Византия в Института за история на СССР. През 1968 г. става старши научен сътрудник, но не след дълго постъпва на работа в Института за славянознание. През 1972 г. книгата „Советы и рассказы Кекавмена. Сочинение византийского полководца ХI века. Подготовка текста, введение, перевод и комментарий Г. Г. Литаврина“ му носи званието доктор на науките. От 1983 до 2002 г. той е завеждащ на Отдела по история на средните векове. От 1987 г. до края на живота си е ръководител на Сектора по история на Византия и е редактор на поредицата „Византийский временник”. През същата година Литаврин е избран за член-кореспондент на АН СССР в Отделението по история, а през 1994 г. е избран за академик на РАН.

През годините Литаврин си сътрудничи с едни от най-изтъкнатите византолози и медиевисти, като П. Льомерл, А. Каждан, Г. Острогорски, Д. Оболенски, Ив. Дуйчев, Вл. Мошин, Н. Икономидис и др. През 1984 г. по негова инициатива е създаден международен екип от учени от Русия, България и Чехословакия, които да съставят няколко сборника с общата тема „Възникване и развитие на раннофеодалните държави и народности в Средна и Югоизточна Европа“.
Генадий Литаврин е чуждестранен член на Българската академия на науките, на Комисията за изучаване на ценностите на манастирите в Атон, на Комисията за изучаване и разпространение на славянката култура, както и президент на Националния комитет на византинистите в Русия и вицепрезидент на Международната асоциация на византинистите.

Ученият е носител на ордена „Знак Почёта”, Орден на дружбата, медал на Collège de Frаnce. През 1971 г. е удостоен с българския орден „Кирил и Методий” І ст., а през 1985 г. получава знак със синя лента на Софийския университет. Той е лауреат на Международната награда „Кирил и Методий” през 1983 г. и на Държавната премия на Руската федерация през 1996 г.

Генадий Литаврин умира в Москва на 6 ноември 2009 г. на 85-годишна възраст.

Той е автор на близо 400 научни публикации, някои от тях преведени на чужди езици. Основните му интереси са в областта на средновековната история на южните славяни, включително на българите, отношенията между южните славяни и Византия, руско-византийските отношения, социалния живот във Византийската империя, както и темата за етногенезиса на балканските народи.

Принос на Литаврин е това, че обнародва на руски език редица съчинения на византийски автори. През 1972 г. той публикува изследване и издание на сборника Стратегикон („Съвети и разкази“) от византийския автор Кекавмен (ХІ в.) в текста на който се съдържат и сведения за българската история, отнасящи се до управлението на цар Симеон и на цар Самуил. Сред най-известните му трудове е изданието с превод и коментар на съчинението на Константин VІІ Багренородни За управлението на империята от 1991 г. С монографията „Как жили византийцы” (1981) той прави историята на Византийската империя достъпна и за по-широк кръг читатели. Успоредно с проучванията върху византийската история Г. Литаврин не спира да се занимава с историята на средновековна България. Дисертацията му е сред първите проучвания в руската наука, посветени на южните славяни. Ученият използва византийските извори, за да изследва историята на Русия и славянските народи. Пример в това отношение са няколко статии, свързани с посещението на княгиня Олга в Константинопол, в които като основен извор той използва съчинението на Константин Багренородни.

Един от най-значимите приноси на Литаврин е създаването на „Свод древнейших письменных известий о славянах” (Т. 1. 1991; Т. 2. 1995). В него са включени редица съчинения от периода VІІ–ІХ в. с критични издания, реконструкция на текстовете и обширни коментари.

Друга основна тема в проучванията на Генадий Литаврин е историята на България през Средновековието. В няколко изследвания, като „К проблеме формирования болгарского государства“ (1981), „Славяне нижнего Подунавья во время образования Болгарского государства“ (1982), „Славяне и протоболгары. Традиции и реальност“ (1986), той обръща внимание на темата за създаването на българската държава. Литаврин разглежда не само ролята на Византия, но и отношенията между славяни и прабългари. Изследва отношенията между етническите и социалните групи в новосъздадената държава, както и славиниите като социално-политически организации. За разлика от повечето изследователи, които подчертават ролята на прабългарите като господстваща група в новообразуваната държава, Литаврин обръща внимание на важната роля на славянското население Той съпоставя процеса на образуване на Българската държава със създаването на други „варварски” държави и стига до извода, че особеностите, отличаващи България от съседните й страни, са резултат от взаимодействието й с Византия.

В статията „Славяне и протоболгары. От хана Аспаруха до князя Бориса-Михаила“ (2010) Литаврин подчертава ролята на княз Борис за премахването на религиозния дуализъм в България, което е стъпка към обединяването на славяни и прабългари в единна народност.

В монографиите “Болгария и Византия в ХI–ХII вв.“ (1960) и „Византийское общество и государство в Х–ХI вв. Проблемы истории одного государства. 976–1081“ (1977) Генадий Литаврин продължава проучванията, на които е посветена и дисертационният му труд – периода на византийската власт в България. Литаврин анализира подробно изворите за антивизантийските въстания. Той разглежда и ролята на славянската писменост за запазването на етническото самосъзнание на българите през този период. Ученият стига до извода, че фона на стремежа да Византия да води асимилаторска политика спрямо славяните именно България е препятствието, което спира Империята да възвърне властта си над целия Балкански полуостров.

В монографията си „Византия, Болгария, древняя Русь (IХ–начало ХII вв.)“ (2000) Г. Литаврин разглежда фундаменталния въпрос за културните взаимоотношения между Русия, България и Византия и търси пътищата, по които се осъществява културният обмен от България към руските земи. Особено важно е заключението му, че Русия приема византийската култура по „български модел”. От България навлизат не само достиженията на Византия, но и културните ценности на самите българи от епохата на Златния век. Макар да приемат християнството от Византия, българите създават равноправна и независима страна. Българската държава е източник на духовни и културни ценности, които се превръщат в своеобразен пример за подражание за руските аристократи.
В трудовете си Генадий Литаврин подчертава значението на писмените извори, защото, освен че дават информация за миналото, те създават легенди и герои, каквито всяка култура трябва да има.

Съчинения

Монографии:

  • Болгария и Византия в XI–XII вв. Москва, 1960. Превод на бълг., София, 1987.
  • Очерки истории Византии и южных славян. Москва, 1960. (съавт. А. П. Каждан).
  • Советы и рассказы Кекавмена. Сочинение византиского полководца ХI в. Подгот. текста, введ., пер. и комент. Москва, 1972.
  • Византийское общество и государство в X–XI вв. Москва, 1977.
  • Как жили византийцы. Москва, 1981; превод на бълг. ез. София, 1984.
  • Свод древнейших письменных известий о славянах. Москва, Т. 1. 1991; Т. 2. 1995.
  • Византийский медицинский трактат XI–XIV вв. СПб., 1997.
  • Византия и славяне. СПб., 1999.
  • Византия, Болгария, Древняя Русь. IХ–начало ХII в. СПб., 2000.

Студии и статии:

  • Восстание болгар и влахов в Фесалии в 1066 г. – Византийский временник, 11,1956.
  • Крестьянство западной и юго-западной Болгарии в XI–XII вв. – Ученые записки Института славяноведения, 14, 1956.
  • Будапештская рукопись писем Феофилакта Болгарского. – Известия на Института по история, 14–15, 1964.
  • Темпове и специфика на социално-икономическото развитие на средновековна България в сравнение с Византия (от края на VII до края на ХII в.) – Исторически преглед, 1970, 6.
  • Армянский автор XI столетия о Болгарии и болгарах. – В: Славяне и Россия. Москва, 1972.
  • Славянските земи и византийската империя в българската историография през последното десетилетие. – В: Проблеми на българската историография след Втората световна война. София, 1973.
  • Особенности византийского и болгарской феодализма в конце XII–XIV вв. – В: Юго-Восточная Европа в эпоху феодализма. Кишинев, 1973.
  • Юридическият статут на българските земи в състава на византийската империя (1018–1185). – В: България в света от древността до наши дни. 1. София, 1979.
  • Новое исследование о восстании в Паристрионе и образовании Второго болгарского царства. – Византийский временник, 41, 1980.
  • Les conditions de dйveloppement de la culture bulgare aux XIe–XIIe siИcles. – In: Le rapports entre la France et les slaves du Sud. Paris, 1980.
  • Народы Балканского полуострова в составе Византийской империи в ХI–ХII вв. – В: Формирование раннефеодальных слав. народностей. Москва, 1981.
  • К проблеме образования Болгарского государства. – Советское славяноведение, 1981, 4.
  • О датировке посольства княгини Ольги в Константипополь. – История СССР, 1981, 5.
  • Путешествие русской княгини Ольги в Константинополь. – Византийский временник, 42, 1981.
  • Некоторые вопросы истории средновековой Болгарии в советской историографии. – В: Советская болгаристика, МОСКВА, 1982.
  • Славяне Нижнего Подунавия во время образовании Болгарского государства. – В: Първи междунар. конгрес по българистика. София, 1981. Доклади. Българската държава през вековете. 1. София, 1982.
  • Формирование этнического самосознания болгарской народности (VII–первая четверть X в.). – В: Развитие этн. самосознания слав. народов в эпоху раннего средновековья. Москва, 1982.
  • Древней Русь, Болгария и Византия в IX–X вв. – В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. Москва, 1983.
  • Два этюда из истории образования Второго болгарского царства. – Études balkaniques, 1985, 4.
  • Место Второго болгарского царства в истории средновековей Европы. – В: Юбилеен сборник в чест на академик Димитър Косев. Под ред. на М. Исусов.София, 1985.
  • Становление Второго болгарского царства и его международное значение. – Études balkaniques, 1985, 5.
  • Формирование и развитие на Болгарского раннефеодального государства – конец VII–IX в. – В: Раннефеодальные государства на Балканах (VI–XII в.). Москва, 1985.
  • К вопросу об обсоятельствах, месте и времени крещения Ольги. – В: Древнейшие государства на територи СССР. МОСКВА, 1985.
  • Проблема „славиний“ как социально-политической организаций славян в современной историографии. – В: Руско-български връзки през вековете. София, 1986.
  • Культурный переворот в Болгарии и древняя Русь. – Кирило-Методиевски студии, 4, 1987.
  • Введение християнства в Болгарии (IX–нач. Х в.) – В: Принятие христианства народами Центральной и Юго-Восточной Европы и крещение Руси. Москва, 1988.
  • Византия и древняя Русь в конце IX–X в. – В: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moskow. Thessaloniki, 1992.
  • Константин Багрянородный о Болгарии и болгаров. – В: Сборник в чест на Димитър Ангелов. София, 1994.
  • Этническое самосознание болгар в конце ХІV-начале ХVІ века. – В: Этническое самосознание славян в ХV столетии. Москва, 1995, 191–215. (съавт. с И. Ф. Макарова)
  • Телец и его славянские союзники. – В: Общото и специфичното в Балканските култури до края на XIX в. София, 1997.
  • Ethnische und politische Sympathien der Bevölkerung der Grenzgebiete zwischen Byzanz und Bulgarien in der ersten Hälfte des 14. Jh. – In: Geschichte Und Kultur Der Palaiologenzeit: Referate Des Internationalen Symposions Zu Ehren Von Herbert Hunger (Wien, 30. November Bis 3. Dezember 1994) (Kieler Werkstucke). Wien, 1996.
  • О соответствиях между византийскими и османскими формами организации экономики города в ХV – ХVІ вв. – В: Византия и славяне. Сборник статей. Санкт Петербург, 1999, 180–182.
  • Феофилакт Болгарский между Охридом и Константинополем. – В: Florilegium. К 60-летию Б. Н. Флори. Москва, 2000.
  • Славяне и протоболгары: от хана Аспаруха до князя Бориса-Михаила. – В: Славяне и их соседи. Вып. 10. Москва, 2001.
  • Христианство в Болгарии в 927–1018 гг. – В: Христианство в странах Восточной, Юго-Восточной и Центральной Европы на пороге второго тысячелетия. Москва, 2002.
  • Особенности аграрного режима в болгарских фемах в ХI–ХП вв. – В: Образ и слово. Сборник по случай на 60-годишнината на проф. Аксиния Джурова. София, 2004.
  • Этнические и политические симпатии пограничных областей между Византией и Болгарией в первой половине XIV cтолетия. – В: Славяне и их соседи. Вып. 11. Славянский мир между Римом и Константинополем. Москва, 2004.

За него

  • Чолова, Цв. Генадий Литаврин на 60 години. – Исторически преглед, 1985, 9–10, 128–130.
  • Медведев, И. П., Б. Н. Флоря. Г. Г. Литаврин. Краткий очерк научной деятельности. – В: ГΕΝΝΑΔΙΟС. К 70-летию академика Г. Г. Литаврина. МОСКВА, 1999, 7–22.
  • Савкин, И. А. Беседа юбиляра и редактора с издателем. – В: ΑΝΤΙΔΩΡΟΝ. К 75-летию академика РАН Геннадия Григорьевича Литаврина. СПб., 2003, 5–32.
  • Тъпкова-Заимова, В. Генадий Литаврин на 80 години. – Българистика, 2005, 10, 72–80.

Галерия със снимки

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP