Руското изворознание през ХІХ – началото на ХХ век и кирилометодиевистиката

Автор Анисава Милтенова
Учително евангелие, Константин Преславски Учително евангелие, Константин Преславски

През ХІХ век в Русия палеославистиката бележи истински разцвет. Все повече се увеличава изворовият материал, събран, описан и издаден от руски учени, изследват се и се издават редица ценни паметници.

Руското изворознание


Александър Востоков (псевдоним, фамилно име Остенек) (1781–1864) прави съществени открития в областта на историята на Кирило-Методиевия език, определен от него категорично като старобългарски. Той издава най-старото руско евангелие – Остромировото от ХІ в. (1843), изучава важни ранни писмени паметници като Супрасълския сборник, Реймското евангелие, Фрайзингенските листове и др. Нему принадлежи първият речник на най-стария славянски език (1858–1861), както и една „Грамматика церковнославянского языка“ (1863).

Константин Ф. Калайдович (1792–1832) през 1813 г. открива преписи от съчиненията на Йоан Екзарх, въвеждайки в научно обращение този старобългарски автор с книгата „Иоанн, экзарх болгарский“ (1824). Делото на Йоан Екзарх е свързано с най-стария период от славянската книжнина и по-специално с Преславската книжовна школа. В книгата се прави обзор на делото на св. св. Кирил и Методий и техните ученици, който се оценява високо и днес. Заслуга на К. Калайдович също е, че за пръв път споменава дейността на презвитер Григорий и на Черноризец Храбър, като книжовници от кръга на цар Симеон (864–927).

Осип М. Бодянски (1808–1877) провежда извороведска работа в редица библиотеки и архиви (в Чехия, Хърватска, Словения, във Виена и Будапеща). Резултатите от командировките му са отразени в публикациите „Донесение г. министру народного просвещения магистра Московского университета Йосифа Бодянского из Праги, от 23 марта ст. ст. 1838 года“ (1838) и „О древнейшем свидетельстве, что церковно-книжный язык есть славяно-булгарский“ (1843). Към последната статия е приложено издание на „За буквите“ от Черноризец Храбър. В следващите години работи върху изданието на Шестоднев на Йоан Екзарх и на Изборника от 1073 г., като за последното е подпомогнат финансово от българския възрожденец Н. Н. Денкоглу. Най-значителният му труд е „О времени происхождения славянских письмен“ (1855), в който въвежда в обращение множество неизвестни до тогава паметници.

По време на своите пътешествия из манастирските средища на Балканите (1844–1847) Виктор И. Григорович (1815–1876) издирва, събира и изнася десетки глаголически и кирилски ръкописи от XI–XVIII век, които внасят ново знание в палеославистиката, напр. Охридските глаголически листове, Рилските глаголически листове, Мариинското евангелие, Хлудовия псалтир и др. Днес сбирката на учения се пази в Москва и в Одеса.

Чрез описанията на ръкописни сбирки от църковния историк и археограф архимандрит Леонид (1822–1891) (светско име Лев Александрович Кавелин) стават известни основополагащи паметници на историята на славянските литератури. В около 30 публикации той разкрива богатството на колекциите на Московската духовна академия, Възкресенския (Новойерусалимски) манастир, на граф. А. С. Уваров, отделни находки от манастирите на Света гора и много други. За интересите му към българската история свидетелства съчинението „Исторический очерк древней Болгарской церковной иерархии, от принятия Болгарами христианской веры (в 861 г.) до упразднения Болгарского Терновского патриархата“, публикувано през 1866 г.

Археографският принос на А. В. Горски (1812–1875) и К. И. Невоструев (1815–1872) запазва научното си значение до днес. В периода 1855–1869 те публикуват петтомно аналитично описание на събраните от граф Николай Петрович Румянцев славянски ръкописи, съпроводени с редица идентификации на текстовете и бележки за техния език. Трудът въвежда в научно обращение Симеоновия сборник (Изборник от 1073 г.), Шестоднева и Богословието на Йоан Екзарх, най-стария известен днес препис на Учително евангелие на Константин Преславски, неговия превод на Четири слова против арианите от Атанасий Александрийски и много други уникални паметници. Чрез статията си „О св. Кирилле и Мефодии“ (1843) А. В. Горски въвежда в научното дирене Пространните жития на св. св. Кирил и Методий и доказва ценността им като исторически извор.

Творчеството на руският учен Измаил И. Срезневски (1812–1880), което включва над 800 публикации, представлява нетленна страница в историята на българистиката и палеославистиката. Той открива и издава непознати дотогава старобългарски паметници: Савината книга, Киевските листове, Рилските глаголически листове, Листовете на Ундолски, Македонския кирилски лист, Новгородските листове и др. Изучава и публикува множество оригинални и преводни текстове: жития, служби, Проглас към Евангелието, За буквите от Черноризец Храбър, съчинения на Йоан Екзарх, Златоструй и др. Автор е на изследвания върху Апостола, Номоканона, Тълкувание на Книга на пророк Даниил от Иполит Римски и др. Фундаменталният му труд „Материалы для словаря древнерусского языка по письменным памятникам“ излиза посмъртно (1893–1912) и днес е незаменим лексикографски справочник.

Вукол М. Ундолски (1816–1864) е откривателят на Учителното евангелие, съставено от Константин Преславски. Първите сведения за паметника са дадени в публикациите „Силвестр Медведев, отец славяноруской библиографии“ (1846) и „Замечания для истории церковного пения в России“ (1846). Заедно с Осип М. Бодянски работи върху издание на най-стария известен препис от ХІІ в. (Държавен исторически музей в Москва, Синод. 262), но изданието остава недовършено.

Фьодор Буслаев (1818–1898) обогатява българистиката с изследвания за старите руски ръкописи, които възхождат към старобългарски първообрази – Остромировото евангелие, Изборника от 1073 г., Изборника от 1076 г. и др. Полага основите на изучаването на украсата на средновековните славянски ръкописи, миниатюрите и орнамента, като проучва и български по произход кодекси.

Достоверността на Пространните жития на Кирил и Методий е анализирана подробно от Алексей Е. Викторов (1827–1883), който за пръв път поставя въпроса за връзката им с латинския извор Италианска легенда в ценното изследване „Кирилл и Мефодий. Новые источники и ученые труды для истории славянских апостолов“ (1865). Отдава нужното внимание и на легендарните източници (напр. Успение Кирилово, Солунска легенда).

Александър Л. Дювернуа (1839–1886) съставя първия научен речник на българския език, издаден след смъртта му от неговите учениците Петър А. Лавров (1856–1929) и Вячеслав Н. Шчепкин (1863–1920), всеотдайни изследователи на българския език. През 1899 г. излиза докторската дисертация на П.А. Лавров „Преглед на звуковите и формални особености на българския език“. Фундаменталният труд на В.Н. Шчепкин „Разсъждение за езика на Савината книга“ (1899) съдържа ценен материал за българската историческа диалектология, а през 1909 г. излиза и неговият „Учебник по български език“. Роман Ф. Брандт (1853–1920) чете лекции по история на българскя език в Московския университет (отпечатани през 1889–1901) и работи върху изданието на Григоровичевия паримейник, останало недовършено.

Александър Д. Воронов (1839–1883) е автор на основополагащия труд „Кирилл и Мефодий. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия“ (1877) в който разглежда обстойно славянските, гръцките и латинските извори за дейността на славянски първоучители. Освен критичния анализ на източниците той публикува данни за редица малко познати документи (посланията на папите Адриан ІІ, Йоан VІІІ, Стефан V, свидетелствата на Анастасий Библиотекар).

Николай Л. Туницки (1878–1934) насочва своите усилия към всестранно изследване и публикуване на творбите на Климент Охридски. Неговият труд „Св. Климент, епископ словенск. Его жизнь и просветительная деятельность“ (1913) не е изгубил значението си и днес. Той има значителен принос в изучаването на най-старите библейски преводи и издава част от текстовете на 12-те малки пророци с тълкуванията на Теодорит Кирски (1918).

Значителен е приносът на Григорий А. Илински (1876–1937), филолог, археограф, културен историк. Автор е на над 500 труда, посветени на различни проблеми на славянската филология, между които и граматика на праславянския език. Нему принадлежи първото описание на ръкописите в Зографския манастир на Атон (1908), изданието на грамотите на българските царе (1911), на Слепченския апостол, както и изданието на Златоструя на Бичков (1929) и др. Резултат от многогодишния му труд е „Опыт систематической кирилло-мефодиевской библиографии“ (София, 1934), който и до днес остава най-ценният справочник в кирилометодиевистиката.

Библиография

  • Бойчева, П. Григорович, В. И. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 1, 1985, 546–548.
  • Велчев, В. Викторов, А. Е. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 1, 1985, 438–439.
  • Велчев, В. Воронов, А. Д. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 1, 1985, 455–457.
  • Грашева, Л. Ундолски, В.М. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 4, 2003, 222–237.
  • Даскалова, А. Буслаев, Ф. И. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 1, 1985, 246–248.
  • Дилевски, Н. Калайдович, К. Ф. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 2, 1995, 207–209.
  • Дилевски, Н., Кл. Иванова. Леонид, архимандрит. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 2, 1995, 521–524.
  • Йовчева, М., Л. Тасева. Срезневски, И. И. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 3, 2003, 729–736.
  • Кочева, Е. Востоков, А. Х. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 1, 1985, 458–461.
  • Кочева, Е. Шчепкин, В.Н. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 4, 2003, 555–558.
  • Куев, К. Дювернуа, А. Л. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 1, 1985, 625–627.
  • Милтенова, А. Илински, Г. А. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 2, 1995, 101–106.
  • Минкова, Л. Бодянски, О. М. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 1, 1985, 217–219.
  • Райков, Б. Горски, А. В. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 1, 1985, 514–516.
  • Райков, Б. Лавров, П.А. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 2, 1995, 493–497.
  • Райчинов, С. Туницки, Н. Л. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 4, 2003, 202–205.
  • Христова, Б. Невоструев, К. И. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия, 2, 1995, 802–104.
  • Кирило-Методиевски страници. Състав. Л. Грашева, Св. Николова, И. Пехливанов. София: Партиздат, 1983.

Галерия със снимки

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP