Статия

Роден е на 7 януари 1873 г. в селцето Протасев Угол, Сапожовски уезд, в Рязанската губерня на Руската империя в семейство на вярващ търговец. Дядо му е бил крепостен селянин, който е успял да се откупи, започнал да се занимава с търговия и натрупал значително състояние. С годините обаче  търговията не вървяла добре и семейството се принудило да заложи и впоследствие загубило голяма част от имуществото си. През 1881 г. Поснов започва да учи в селското училище, където заради финансовите затруднения на семейството е можел да получи единствено основно образование, но свещенникът на селото посъветвал бащата да го изпрати в богословско училище. Семейството се вслушва в съвета и през 1883 г. Михаил постъпва в подготвителния клас на Сапожокското духовно училище. През 1888 г. се премества в Рязанската богословска семинария, а през 1894 г. полага приемния изпит за Киевската богословска академия.

През 1903 г. завършва Киевската духовна академия, в която му преподават Василий Болотов и Александър Брилиантов, а скоро след това поема часове по църковна история и по съвместителство е помощник-инспектор в Академията. Назначен е за доцент през 1908 г., а от 1910 г. преподава Свещено писание на Новия завет във Втора катедра. Става професор по църковна история през 1913 г. За заслугите си към Църквата получава ордени „Св. Анна“, II и III степен, и „Св. Станислав“, II и III степен.  

През 1917 г. Гражданската война и националното движение в Украйна го принуждават да се премести в Одеса, където получава работа като преподавател в Новоросийския университет. Въпреки първоначалния радушен прием се чувства принуден да напусне страната. Присъединява се към голяма група емигранти, която пристига в Солун и оттам се прехвърля в Сърбия. В края на 1919 г. Поснов решава да емигрира в България и пристига в София. Приет е да преподава догматика и църковна история в Софийската духовна семинария, поема часове и в Пловдив. Същата година е поканен за професор по църковна история в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където преподава до 1928 г. Освен това е хоноруван преподавател в Кюстендилската и във Втора софийска мъжка гимназия. Почива в София на 13 октомври 1931 г.

Резултат от проучванията на Поснов за живота на еврейския народ след Вавилонския плен е серия от публикации в „Трудах Киевской духовной академии“, а също така и обширната монография Иудейство. К характеристике внутренней жизни еврейского народа в послепленное время (1906), в която разглежда въпроси за юдейското месианство, формулирането  на течения и секти в юдаизма, проблеми на мъжете във Великата синагога (събранието на старейшините под ръководството на Ездра), възникването на апокалиптичната литература. В докторската си теза Гностицизм II века и победа Христианской Церкви над ним (1917) Поснов изследва същността на гностицизма и неговото влияние върху ранната християнска Църква и оформя тезата си, че развитието на гностичните идеи има връзка със самаритянските религиозни възгледи, и, че гностицизмът може да се разглежда като естествена реакция на езическия свят към християнството. В същото време по своята същност гностицизмът представлява религиозен светоглед, стремящ се да измести християнството и да заеме мястото му. Изтъква значението на гностицизма за това, че ускорява развитието и окончателното формиране на организацията на Църквата в края на II век.

Поснов отделя внимание и на актуални проблеми на времето си в трудове като: К вопросу об учреждении богословских факультетов (1906), О римском католицизме (1908), Человеческий труд с библейской и культурной точки зрения (1908), и други. В трудовете Первая христианская община и коммунизм (1909) и О личности основателя христианской церкви: изложение и краткий разбор рационалистических, мифологических и натуралистических воззрений на лицо И. Христа (1910). Поснов разглежда критически рационалистичните и натуралистичните възгледи на Х. Е. Г. Паулус, Д. Ф. Щраус, Ж. Е. Ренан и други представители на отрицателната библейска критика. Голям брой статии по библейска история пише за „Православная богословская энциклопедия“. В България дописва и издава фундаменталния си труд История Христианской Церкви (до разделения церквей – 1054 г.), който излиза посмъртно за пръв път на български език със заглавие: История на Християнската църква. Т. I-II. До разделянето на църквите (1054 г.) (1933), а впоследствие е издаден и на руски език в Белгия (1964) и е преиздаден в Москва (2005).

Съчинения

Научните му изследвания са съсредоточени основно върху историята на Църквата и се делят на произведения преди емиграцията му в България и такива след това. В Руската империя публикува следните изследвания:

• Идея Завета Бога с израильским народом в Ветхом завете: (опыт богословско-философского обозрения истории израильского народа). (Магистърска теза) Богуслав, 1902.
• Взаимодействие двух факторов в истории израильского народа – божественного и человеческого. Киев, 1903.
• Слово в день св. Иоанна Богослова. Любовь, как начало истинного Боговедения и основа христианской просветительской деятельности. – Труды Киевской духовной академии, Киев, 1903, № 10, 230–237.
• К вопросу об учреждении богословских факультетов. – Труды Киевской Духовной Академии, Киев, 1906, № 4, 667–688.
• Иудейство. К характеристике внутренней жизни еврейского народа в послепленное время. Киев, 1906.
• К вопросу об источниках христианского вероучения и задачах его. – Християнское чтение, Санкт Петербург, 1906, № 11, 773–800.
• О судьбах библейского Израиля. Киев, 1907.
• О римском католицизме. Киев, 1908.
• Новые типы построения древней истории Церкви. – Християнское чтение, Санкт Петербург, 1908, № 11, 1487–1501.
• Человеческий труд с библейской и культурной точки зрения. Киев, 1908.
• Первая христианская община и коммунизм. – Християнское чтение, Санкт Петербург, 1909, № 4, 588–602.
• О личности основателя христианской церкви: изложение и краткий разбор рационалистических, мифологических и натуралистических воззрений на лицо И. Христа. – Християнское чтение, Санкт Петербург, 1910, № 5–6, 732–760.
• Евангелие Иисуса Христа и Евангелие апостолов о Христе. Киев, 1911.
• Самарийские маги – христианские ересиархи. Петроград, 1915.
• Гностицизм II века и победа христианской церкви над ним. (Докторска диссертация) Киев, 1917.
• Митрополит Антоний как православный богослов-догматист. Варшава, 1929.

След пристигането си в България Поснов задълбочава научните си изследвания върху проблемите на Вселенските събори и в областта на християнската догматика, като разработва и други теми:

• История на християнската църква. – Годишник на Софийския университет, I. Богословски факултет. София, 1923/25, 143–162.
• Първият Вселенски Никейски събор. – Годишник на Софийския университет, II. Богословски факултет. София, 1924/25, 1–90.
• Първият Вселенски събор в Никея и значението му. (По случай 1600 г. – 325 – 1925). – Църковен вестник, XXVI, 1925, №23, 1.
• Проблеми и въпроси, повдигнати в западната богословска литература по повод 1600 г. юбилей на Никейския събор (325 г.). – Годишник на Софийския университет, III. Богословски факултет. София, 1925/26, 139–150.
• Няколко думи за прима̀та на Римския папа. – Годишник на Софийския университет, III. Богословски факултет. София, 1925/26, 151–163.
• Монашеството през IV-XI векове. – Годишник на Софийския университет, IV. Богословски факултет. София, 1926/27, 63–104.
• Сардикийският събор и неговата католическа дейност. – Годишник на Софийския университет. IV. Богословски факултет. София, 1926/27, 105–128.
• Византинизъм в историята на древната християнска църква. – Годишник на Софийския университет. V. Богословски факултет. София, 1927/28, 217–244.
• Историческа справка по въпроса за състава на древните събори. – Годишник на Софийския университет. V. Богословски факултет. София, 1927/28, 245–258.
• Император Александър II като освободител на руския и българския народ. – Църковен вестник, XXIX, 1928, № 9, 102–103.
• Славянските народи и християнската църква. (Общ очерк). – Духовна култура, 1928, № 36, 19–29.
• История на Християнската църква. Т. I-II. До разделянето на църквите (1054 г.). София, 1933.

За него

• Рыбиский, В. П. Самарянство и гностицизм: По поводу критики проф. М. Э. Поснова. – Странник. 1914, № 3; 1916, № 1.
• Михаил Эммануилович Поснов в Большая российская энциклопедия
• Михаил Эммануилович Поснов в  ru.wikipedia.org (Ползвано на 29.11.2019 г.).