Илиризмът в българска среда

Автор Николай Желев
 „Царството на славяните“ на Мавро Орбини „Царството на славяните“ на Мавро Орбини

Илиризмът (хърв. – Ilirski pokret) е културно-политическо хърватско движение, чиято цел е обединението на славяните. Възниква през 30-40 години на ХІХ в. в Хърватия и Славония, оказва влияние върху културата на южните славяни на Балканите.

Статия

Според идеологическите центрове се определят три вида идеи за обединение на славяните – западна чехословашка взаимност, източен руски панславизъм и южен – хърватски илиризъм. Характерна черта на всички идеи за обединение на славяните е, че нямат хомогенен характер, т.е. идеите на един автор не са строго следвани от авторите след него. Чехословашката славянска взаимност основава обединението на славяните на базата на езика като общо наследство. Руският панславизъм представлява руската политика сред славяните. Хърватският илиризъм на свой ред представлява общото славянско наследство под формата на обща държава с име Илирия. Езиковият въпрос също има значителна роля, но за разлика от чехословашката славянска взаимност, за последователите на илиризма той е просто една стъпка към възстановяването на легендарната Илирия.

Илирийски дейци са абатът от Млетския орден Мавро Орбини и францисканския монах Андрия Качич-Миошич. Трудът „Царството на славяните“ на Орбини е един от източниците на Паисий Хилендарски за написването на „История славянобългарска“. Творбата на абата проследява историята на всички южнославянски народи и ги представя в най-добра светлина. Близостта между славянските народи най-ясно се отразява според автора в причината защо южните славяни са загубили своята независимост – а именно, че не са били единни против османското нашествие, а и често са воювали помежду си. Произведението на Андрия Качич-Миошич комбинира текстове с характер на историческа хроника и литературно произведение. Съществува дискусия доколко историческите данни са автентични, въпреки че сам авторът заявява, че изложените разкази са автентични. Като автентични те схващат и от автора на „Анонимна зографска хроника“.

В българска среда интересът към славяните като общност е относително слаб. В „История славянобългарска” също не се проявява интерес към сближаване с другите южни славяни. Най-яркият пример за тази липса на интерес е в коментара на Паисий за „Царството на славяните“: „някой си Маврубир, латинец, превел от гръцки една кратка история за българските царе, но съвсем кратко – едва се намериха техните имена и кой след кого е царувал“ (Иванов 1914: 8). Мавро Орбини се приема като външен за славянството, а трудът му е оценен от гледна точка на приноса спрямо българската история. В българска среда се проявява интерес към илиризма чрез „Анонимна зографска хроника“ („История вкратце о болгарословенском народе“), която е запазена в препис на монах Яков (Аргиров 1908; Иванов 1931: 628–642) и „История во кратце о българском народе словенском“, написана от йеросхимонах Спиридон (Христова 1992).

Началото на научния интерес към историята на отец Спиридон бележи изданието на В. Златарски (1900). Б. Пенев прави сравнения между „История во кратце“ и „История славянобългарска“. Ю. Трифонов има теория, че Анонимният зографец, Паисий и Спиридон са работили съвместно. И. Конев проследява мотивите, които се пренасят от „Разговор угодни народа словинскога“ на Андрия Качич-Миошич в текста на отец Спиридон. На илиризма и произхода на българите посвещава анализи Н. Аретов.

Интерпретирането на илирическото минало и неговото осмисляне е напълно различно в „Разговор угодни“ и „История во кратце“. Докато Качич-Миошич, Орбини и по-късно Людовид Гай защитават тезата, че славяните имат общ произход, Спиридон подобно на Паисий се съсредоточава върху съдбата на българите и не развива идеи за единството на славяните. Българите са представени като център на славянството с най-много успехи и най-славна история: „От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език“ (Иванов 1914: 6). Когато описва илирийското минало Спиридон представя легендарната държава Илирия като българска. Това показва „готовността на историографията от времето на националното еманципиране с лекота да погълне събития, свързани с други етноси.“ (Аретов 2018).

За предилирийския период Спиридон използва летописа на Димитрий Ростовски и смята, че българите са наследници на Мосох. Смята, че този княз не е руски, а славянски. За Боян Пенев това е „начало на руското влияние върху новобългарската книжнина“ (Пенев 1976: 569). Този общ произход обаче приближава текста на Спиридон към славизма и илиризма, тъй като Мосох е представен като славянски княз, не като българо-руски.

Основателят Илирик дава името на своето кралство. Като владетел на държавата, от която произлизат най-различни южнославянски племена е логично да смятаме, че принадлежи на всички тях, но според българския автор той е български владетел. Следователно в произведението не съществува „държава-майка“ като диференциран субект, от която произлизат различни народи с близки култури. Това отсъствие не само отдалечава „История во кратце“ от илиризма, но разкрива и необработеността на идеите – събитията са описани, но не са осмислени. Подобна необработеност се намира и в „Анонимната зографска хроника” (запазена в препис от 1785 г.), но това се дължи на нейната лаконичност – отделните владетели не са обособени в раздели и е трудно да се следи само историята на българите или на други народи.

Според „История во кратце“ илирите започнали да се наричат българи чак при властването на цар Болг. Проблем е това, че българите много често приемат ново име – първо са илири, след това българи, а накрая са и даки по името на своя крал Декефал. Честите смени на етнонима говорят за хаотичност на текста. Спиридон разказва за „Перуна или Пеперуда краля болгарскаго“, за Александър Македонски, за Троян, Константин Велики, Валентий, Батой, Асен Велики – изброява множество имена на български и византийски царе – без да се опитва да намери някаква вътрешна връзка и последователност между различните исторически събития (Пенев 1976: 571). За причината се намира в признанието на автора, че нямал възможност да учи достатъчно и затова да не бъде съден прекалено строго.

В българска среда илиризмът претърпява съществена промяна – от идея за общославянско обединение, става платформа за пробуждане на българския патриотизъм. Общото наследство се оказва българско, от което черпят отделилите се славяни (хърватите не присъстват, но са споменавани сърбите). Тази трансформация вероятно се дължи и на факта, че в историята на хърватите има голям период (след 1102 г.), който не позволява формирането на домашна митология с герои и владетели. Поради тази невъзможност за формиране на собствен пантеон от герои се прибягва до солидаризиране с други близки по култура народи. Поради различния тип формиране на самосъзнанието„моделът без развитие“ (както нарича И. Конев „Разговор угодни“ на Качич-Миошич) наистина се оказва точно такъв в българска среда. Обаче както отбелязва и самият Конев, макар и лишени от първоначалната славянска солидарност, редица мотиви могат да бъдат проследени именно чрез произведението на Качич-Миошич (за Владимир и Косара, за победата на хан Крум и Никифор и др.).

Библиография

  • Аргиров 1908: Аргиров, Стоян. Из находките ми в светогорските манастири Хилендар и Зограф. – Периодическо списание, 1908, кн. 68.
  • Аретов 2006: Аретов, Н. Национална митология и национална литература. София: Кралица Маб, 2006.
  • Аретов 2018: Аретов, Н. Българското възраждане и Европа. – Slovo.bg: ползвано на 9.3.2018.
  • Балчева 2016: Балчева, А. Между утопиите и истините в търсенето на национална идентичност – В: Култура, идентичности, съмнения. Сборник в чест на проф. д.ф.н. Николай Аретов. София: Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2016, 80–90.
  • Драгова 2012: Драгова, Н. Историкът. – В: Мавро Орбини. Царството на славяните. София: Дамян Яков 2012, 5–16.
  • Златарски 1900: Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском. Сочинися и исписа в лето 1792 йеросхимонах Спиридон. Предговор и превод Васил Златарски. София: изд. Св. Синод на Българската Църква, 1900.
  • Иванов 1914: Иванов, Й. История славяноболгарская собрана и нареждена Паисиемъ Иеромонахомъ в лято 1762. София: Държавна печатница, 1914.
  • Иванов 1908, 1931: Ивaнов, Й. Български старини из Македония. София: Държавна печатница, 1908; второ допълнено издание София, 1931.
  • Конев 1983: Конев, И. Българското възраждане и просвещението, изд. на БАН. София, 1983.
  • Пенев 1976: Пенев, Б. История на новата българска литература, София: Български писател, 1976, Т. 1.
  • Трифонов 1940: Трифонов, Ю. Зографска българска история. – Списание на БАН, 1940, кн. 60.
  • Христова 1992: Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском 1792. Предговор Боряна Христова, консултант проф. Божидар Райков. София: БАК при НБ "Св. Св. Кирил и Методий", изд. "ГАЛ-ИКО", 1992.
  • Heidenreich 1938: Heidenreich, J.Kollár a „nárečí illyrske“. – In: Slovanská vzájemnost 1836–1936. Praha: Nákl. České akademie věd a umění. 1938. 96–125.
  • Илиризмът - статия в Wikipedia 

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP