Течения в руската емигрантска обществена мисъл в България през 20-те и 30-те години на ХХ век

Автор Радостин Русев

През 20-те и 30-те години на ХХ век България се оказва едно от най-притегателните и подходящи средоточия на руското зарубежие, където чрез местния руски емигрантския периодичен печат и книгоиздаване се възраждат по-раншни или възникват и се присаждат от другаде съвсем нови течения в руската обществена мисъл.

Статия

Разсейването на руските бежанци и емигранти след Октомврийската революция през 1917 г. и последвалата я Гражданска война в Русия се извършва в три по-компактни колонии – Прибалтика, Западна и Централна Европа и Балканите. На първите две – от гледна точка на своите проекти за руското бъдеще – емигрантската мисъл не отдава чак такова значение. Прибалтийската колония се намира в непосредственото географско съседство с Русия и сливането на емиграцията с местното руско малцинство там е най-изразено. В западно- и централноевропейските държави добрите материални условия също създават психология на постепенно откъсване от руския живот.

България предоставя на руските емигранти и още нещо – възможността за свободното съществуване и разпространяване на техните идеите и концепции за бъдещото устройство на Русия. В повечето случаи тези идеи се прокарват в/чрез емигрантската периодика, предимно от литератори публицисти. Така през периода от 18 юли 1931 г. до 1 февруари 1937 г., отначало като седмичник, а после неопределено, в българската столица излиза вестник „Молодое слово“ (Русев 2012а) – орган на Кръжока на руските млади поети и писатели в България, основан от М. Карпов, Ф. Мелников, С. Ратков-Рожнов и Ал. Стоянов. Намерението на издателите е вестникът да бъде изцяло литературен, да се избягва всякакво нахлуване на политика в литературата. Съдържанието на първите три броя (18 юли 1931 г.; авг. 1931 г.; септ. 1931 г.) наистина в максимална степен съответства на предварително афишираните намерения – в него да се печатат само оригинални литературни произведения, преводи, критика. От четвъртия си брой (1 дек. 1931 г.) обаче вестникът престава да бъде „изключително литературен“ (литературна е само третата му страница) и става също обществено-политически орган на Съюза на младорусите в България с подзаглавие „Общественно-литературная газета“. Редакторите решават, че опитът за списване на чисто литературно издание показал, че неговата чисто естетическа, абстрактна база не отговаря на читателските интереси. Но не само читателският интерес се явява решаващ фактор за преобразуването на един толкова интересен и обещаващ литературен вестник в политически. В сравнение с другите основни центрове на руската емиграция най-малко препятствия за разпространяването на обществено-политическите идеи на руските емигранти се създават в България, което предопределя приоритетите и на доста други емигрантски периодични издания. Техните издатели си дават сметка за техническите неудобства на София и главно отдалечеността на редакциите от големите емигрантски центрове, от читатели и сътрудници, но въпреки това спират своя избор именно на нея. Издателят на вестник „Голос России“ (1936–1938) Иван Солоневич (1891–1953) аргументира предпочитанието си към българската столица за сметка на Париж или Берлин само с едно, но незаменимо преимущество – в София, вестникът му може да бъде независим, да си позволи „разкоша на пълната независимост“ (Солоневич 1936). България действително предоставя на руските емигранти ако не най-подходящи условия за живеене, то поне творческа свобода, за каквато другаде може само да се мечтае.

През 20-те и 30-те години на ХХ век в различно време и за по-дълъг или кратък срок в средите на руската емигрантска интелигенция в България пускат корени разнообразни обществени течения и движения. Едно от друго по-колоритни са тези на младорусите, сменовеховците, евразийците, славянофилите, фашистите.

С много несбъднати очаквания се свързва промонархическата младоруската идеология, чиито идеи започва да изразява от четвъртия си брой и вестник „Молодое слово“. Освен в София младоруски издания излизат по различно време и в други центрове на руската емиграция: вестниците „Младоросская искра“ в Париж, „Новый путь“ в Шанхай, „Казачий набат“ в Прага, „Младоросское слово“ в Сао-Паоло, списание „Путь к победе“ в Белград.

Движението на младорусите се оформя в разгара на руската революция през октомври 1917 година. След рухването на бялото движение то се възобновява на Балканите, намира почва и в България, където в преобладаващата си част емиграцията е промонархически настроена. Постепенно движението се разраства организационно и идейно и в други центрове на руското зарубежие, особено след реорганизирането през 1924 г. на Съюза на Млада Русия в Съюз на младорусите, оглавен от А. Л. Казем-бек (1902–1977), за да достигне своя пик към 1934 г., когато става и партия. Програмните му документи предвиждат преди всичко „възстановяване на националното равновесие“, тоест запазване на монархическата държавност, стремеж да се утвърди новия монархизъм като жизнено и перспективно течение на руската обществена мисъл в противовес на републиканско-демократическите идеи, смятани от привържениците на движението на младорусите за отживели и регресивни. Светогледът на съюза, според публикувания в брой 24 на в. „Молодое слово“ (26 окт. 1934 г.) доклад на новия редактор на вестника Н. Давидов, най-общо се свежда до три основни, логически свързани една с друга, идеи – национализъм, социалност и монархия, – в основата на които лежи „дълбоката вяра в Русия и нейното бъдеще“.

От днешна гледна точка идеологията на младоруското течение буди интерес преди всичко заради опитите й да се приложи твърде странната формула „Цар и Съвети“, да се заимстват „рационални“ идеи от фашизма от италиански тип или болшевизма, да се съвместява монархията с корпоративния държавен модел, православието със социализма и т.н. Любопитна е и еволюцията на тази идеология: първоначално нейна опорна точка е „социалната монархия“, после се извършва завой наляво („Цар и Съвети“), а накрая, по думите на редактор-издателя на в. „Русь“ И. П. Бутов, всичко приключва „право в обятията на болшевиките“, със съглашателство с болшевиките (Бутов 1935).

Почва в България намира и „сменовеховската“ идея, появила се в Прага през 1921 г. (по името на публицистичния сборник „Смена вех“, съдържащ призиви за завръщане на емигриралата интелигенция в Русия в качеството й на „троянски кон“ за болшевишката власт). Неин основен изразител става в. „Новая Россия“ (1922–1923) с редактори А. М. Агеев, А. П. Булацел и С. Г. Фирин (Манолакев 2012). Българският вариант на сменовеховската идея, прокарвана чрез този вестник, гласи: „чрез познание на нова Русия – към помиряване с нея“. Привържениците му се опират върху постулата, че революцията в своето начало непременно е хаотична, но с течение на времето хаосът се преобразува в порядък. Според тях въпреки изпитанията на революцията, войната и глада Русия не е мъртва културно, културните ценности не са разхитени, способна е на културно творчество. Противопоставят се на трафаретното възприемане и оценка на руския живот и събития от руските емигранти „там всичко е лошо“, както и на прекаленото им вживяване в ролята на „ембрион“ на бъдеща Русия. Идеите на „Новая Россия“ намират и практическо приложение чрез „Съюза за връщане в Родината“. Той постига известни резултати (първото изпращане на желаещи да се завърнат в родината си се извършва от Варна на 26 октомври 1922 г.), но среща и сериозен отпор от белогвардейците на генерал П. Врангел (1878–1928), жертва на един от терористични актове на които става и самият редактор на вестника А М. Агеев (1893–1922).

Паралелно със „Смена вех“, но в София, се появява една от най-забележителните книги на руското емигрантско книгоиздаване не само у нас, но и изобщо, озаглавена „Исход к Востоку. Предчувствия и свершения. Утверждение евразийцев“ (1921). Чрез литературно-публицистичните си статии четиримата автори – П. Н. Савицки (1895–1968), П. П. Сувчински (1892–1985), Н. С. Трубецкой (1890–1938) и Г. В. Флоровски (1893–1979), – провъзгласили себе си и руския народ за „евразийци“, внасят обновено съдържание в една по-стара идея, евразийството, обоснована в края на ХІХ век в статията на руския историк и славист Вл. Ламански (1833–1914) „Три мира азиатско-европейского материка“ („Славянское обозрение“, 1892, № 1-4). Новото битие на тази идея сред емиграцията е предизвикано от извънмерното преклонение на част от руската интелигенция пред Запада. Четиримата евразийци проправят път на обратната теза – за „провала на Запада“, за упадъка на западната култура и т.н. Очевидно нещата отново опират до традиционните препирни между „западняци“ и „славянофили“ за историческите пътища на Русия (на българска почва те се водят например в Руския религиозно-философски кръжок, създаден в София през 1921 г. от Н. С. Трубецкой и Г. В. Флоровски). Въпреки че. евразийците изрично настояват да не бъдат бъркани със славянофилите, подчертавайки, че за разлика от тях „не са народници и не съчетават историческия индивидуализъм с икономически колективизъм, както правел Херцен, а утвърждават творческото значение на самодържавната личност и в стопанската област, заемайки по този начин позицията на последователния индивидуализъм“ (Струве 1984), корените им (Н. Я. Данилевски, Н. Н. Страхов, К. Н. Леонтиев) и техните идеи като цяло са все пак именно славянофилски ориентирани. Каквито впрочем са и вижданията на значителна част от руската емигрантска интелигенция в България.

Свързващо звено в иначе твърде различаващите се в идейните си платформи течения на руската емигрантска мисъл (промонархически, крайно националистически и т.н.) обикновено е силно изразеният славянофилски дух, повишената угриженост за съдбата на славянската идея, на идеята за славянско обединение. Именно затова славянофилството като течение в руската емигрантска обществена мисъл, мотивите на привържениците на славянското единство сред руската емиграция са предмет на друг, отделен, по-задълбочен разговор и анализ.
Популярност в България има и появилата се сред руските емигранти за първи път в Далечния Изток (1931) фашистка идея, чийто изразител става седмичният вестник „Русь“ (1934-1936).
На страниците на този вестник (Русев 2012б) фашистката идея също съжителства, преплита се със славянската, за която се заговорва след поместването на статията на Ф. Данилов „Славянские перспективы“ (№ 23, 7 окт. 1934 г.). В действителност колкото общо имат славянофилски настроените сред руската емиграция с традиционната същност на славянофилството, толкова общо имат и привържениците на руския фашизъм с традиционната представа за фашизма.

Руският фашизъм възниква от стремежа на руските активисти да се поучат както от грешките на бялото движение, така и от триумфа на италианските черноризци; върху основата на внимателното отчитане на тези два опита да се намери правилния път за реална борба в името на родината им, а после и за построяването на нова национално-трудова държава. Самоопределя се като движение религиозно, национално и трудово – тези три страни на движението са резюмирани и в основния му лозунг: „Бог, нация, труд“. За поддръжниците му, според уводната редакционна статия във втория броя на „Русь“ (№ 2, 15 апр. 1934 г.) то е „не толкова политическо, колкото духовна революция“ – призовава руските хора да останат верни на религията на своите отци, да върнат Русия и руския народ под благословеното крило на светата православна вяра.
Фашистката идея събира привърженици и дори става една от водещите идеи на руската емиграция бързо след като се ражда в Далечния Изток сред руски емигранти, студенти и преподаватели от юридическия факултет в Харбин. В края на 20-ге г. на ХХ в. те създават Руска фашистка организация с ръководител проф. Н. И. Никифоров (1886–1951), преобразувана на 26 май 1931 г. в Руска фашистка партия с генерален секретар К. В. Родзаевски (1907-1946). Впоследствие фашистки организации се появяват и в САЩ (Всеруска фашистка организация, А. А. Вонсяцки), в Германия (Руски Фашисти Освобожденци, княз Авилов), в Румъния, Латвия, Литва Финландия. През 1934 г. Руската фашистка партия и Всеруската фашистка организация се сливат във Всеруска фашистка партия с двама лидери – К. В. Родзаевски, генерален секретар и заместник председател на Централния изпълнителен комитет, и А. А. Вонсяцки, председател на Централния изпълнителен комитет.

Идеята намира поддръжници и сред руските емигранти в България. Те се събират в „Руско фашистко движение в България“, но не са приети във Всеруската фашистка партия от представителя ѝ у нас К. Кондирев, който се съмнява, че те действително „дишат фашистки дух“ (по-конкретно – заради липсата на категорично отрицание и неприемливо отношение към масонския въпрос) (Кондырев 1934).

Привърженици на тази идея издават и в. „Русь“ (1934–1936) (в различни краища на емигрантското разсейване по същото време излизат 14 периодични фашистки издания, най-значим сред които е харбинския орган на фашистката партия „Наш путь“). В уводната редакционна статия на първия брой като главна задача те си поставят националното обединение на руската емиграция около все повече и повече разрастващото се фашистко движение. Заявяват, че фашисткият им патриотизъм се състои не в „страдателно очакване на самоосвобождението на Русия“, а в „безгранична любов и искрена привързаност към нейното национално-религиозно възраждане“; твърдо и безкомпромисно застават в защита на светата православна вяра и обявяват, че ще разобличават всички сектантски отклонения от нея. Обявяват и съюзниците си – младорусите, национал-социалистите, легитимистите и всички монархически организации. При съществуващите политически групировки се обявяват за германофили, техните симпатии са на страната на възраждаща се национална Германия. По тази причина се определят и като българофили и смятат, че България и останалите победени в световната война страни са жертва на „дълбоки и възмутителни несправедливости“, заложени в основата на всички следвоенни договори.

Известна част от руската емигрантска интелигенция у нас остава встрани от всякакви обществено-политически идеи и движения. Това в никакъв случай не може да се смята за проява на безразличие, а е от предпазливост да се правят обобщения въз основа на непълна и несигурна информираност. Защото, както пише в автобиографията си П. Бицилли (1879–1953), емигрантите на Балканите са напълно отрязани от Русия, нямат дори частична представа за това в какви направления се развива животът там, което само по себе си вече представлява достатъчна предпоставка за зараждане на предимно отвлечени, теоретични, с незначителна вероятност за някакво практическо покритие идейни проекти (Бицилли 1990). По тази причина самият той, а и мнозина като него се отдават изключително на своята научна или писателска работа.

Теченията в руската емигрантска обществена мисъл в България през 20-те и 30-те години на ХХ век и появилите се на тяхна основа обществено-политически движения на руски емигранти представляват доста пъстра картина по своята същност и ориентираност. Тяхната активност е по-силна през 20-те години, докато през 30-те постепенно затихва. Пресилено ще е да се твърди, че от тях следват някакви значими практически резултати. Появата и съществуването им свидетелства както за напрегнатия интелектуален живот, така и за незаличимите разногласия и разединението в средите на руската емигрантска интелигенция.

Библиография

  • Бицилли 1990: Бицилли, П. Статьи: История. Культура. Литература. – Русская литература, 2, 1990, 135.
  • Бутов 1935: Бутов, Ив. Спекуляция на молодежь. – Русь, 52, 26 мая 1935.
  • Кондырев 1934: Кондырев, К. „О протоколе“ единого фашистского „движения в Болгарии“. – Русь, 6, 13 мая 1934.
  • Манолакев 2012: Манолакев, Х. Новая Россия. – В: Периодика на руската емиграция в България (1920–1943). Енциклопедичен справочник. София, Издателски център „Боян Пенев“, 2012, 506–509.
  • Русев 2012а: Русев, Р. Молодое слово. – В: Периодика на руската емиграция в България (1920–1943). Енциклопедичен справочник. София, Издателски център „Боян Пенев“, 2012, 463–467.
  • Русев 2012б: Русев, Р. Русь. – В: Периодика на руската емиграция в България (1920–1943). Енциклопедичен справочник. София, Издателски център „Боян Пенев“, 2012, 670–678.
  • Солоневич 1936: Солоневич, И. Почему в Софии? – Голос России, 4, 9 июля 1936.
  • Струве 1984: Струве, Гл. Русская литература в изгнании. Париж, 1984, 41.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP