Статия

Развиващ се основно на територията на днешна Хърватия илиризмът има за цел да очертае историята на славяните, пътищата за обединение на южните славяни и за сближаване с останалите славяни. Илиризмът не се ограничава само в рамките на XVIII и XIX в. а идеите му се появяват много по-рано. Един от най-ранните автори, обвързващи славяните и древните илири, е Винко Прибоевич (ХV–ХVІ в.). Той издава книгата си „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни“ (De Origine Successibusque Slavorum) във Венеция през 1532 г. Смята се, че с нея първи обвързва произхода на славяните с този на древните илири.

Най-ранният представител на илиризма, в чиито съчинения намират място русите, е хърватският филолог Юрай Крижанич (1518–1683). Трудът „Граматично изследване на руския език“ (Граматично изказанје об руском езику) не представлява една обикновена граматика на руския език. Всъщност като използва термина „руски език“ Крижанич няма предвид обикновения руски, говорен от тогавашните руснаци. За него това е името, което трябва да носи общият език на славяните, тъй като приема, че „означението „руски“ е по-старо от названието „славянски“ (Илиева: 2011: 50) Той нарича по този начин езика, който смята, че трябва да се установи сред славяните, смесвайки различни думи от сръбски, руски, църковнославянски и други езици. Доминиращата роля се пада на руския, защото смята, че родното място, от което са произлезли славяните, са руските земи.

Редица изследователи приемат „Граматично изследване на руския език“ за първия труд, посветен на сравнителното славянско езикознание. Подходът на Крижанич се характеризира с описване на славянските езици – в зависимост от това колко са се разграничили от първоначалния славянски език. Авторът смята, че поради общия произход на славянските племена и езици (които биват възприемани като диалекти) и тяхната близост трябва да има обща езикова кодификация, която да обедини разединените славяни. Желаната обща езикова норма има за цел да изчисти славянската реч от ненужни чуждици, обединявайки речниковия състав на отделните славяни в едно „есперанто“, защото „според него присъствието на чужденци е един разлагащ елемент, който може да доведе до „чуждевладство“ (по термина на Джузепе Дел‘Агата). Контактът между отделните култури особено на ниво езиков обмен той вижда като заплаха от заличаване на идентичността на определената славянска общност. За да се съхрани и за да може да се развива правилно на езиково ниво, общността трябва да има свое собствено държавно управление. „Чуждото“ в някаква форма авторът приема, че похищава „своето“, тъй като ако чуждицата не замества домашен еквивалент, то със сигурност пречи на създаването на такъв. Връзката между езика и общността (като носител на идентичност) приближава Крижанич до идеите на Хердер, който приема, че езикът е метод за предаване на опит, следователно и именно той съхранява този опит. Такъв модел на развитие поставя русите като най-чистите славяни с оглед на езика и културата спрямо останалите, защото те единствени в този период имат самостоятелна държава, в която славянският език (руският) има възможността да се развива свободно, без външно влияние. Крижанич не приема, че развитието, което търпи първоначалният славянски език го променя дотолкова, че той вече не е напълно разбираем от гледна точка на един читател, ползваш единствено руски език. Все пак Юрай Крижанич е един от първите, които, макар и в някаква степен неволно, дават на руснаците месианистичната задача да обединят славяните.

Абатът от Млетския орден Мавро Орбини (1563–1614) и книгата му „Царството на славяните“ се радва на голям интерес в Русия, преведена е по заповед на цар Петър I Велики (1682–1725). На свой ред руският превод, наречен „Книга историография“, служи за извор за историка, поставящ началото на Българското възраждане – Паисий Хилендарски. Основният фокус на Орбини са южните славяни. В обема на книгата около две трети от нея са посветена на тях. В заделеното място за руснаците признава, че „други достойни и благородни прояви на тази толкова могъща народност ще подмина засега в мълчание, тъй като моята задача и моето намерение не е да пиша истории или летописи, а само да припомня накратко най-забележителните неща, случили се в славянската народност“ (Орбини, 2012: 122).

В определянето на понятието идентичност за абата от Млетския орден са водещи три елемента – произход, значение на етнонима и по какъв начин е усвоено християнството. В проследяването на произхода на западните славяни Орбини се води според легендата за праотците Чех и Лех и Рус. Чех и Лех са предтечи съответно на чехите и поляците, но праотецът на руснаците – Рус отсъства. Според Мавро Орбини „московитите, както и другите славянски племена, тръгнали от Сарматия: едни се отправили към Германско море, други се насочили към Дунав, трети останали по местата, където живеели“ (Орбини, 2012: 120).

Името на русите се обвързва със състоянието, в което те се намират по време на писането на историята. Според „Царството на славяните“ етнонимът „руси“ означава „разпръснати“, извеждайки го от руската дума „россея“. Основания за това название са обширните територии, които руснаците завладели и обитавали. Цялото представяне на русите от Мавро Орбини остава впечатление, че русите са един особено голям и силен славянски народ, но е важно да се подчертае, че Орбини има за цел да разпространява историята на славяните, която според него е била в опасност от изчезване, затова на русите не се дава месианистична задача, те не са „големият славянски брат“.

Интерес към русите като славянски братя проявява и Людевит Гай (1809–1872). Той изиграва голяма роля във възраждането на хърватите. Въвежда първата наложила се хърватска езикова кодификация. Обаче характерът, който задава на езика не е да бъде тясно хърватски, а да бъде общ за южното славянство. В уводната статия „Наш народ“ Гай описва славянството като спящ гигант, а отделните славянски племена са отделни негови части. Руснаците са коремът и краката чрез своите неизмерни пространства. Главата на гиганта е Илирия, но в това не бива да се търси някакъв контраст високо-ниско или противопоставяне, тъй като за Гай това е една цялост или както казва той „нашият народ“. При него липсва водещата роля на руснаците, както е при Юрай Крижанич. Руският език е един от четирите славянски наречия, като другите три са: чешко, полско, илирийско. Руското наречие е равноправно на тях и се приема като един от 4-те официални варианта на общия славянски език.

Ако трябва да се посочва някакъв обединяващ център за славяните, то това ще бъде Илирия или южното славянство, тъй като освен, че илирите са главата на славянския гигант, Гай – основател на илирийското движение – публикува и един кратък текст на немски със заглавие „Замъците на Крапина“ (Die Schlösser bei Krapina). В него представя легендарните праотци Чех, Лех и Рус като илирийски велможи, които впоследствие се разселват, за да основат своите държави – Чехия, Полша и Русия. По този начин Гай издига илиризма от неговия локален южнославянски характер и го поставя на общославянско ниво, явявайки се в непряко в конкуренция на по-широкото общо название „славянски“.

Тримата автори представят руснаците различно и все пак всички по един или друг начин ги обвързват с илирите. Общото между тримата автори е, че руснаците са най-големият славянски народ. Разликите идват, когато авторите поставят големия славянски народ сред останалите славяни. За Юрай Крижанич русите са центърът на славянството и неговата най-чиста форма. За Орбини – тяхното име е обвързано с големите територии, които владеят като той не се спира на тях така подробно, както на южните славяни. Гай също отчита величината на земите, в които живеят, но наред с това те са равноправна част с другите славяни.

Библиография

• Адинолфи, Р. „Царството на славяните от Мавро Орбини, руският превод на Сава Владиславич и изследванията по въпроса – Проглас. Филологическо списание, кн. 2, , год. XXIV, 2015.
• Гудимова, С. А. Эстетические идеи Юрия Крижанича – Культурология: Дайджест, 4, Москва: РАН, 2012, 25.07.2017: <https://books.google.bg/books...> [ползвано на 10.06.2019].
• Дел‘Агата, Дж. Политическа идеология и сравнително езикознание в класификацията на славянските езици на Юрай Крижанич – В: Студии по българистика и славистика, София: изд. Лик, 1999.
• Илиева: 2011: Илиева, Л. Българският език в предисторията на компаративната лингвистика и в езиковия свят на ранния европейски модернизъм. УИ Неофит Рилски, Благоевград: 2011.
• Кайчев, Н. Илирия от Варна до Вилах, София: Парадигма, 2015.
• Орбини, 2012: Орбини, М. Царството на славяните. София: изд. Дамян Яков, 2012.
• Трайков, В., Идеологически течения и програми в националноосвободителните движения на Балкание до 1878 г., София: Наука и изкуство, 1978.
• Gaj, L. Horvatov szloga y zjedinjenye – In: Danica Horvatzka, Slavonzka y Dalmatinzka, Techaj 1, br. 5, 1835.
• Kamusella, T. The politics of Language and Nationalism in Modern Central Europe, Palgrave Machmillan, 2009.
• Langston, K., Peti-Static, A. Language planning and National identity in Croatia, Palgrave Machmillan, 2014.