Славянофилството, славянската идея и руската емигрантска интелигенция в България през 20-те и 30-те години на ХХ век

Автор Радостин Русев

За преобладаващата част от руската емигрантска интелигенция в България през 20-те и 30-те години на ХХ век е характерен силно изразеният славянофилски дух, повишената угриженост за съдбата на славянската идея, подчертаното славянско самосъзнание.

Статия

Общославянското съзнание е изначално заложено у русите, но емигрантът има и допълнителни основания за своята славянска привързаност. Далеч от родните земи, той търси съприкосновение с онова, което му е най-близко и родствено. Част от изворите и корените на руския живот са свързани с България, а една от целите на руското славянофилство е именно руският живот отново да се насочи към тях.

Славянофилството и идеята за славянско единство не са продукт и патент на емигрантската обществена мисъл. Явлението славянофилство е познато на руското общество и култура и има свои последователи още от ХІХ век, когато се утвърждава като оригинално идейно течение в статията на руския философ А. С. Хомяков (1804–1860) „О старом и новом“ през 1839 г. (Хомяков 1861) и предизвикания от нея отговор на И. В. Киреевски (1806-1856) (Киреевский 1861).

Славянофилските цели и търсения се определят от схващането, че не други, а славянството и славянската култура са призвани да обновят културата на Европа, но за беда славянските народи не са единни – не толкова в политически план, колкото в културно отношение. В тази връзка и програмата на неославизма, изработена на Славянския конгрес в София през 1910 г., предвижда постепенно политическо сближаване между славянските страни главно чрез сътрудничество в областта на културата. Разпръскването на руската емигрантска интелигенция в славянските земи след Октомврийската революция през 1917 г. и последвалата я Гражданска война в Русия, новите контакти и процесите на взаимопроникване между славянските култури вследствие на това се превръщат в допълнителен катализатор на идеята за славянско обединение.

Съществува обаче и известна разлика в схващането на понятието славянофилство – у неговите поддръжници в дореволюционна Русия и у тези, които се озовават в емиграция след Октомврийската революция през 1917 г. По-точно – различни във всеки от двата случая са приоритетите, влагани в ценностната система и в целите на славянската идея. В дореволюционна Русия определението славянофил се свързва главно с противопоставянето на Западна Европа, със стремежа и борбата за народност, както и с убеждението във великата, особената мисия на Русия. Тези моменти, разбира се, се съдържат и в някои теории на руската емигрантска мисъл. Това се отнася най-вече за евразийството, което реанимира чрез руските емигранти в България една по-стара идея, обоснована в края на ХІХ век от историка Владимир Ламански (1833–1914) (Ламанский 1892). Но от повечето руски емигранти в България понятието ‘славянофилство’ се осмисля по-скоро откъм такива характеристики, каквито са общият произход и близостта на езиците, принадлежността (заедно с българите) към една и съща вяра, православната, и т.н.

Отначало с подготовката на взаимното сближаване и културно опознаване между българския и руския народ е натоварено дружеството „Русско-болгарская Дружба“ (създадено на 6 март 1922 г.). То е нееднозначно прието в емигрантските среди. Квалифицират го (Маринин 1923) като „тъмно предприятие“, а основателите му – като „аферисти“. Изказват се съмнения, че зад техните намерения е скрита друга цел – финансови облаги от членски внос и пласиране на печатни издания. Твърди се, че изданията на дружеството разчитат на наивността на абонатите – преливат от дитирамби за българите, „грубо и цинично разрушават исторически призми“, „причиняват зло“ на цялата руска емиграция и на делото на славянството. Като „подигравка с искреното чувство на българския народ“ е окачествена „примитивната картинка“ с изображение на Русия и България в национални костюми, с преплетени ръце, които държат флага на другата страна. Конфронтации от подобен тип сред руските емигранти не са изолирано явление, читателят на руската емигрантска периодика често може да се натъкне на такива.

Въпреки противоречивостта си обаче въпросното дружество за кратко време събира около идеята 650 членове от всички краища на България, провежда повече от 20 лекции в различни градове и подготвя няколко печатни издания, сред които сборника „Русские в Болгарии“, брошурите на журналиста Борис Ивински (1881–1943) „Кто виноват в войне России с Болгарией“, „Кто виноват в развале России (Русская интеллигенция перед судом совершившихся событий)“ и др. Препятствие за дейността на дружеството възникват по време на управлението на правителството на Ал. Стамболийски, когато (особено след май 1922 г.) руските емигранти са подложени на преследване. Буквално дни след като следващото българско правителство, дошло на власт на 9 юни 1923 г., изравнява правата на руските емигранти с тези на българските граждани идеята за подготовката на културното, икономическото и политическото сближаване с България отново излиза наве – още на първа страница в първия брой на новосъздадения емигрантски вестник „Русское эхо“ (12 юли 1923 г.). В уводната редакционна статия, озаглавена „Одна из задач русской эмиграции“, се твърди, че всички нещастия през последните години и за Русия, и за България произтичат от това, че славянството и до този момент не е единно. Според издателите на вестника политическото обединяване на славяните трябва да се предшества от културно. Пребиваването си в славянските земи руските емигранти виждат като възможност за взаимно опознаване на нравите, обичаите и културите на братските народи.

Силно изразеният славянофилски дух като обща тенденция за руската емигрантска диаспора в България води след себе си и до укрепване и активиране на общославянското съзнание, до пробуждането на идеята за славянско единство и сред българската интелигенция, до разрастването и популяризирането й и сред българските славянофили. От тях културното единение на славянството, сближаването на славяните като народи по пътя на взаимното опознаване с явленията от техния духовен живот, се схваща най-вече като фактор за създаването на отношения, които да способстват за разрешаването на спорни славянски политически въпроси.

Един от основните проводници на славянската идея е Славянското дружество в България. Колкото и да изглежда странно, това е първата организация, при това не руска, която се заема с приемането и настаняването на бежанците, с първоначалните нужди на руските емигранти, която фактически се нагърбва с функциите и на руско дипломатическо представителство, и на благотворителен център. Печатните издания на това дружество („Славянски глас“, „Славянски календар“, „Славянска библиотека“), които са единствените към тогавашния момент в славянския свят издания с изцяло славянска тематика, привличат за свои сътрудници доста руски учени, писатели, публицисти и общественици: В. Завялов, Н. Кондаков, М. Попруженко, А. Агура и др. публикуват в „Славянски глас“ свои изследвания по въпроси, които засягат славянското обединение, културните връзки и отношенията между Русия и България; първата книжка на „Славянска библиотека“ (1921) съдържа студията на М. Попруженко „Към въпроса за ролята на славянството в световната история“ и т.н.

Освен Славянското дружество сходни цели имат и други учреждения и институции – например Софийският свободен университет (Балканският близкоизточен институт в София). През 1922 г. се създава „Литературно-художествен кръжок за единение на славянската младеж“, поставил си като цел сближаването на младите хора от славянските страни на културна почва чрез литературата, изкуството, научната, философската и религиозната мисъл. За кратко време кръжокът привлича около 200 участници в ежеседмичните си неделни срещи, открива свои клонове и в Дупница, Шумен, Пловдив, дори в Лайпциг и в Америка. От началото на 1924 г. в продължение на години се провеждат и т.нар. славянски срещи по идея на Славянското дружество в България, главни действащи лица (лектори и докладчици) в които най-често са руски емигранти, обикновено писатели (А. М. Фьодоров, Вл. Ленски, В. Немирович-Данченко, П. Бицилли).

Ако се съди по редица публикации в руския емигрантския печат в България, идеята за славянско обединение занимава твърде сериозно руските емигранти. Вестник „Русь“ (1922–1928), който отпечатва серия от статии, свързани със славянството и със славянското обединение, убедено застава дори зад проект на Беню Цонев (1863–1926) за въвеждане на единен общославянски език (Цонев 1922). От позицията на „хладен мислител“, а не „пламенен славянофил“ българският езиковед прави предложение, зад което се крие чисто практическа цел – създаване на общо писмено и разговорно средство за взаимно разбиране между всички славяни. Прилагането му само в търговските, научните и приятелските междуславянски връзки изключва вероятността да бъдат заглушени отделните славянски езици. След като проследява как се е развивал теоретически проблемът, Б. Цонев отхвърля варианта с някакъв изкуствен или мъртъв език. Подобни опити вече са правени – още от ХVІІ век, когато хърватският лингвист Юрий Крижанич (ок. 1618–1683) създава граматика на такъв език като смесица между руски и хърватски. Предложението на българския езиковед е руският език след частична правописна реформа да послужи като естествена основа на бъдещия език.

М. Самборски (псевдоним на Михаил Попруженко) в статията си „Славянство и Европа“ (№ 1, 5 юли 1922 г.) говори за славянството като „доказал себе си пред човечеството организъм“, който притежава мощна духовна сила и огромен запас от творчество, но заключава, че славянската идея не може да разчита на перспективно развитие, при положение, че съдбата на славянската общност се предрешава от Европа. Според него възможността за конституиране на ново силно политико-културно обединение кара големите европейски сили да кроят комбинации, за да отклонят славяните чрез взаимни раздори от идеята им да се слеят в едно цяло, споено от съзнанието за единство на техните културни, икономически и държавни интереси. Самите славянските народи пък страдат преди всичко заради липсата у тях на съзнание за необходимостта от тясно културно и икономическо общуване, от неразбирането, че интересите на един славянски народ са неразривно свързани с интересите на друг, от това че никога не са държали достатъчно на кръвната близост, която изисква от тях добре да се познават един друг, да разбират интересите на другия като свои собствени. Поради тези причини те лесно се поддават на настроенията и подстрекателствата на онези, които искат да спечелят от взаимните раздори сред славянството.

Повече от десетилетие по-късно в друг емигрантски вестник, носещ също името „Русь“ (1934–1936), но без никаква приемствена връзка с излизалия преди него, сходни възгледи излага и Ф. Данилов в статията си „Славянские перспективы“ (№ 23, 7 окт. 1934 г.). И в нея разногласието в славянската общност се свързва не толкова с непреодолими вътрешни противоречия, колкото с изкуствените пречки, създавани отвън, с успешните опити на противниците на славянството да осуетяват славянската идея за обединение, каквито са и войната (1914–1917), подета от Русия за защита на сърбославяните, която би могла да има и друга развръзка, ако Германия не привлича на своя страна България, и състоянието, до което е доведена следреволюционна Русия.

Интересът към славянската тема се поддържа и в статиите на военния писател и журналист Н. Сурин. Повод за „Славянский корридор“ (№ 20, 6 септ. 1922 г.) е съдбата на Австрия, гласените маневри от Малката Антанта в случай, че не бъде запазено самостоятелното й съществуване, но всъщност погледът е вперен в близкото бъдеще на славянството и търсенето на „по-твърди и надеждни способи“ за неговото „съединяване и обединяване“, без участието на „хитроумни европейски архитекти“, умуващи над разни „коридорни системи“. В „Славянство и Восток“ (№ 32, 4 окт. 1922 г.) пък личи силното неудовлетворение на автора от начина, по който се решава източният въпрос – далеч не в духа, набелязан от Русия в течение на столетия от гледен ъгъл на нейните и общославянските интереси. Обсъждането му става от великите европейски държави с Турция, а славянството остава встрани – поради отсъствието на могъща национална Русия, то не съществува като единна велика сила и не може да даде своя глас по жизнено важен за него въпрос. Нещо повече – всяка славянска страна предявява отделно своите претенции, защитава самостоятелно своите дребни собствени интереси. Съветска Русия поддържа по най-настойчив начин исканията на Кемал паша за възстановяване на европейска Турция със столица Цариград. Идеята на стара Русия за изгнание на турците от Европа и овладяването на Цариград и проливите комисарите заменят с друг план: да владеят и ползват проливите на почвата на съюзни и дружествени отношения с Турция, поддържайки нейната външна мощ. Близко заинтересовани около проливите са балканските славяни и Сърбия незабавно издига глас срещу връщането на турците в Европа, съзирайки в това опасност както от самата Турция, така и от възможно съглашение между Турция и България. Същата опасност вижда за себе си и Румъния. Чехословакия, като съюзник на Югославия, подкрепя нейната позиция, но тъй като не е пряко засегната, не е разположена към по-решителни действия. Полша съчувства на България, но не взема участие в решаването на източния въпрос, чувствата й могат да имат само платоничен характер. Авторът на статията смята, че българските стремежи във всеки случай приближават към своето частично осъществяване. Българското предложение за автономия на Тракия е посрещнато съчувствено от английската и италианската преса като разумен довод за изработването на бъдещото политическо положение на тази област. Но дори и преминаване на Тракия под Турска власт под контрола на Лигата на нациите би било „голям плюс в живота на тракийското население“. Авторът е уверен, че какъвто и ред да бъде установен за Източна и Западна Тракия, между тях и в най-лошия случай ще се намери коридор за излаз на България на Егейско море. В заключение на статията се изказва съжаление, че в решаващ исторически момент славянството отново се оказва разединено, че не съществува като сила, разкъсвано вътрешно от раздори, разногласия, взаимно недоверие.

В мотивите, които движат привържениците на славянското единство сред руската емиграция, едва ли има много общи неща с познатата дореволюционна руска политика на всеславянски централизъм, с която се преплита и самата славянска идея, едва ли е останало нещо от традиционната дореволюционна същност на руското славянофилство като противопоставяне на Западна Европа, като убеденост във великата, особената, обединителната мисия на Русия. Тези мотиви са от съвсем друго естество. В тях е заложено по-скоро някакво дълбоко усещане за действителната близост между славянските народи. В тях има повече емоция и дори известна доза наивност. Споделянето на идеята за обединяване на славянството от руските емигранти произтича и от недотам състоятелните им надежди и очаквания за създаване на някаква значима политическа величина, с която да се съобразяват великите сили и която да протегне ръка на Русия, за да я избави от болшевизма и да спомогне за нейното сетнешно възраждане. Това тяхно очакване става съвсем очевидно от реакцията им на посещението на югославския крал Александър I Караджорджевич (1888–1934), обединител на сърби, хървати и словенци, в София (27-30 септември 1934 г.) и срещата му с българския цар Борис III (1894–1943), приети като обещание за евентуално скорошно славянско обединяване. Само след седмица обаче Александър I е убит и като че ли в това трагично събитие има и нещо символично за руските емигранти: то сякаш се случва, за да покаже наивността и несъстоятелността на техните упования и проекти, свързани с една иначе твърде примамлива, но оказала се утопична идея, славянската.

Библиография

  • Киреевский 1861: Киреевский И. Полное собрание сочинений: В 2 т. Т. 1. Москва, 1861, 188-200.
  • Крижанич 1859: Крижанич Ю. Граматично исказанје об Руском језику. Москва, 1859.
  • Ламанский 1892: Ламанский, Вл. Три мира азиатско-европейского материка. – Славянское обозрение, 1-4, 1892.
  • Маринин 1923: Маринин, К. Акробаты благотворительности. Правда о „Русско-болгарской Дружбе”. – Русь, 123, 20 июля 1923.=
  • Хомяков 1861: Хомяков, А. Полное собрание сочинений: В 4 т. Т. 1. Москва, 1861, 359-377.
  • Цонев 1922: Цонев, Б. Обще-славянский язык. – Русь, 8, 21 июля 1922.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP