Славянската идея в българските истории от XIX век

Автор Андриана Спасова
Славянската идея в българските истории от XIX век Славянската идея в българските истории от XIX век

През Българското възраждане славянската идея се оформя като необходим и продуктивен модел за утвърждаване и приобщаване на българското минало към културно-историческото наследство на славянската общност.

Статия

Славянската идея във възрожденските исторически съчинения на българския XIX век се изразява най-общо в осмислянето и приобщаването на българската идентичност към древното културно наследство на една многонационална славянска общност. В българския контекст на преден план се откроява влиянието на славистичната историография – Юрий Венелин, Якоб Фалмерайер, Александър Хилфердинг, Павел Шафарик, Йохан Хердер, Алберт Лонг и др. Техните занимания са насочени към реконструиране на общия славянски етногенезис.

Едни от най-важните идентификационни проблеми на българската историография – историята, родината, езика, рода, културата, фолклора, намират отражение именно в целенасочено поддържаната теза на славистичната историографска школа. През Българското възраждане славянската идея намира широко разпространение чрез преводите на много руски учебници, исторически и етнографски книги, както чрез оригинални български съчинения (на В. Априлов, Г. Кръстевич, Т. Шишков, М. Дринов, К. Фотинов, Ив. Селимински, Сп. Палаузов, Г. С. Раковски, Ив. Добровски и др). От руските слависти с първостепенно значение е влиянието на Юрий Ив. Венелин (1802–1839), като ключовите му съчинения са преведени на български, непосредствено след излизането им на руски: „Критические изследования об истории болгарска“ от М. Кифалов (1842) и Н. Даскалов (1860) и „Заради возрождение новой болгарской словесности или науки“ от Б. Петков (1853) и Г. Славов.

Застъпването на славянската идея в българския контекст на XIX век има конкретна насоченост – противопоставянето на гръцката национална доктрина „Μεγάλη Ιδέα“ („Мегали идея“). „Голямата идея“ или „Великата идея“ е проект на гръцкия национализъм, чиято цел е идеологическото придърпване на елинското и византийско наследство като изконно гръцко и приобщаването на православните християни към гърците. Моделите и механизмите за утвърждаване и разпространение на гръцката идея са близки и характерни и за същността и функционирането на славянската идея. Представата за древните корени и величието на българската нация стъпва на материалите на византийските автори като достоверни очевидци на общото славянство. Именно затова основната изворова база на славистичните автори през XIX век се базира на средновековните истории. Прокопий Кесарийски (ок. 500–565) е един от предпочитаните византийски историци от възрожденските книжовници, който служи като основна изворова база в историческите съчинения. В тях етногенетичният разказ адекватно и последователно употребява „българи“ подобно на византийското разбиране за неразривната цялост на славяно-българската общност.

Особено място през Българското възраждане заемат двете национални исторически съчинения – „История блъгарска под име уннова“ (1869) на Гаврил Кръстевич и „История на българския народ“ (1873) на Тодор Шишков. Тези исторически книги стоят централно сред останалите съчинения по българска история на Христаки Павлович, Захари Княжески, Добри Войников, Драган Цанков, Йоаким Груев, Димитър Душанов и др. В историите на Г. Кръстевич и Т. Шишков до голяма степен е представено присъствието на славянската идея като част от българската национална самоидентификация и съответно съотнасянето ѝ към романтичната историография през 70-те години на XIX век.

Различните проявления на славистичния романтизъм – чешки коларизъм, полски месианизъм, южнославянски илиризъм, руско славянофилство, е „свързан дълбоко с националното възраждане на славянските народи“ (Йоцов 1992: 17). Характерен пример в историографката славистиката е връщането към славянската теория, която намира място в „История блъгарска“ (в изчистен вид при Т. Шишков) и „История на българския народ“ (хунска, разбирана като славянска при Г. Кръстевич). Наблюдава се едно безпроблемно боравене от страна на възрожденските историци като Г. Кръстевич и Т. Шишков със славянско-хунско-скитско-българската взаимна употреба. В българските исторически съчинения на много места са застъпени т.нар. „логически“ операции, които са така характерни за романтическата историографска мисъл.

Темата за подчиняването на един етнос над друг или за тяхната асимилация е водещ принцип, който следват Т. Шишков, и Г. Кръстевич. Възрожденските исторически съчинения субективизират византийските и гръко-римски източници с оглед на българската идея – разглеждана през и като славянска идея. Те използват именно тези спорни и заплетени етнокултурни въпроси относно диференцирането и определянето на античните племена. Методите на етимологията и селективността задават модела, през който възрожденският историк побира всяко едно древно племе под общото име славяни. Показателен пример е усърдната работа на Константи Фотинов, която е изключително близка до тази на Гаврил Кръстевич: „… усилията му да причисли към славянството траки, мизи, даки, хуни и пр., както и твърдението, че славяните населяват Балканите преди гърците, не изглеждат абсурдни на неговите съвременници […] редица представители на славянската историография стигат до извода за автохтонността на славяните на Балканския полуостров“ (Данова 1994: 303).

В „История блъгарска“ Гаврил Кръстевич представя древния хунски вожд Атила като славянски за целите на националната идентичност. Същевременно в „История на българския народ“ Тодор Шишков се опитва да привлече чуждия исторически наратив като свой. Това той постига чрез антивизантизма и славянизирането на византийски владетели (Юстин, Юстниан I, Василий Македонски, Алексей I Комнин). Рецепцията на славянските имена Управда (Юстниан) или Изток (Юстин) (Дуйчев 1942: 229–270; Дуйчев 1971: 596; Аретов 2001: 60–61; Данова: 62–63; Данова 2008, с. 382, 384, 423, 428, 585; Лилова 2003: 222) се среща в редица славянски и български историографи (Шафарик, Хилфердинг, Дринов, Шишков, Добровски) и нейният произход „се оказва една късна легенда, която няма, строго погледнато, никаква доказателствена стойност“ (Дуйчев 1971: 596)

Националната идентичност и идеята за консолидиране на българската общност минават през целенасочен интерес към историческото минало. Типично за двете разглеждани книги е свръхакцентуването върху етногенезиса и етимологията, илюстриращи задачите на романтичната историография. Нейната функция е да набави необходимите механизми за изграждането на колективната памет и самоидентифицирането с нацията. Употребата на антични примери във възрожденската книжнина, както и цялостната ѝ рецепция, е селективна към определени моменти от своята и/или чуждата история. Европейското хуманитарно образование и научно-филологическият хоризонт на Тодор Шишков и Гаврил Кръстевич не попречват на подхода им да пречупват историческата „достоверност“ в духа на романтичната европейска славистика.

Плуралистичният произход в историята на Т. Шишков позволява един панорамен поглед към историята и културата, както и разнообразни идентификации на българите като европейци. Историята на Т. Шишков е до голяма степен повлияна от „подчертаната южнославянска тенденция“ (Йоцов 1992: 16) в историографските съчинения на XIX век. По въпроса за генезиса Т. Шишков се опира предимно на текста „Славените и българите: Разказ сказан в Роберт колеж“ (1870) от д-р Алберт Лонг. Други историографии от европейската славистика, които става основа на Шишковото помагало, са: 1) „История на полуостров Морея през Средновековието, т. I-II“ (1830–1836) (В превод откъс от съчинението във в. Българска пчела, г. 1, бр. 3 от 14 юни 1863, бр. 4 от 21 юни 1863) и „За произхода на днешните гърци“ (1835) на Якоб Филип Фалмерайер; 2) „Старите и сегашните българи..“ (1829) и „Критически издиряния за историята блъгарска: Ч. 1–2“ (в превод на Ботьо Петков, 1853) на Юрий Венелин; 3) „Писма за историята на сърбите и българите“ (1855) на Александър Хилфердинг; 4) „Студия върху стария диалект на славянския език“ (1821) на Йозеф Добровски; 5) „Върху произхода на славяните“ (1828) и „Славянски старини: от Херодот до падането на хунските и римски сили..“ (1837) на Павел Шафарик; 6) четиритомната „История разных славенских народов най паче болгар, хорватов и сербов“ (1794) на Йован Раич и изданието „История славяноболгарскаг народа“ (1801) на Атанас Нескович; 7) „Славяните в Турция“ (1844) на Киприян Роберт и др. В „История на българския народ“ книжовникът застъпва категорично Фалмерайеровата теория, за да набави една контраверсия или побългарена версия на „Мегали идея“ за славянското преселение и господство по древните земи.

За разлика от Т. Шишков, в своето съчинение „История блъгарска“ Г. Кръстевич почти не споменава български източници, а се позовава много повече на чуждите, предимно на славистичните автори. Възрожденският книжовник привежда пространни и прецизни цитати от антични, средновековни и съвременни извори. Гаврил Кръстевич използва умело тезата на Венелин, изложена в популярната за българите книга „Древние и нынешние болгары..“ (1829) относно конструирането на националната идентичност. Последователно българският автор застъпва идеята за Велика България, която е припозната в хунската империя, и в нейния основен исторически сюжет – битките и победата над Западната Римска империя.

В „История блъгарска“ и „История на българския народ“ националната идеология и осветяването на героичните моменти по специфичен начин се съвместява с позитивизма и енциклопедичността. Тъкмо античният филтър, макар и маргинализиран във възрожденската книжнина, е необходим и ценен като илюстрация на предпочитания селективен модел. Характерна обща черта на двамата историци е видимата дистанция от всевъзможни фолклорни и митологични паметници и насочването към „позитивистични“ източници, претендиращи за рационализиране „местата на паметта“ (Нора 2005). Различните нюанси на селективния и етимологичния подход се откриват в избора и начина на използване на изворовата база. Славянската романтична историография на XIX век повлиява за осъществяване на национално-идеологическите цели, към които се придържат възрожденските книжовници Тодор Шишков и Гаврил Кръстевич в своите исторически занимания.

Библиография

  • Аретов, Н. Българското възраждане и Европа. София, Кралица Маб, 2001.
  • Аретов, Н. Проблематичност и напрежения в славянската идентичност. Константин Иречек и българите. – Славянска филология. Т. 23, 2003, 208–220.
  • Бонева, В. Възрожденцът Гаврил Кръстевич. Шумен, 2000.
  • Венелин, Ю. Древние и нынешние болгары в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам. Историко-критические изыскания. Т. I. Москва, 1829.
  • Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през XIX век. София, БАН, 1994.
  • Данова, Н. Проблемът за националната идентичност в учебникарската книжнина, публицистиката и историографията през XVIII–XIX век. – В: Балканските идентичности в българската култура: T. 4. Съст. Н. Аретов и Н. Чернокожев, София, Кралица Маб, 2003, 11–91.
  • Дел’Aгата, Дж. Гръцко-български успоредици по въпроса за езика в епохата на Възраждането. – В: Студии по българистика и славистика. София: Лик, 1999, 53–73.
  • Друмев, В. „Критика: История на българския народ“. – Периодическо списание на Българското книжовно дружество, кн. IX–X, 1874, 105–132.
  • Дуйчев, Ив. Балканският югоизток през първата половина на VI век: Начални славянски нападения. – Беломорски преглед, I, 1942, 229–270.
  • Дуйчев, Ив. (ред. и бел.). Марин Дринов. Избрани съчинения в два тома. Т. 1. Трудове по българска и славянска история. София, Наука и изкуство, 1971.
  • Йоцов, Б. Славянството и Европа. София, Климент Охридски, 1992.
  • Конев, Ил. Българското възраждане и Просвещението, Т. 3. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1988.
  • Лилова, Д. Възрожденските значения на националното име. София, Просвета, 2003.
  • Лонг, Ал. Славените и българите: Разсказ сказан въ Роберт коллеж. Цариград, 1870.
  • Нора, П. Места на памет. Т. I: От републиката до нацията. Прев. Ст. Атанасов. Предг. и съст. Ив. Знеполски, София, Дом на науките за човека и обществото, 2005.
  • Пенев, Б. История на новата българска литература, Т. 1. София: Български писател, 1976.
  • Робинсон, Ан. Историография славянского Возрождения и Паисий Хилендарский: Вопросы литературно-исторической типологии. Москва, 1963.
  • Смит, А. Националната идентичност. Прев. Н. Аретов. София, Кралица Маб, 2000.
  • Тъпкова-Заимова, В. Българската историческа наука в рамките на славянознанието (от втората половина на XIX до 20-те години на XX век). В: – История на славистиката от края на XIX век и началото на XX век. София, БАН, 1981.
  • Фалмерайер, Я. За произхода на днешните гърци. Прев. Г. Петков, Предг. К. Констадинов. Варна, Славена, 2012.
  • Цанев, Д. Българската историческа книжнина през Възраждането: XVIII-първата половина на XIX век. София, Наука и изкуство, 1989.
  • Шишков, Т. Историите на българския народ. Цариград, 1873.
  • Histoire universelle depuis le commencement du monde jusqu'à présent, 1779–1789. – In: https://www.zum.de/whkmla/sp/sources/worldhistories/xhistuniv1779.html#hm80 [ползван на 10.06.2019]
  • Malte–Brun, C. Universal Geography: Containing The Description of India and Oceania, London, 1822.
  • Petrovich, M. The Romantic Period of Bulgarian Historiography: From Paisii to Drinov: – In: Bulgaria past and present: Studies on history, literature, economics, sociology, folklore, music and linguistics. Sofia: BAS, 1982.

 

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP