Иван Димитров Шишманов

Автор Румяна Дамянова
Иван Димитров Шишманов Иван Димитров Шишманов

22.06.1862–22.06.1928

Литературен историк и пръв български славист и компаративист, изследовател на литературата на Българското възраждане и на другите славянски, балкански и европейски литератури, създател на модерната българска хуманитаристика.

Статия

Иван Д. Шишманов е роден в Свищов в семейството на възрожденския книжовник и театрален деец Димитър Шишманов, син на Емануил Шишманов – виден български търговец от края на XVIII и първите десетилетия на XIX в. Според някои изследователи (П. Ников, Р. Димитров и др.), се открива родство с династията на Шишмановци от Второто българско царство. Д. Ем. Шишманов е първият преводач на „Разбойници“ от Шилер (1851), автор на възрожденска драма и преводач на пиеси от немски език, които представя пред свищовската публика; брат му, Александър Ем. Шишманов, е един от създателите на първото българско читалище в Свищов (януари, 1856). Отраснал в такава среда, още от малък Шишманов получава знания за културната история на българите, за да признае по-късно: „баща ми беше влял в душата ми един цял океан от любов към моето Отечество“.

Първоначално Иван Д. Шишманов учи в родния си град и във Видин (1871–1876). По предложение на унгарския учен и пътешественик Феликс Каниц, който посещава тогава българските земи, е изпратен като стипендиант на Виенското дружество „Напредък“ във Виена. Там завършва Педагогическото училище (1876–1882); междувременно през 1879 г. е преподавател в Първия летен педагогически курс в Свищов. Следа завършване на образованието си във Виена, Шишманов се завръща в Свищов и става учител в Свищовското мъжко класно училище (1882–1883). Тук създава, заедно с Н. Живков и Ф. Силитек „Учителска дружба“– първото професионално учителско дружество в Северна България. През периода 1883–1884 г. е подначалник в Министерството на народното просвещение и учител в Първа мъжка софийска гимназия. Заминава с държавна стипендия в Йена; следва философия (1884–1885), учи в Женева (1885-1886), където в дома на Михалаки Георгиев се запознава с Иван Вазов, а през 1886 г. и с украинския професор Михаил Драгоманов, който насочва неговите интереси към фолклора и старината. В Женева проявява интерес към идеите на социалистическото движение и слуша лекции на Жан Жорес и Г. В. Плеханов. Продължава образованието си в Лайпциг, където слуша лекции по народопсихология при професор Вилхелм Вундт и завършва с докторат с тема от експерименталната психология с обща оценка „Magna cum laude“ (1886–1888). Докторатът му е публикуван в Лайпциг през 1889 г.

Шишманов е един от инициаторите и основателите на Висшето училище в София, днес Софийски университет (1888) и извънреден преподавател в него; веднага е избран за почетен член на студентското дружество „Братство“. Шишманов е основател и редактор на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“(СбНУ, 1889–1901), в чийто първи брой публикува и своя значим труд „Значението и задачата на нашата етнография“. Това издание, заедно с излизащото „Периодическо списание“, става основният академичен форум, в който представят свои творби и изследвания водещи български учени. Трудът на Шишманов „Значението и задачата…“ се приема от всички изследователи на българската наука като основополагащ труд не само за създаващата се модерна българска хуманитаристика, но и труд, който начертава основните задачи и перспективи на младата наука. През 1890 г. Шишманов става член на дружество „Славянска беседа“, където в продължение на години изнася своите „сказки“ за живота и творчеството на видни славянски писатели и поети. Като главен инспектор в Министерството на народното просвещение (1891–1894), Шишманов участва активно в изработване на закона на народната просвета. През 1892 г. получава „Народен орден за гражданска заслуга“; участва в Международния конгрес по статистика във Виена (1891); посещава Световното изложение в Париж (1900); взима участие в Международния конгрес по сравнителна история в Париж.

Популярността на Иван Шишманов сред водещите научни европейски центрове нараства, той става последователно член на гръцкото филологическо дружество „Парнас“ (1896), член на Сръбската академия на науките и изкуствата (Белград, 1897) и получава орден „Св. Сава“ III ст. Избран е за дописен член на Югославската академия на науките и изкуствата (Загреб, 1899), на Виенското антропологическо дружество (1900); предприема пътувания с научна цел в Русия, Белград, Букурещ, а във Виена се среща с Ватрослав Ягич; участва в Археологическия конгрес в Киев (1899). В едно от пътуванията си до Хърватия се среща с епископ Йосиф Щросмайер и с ясно чувство за културни връзки написва и веднага публикува статията „Владика Йосиф Щросмайер. Спомени от една среща“(„Бълг. преглед“, V1899, № 6, 77–78).

Активността на И. Шишманов като гражданин и политик също е впечатляваща. Сред неговите изяви е една знаменателна реч, която произнася при поставянето на основния камък за паметника на цар Освободител (1901, днес наричан от всички българи „Руски паметник“) и за отбелязване на четвърт век от Априлското въстание на българите против османската власт. Става Декан на Историческия факултет на Софийския университет (1901–1902; за втори път е декан през 1913–1914), през 1902 г. е избран за действителен член на Българското книжовно дружество, днес БАН. Шишманов е избран за Министър на народното просвещение (1903–1907); произнася реч при полагане на основите на паметника на Васил Левски в София (1903). Развива активна дейност като министър – открива II Конгрес на българските стенографи и изразява идеята си за общ език, на който всички народи да се разбират, за да заживеят заедно в общ съюз; открива Народния музей в София (1905). Заминава за Харков като член на делегацията за погребението на професор Марин Дринов (1906), изнася реч на Конгреса на южнославянските книжовници и публицисти, поставяйки отново идеята за взаимното разбиране на народи и култури (1906). През 1907 г., след като цар Фердинанд закрива Софийския университет, Шишманов подава оставка като Министър на народното просвещение. Избран е за почетен член на Филологическата секция на Харковския университет (1907). Става частен хоноруван доцент по сравнителна литературна история в Софийския университет до 1911 г.; създател е на Общия читателски съюз (Читалищен съюз) и негов пръв председател (1911 г., а на II и на III Конгрес на Читалищния съюз е преизбран).

През 1911–1918 г. Иван Шишманов става редовен професор и титуляр на Катедрата по сравнително литературознание в Софийския университет (втори мандат на титуляр на Катедрата през 1924–1928). През 1913 г., като професор славист и компаративист, в периода 27.04.–16.06. посещава Петербург, Москва, Киев; основател и почетен член на Съюза на българските писатели (1913); избран е за действителен член на Научното дружество „Шевченко“ в Лвив (1914). Пълномощен министър на България в Украйна (1918–1919). През 1919 г. заминава за Одеса, където издирва останалите живи съратници на Васил Априлов и създатели на българската одеска колония – проф. Вл. Палаузов, син на Николай Хр. Палаузов, и Ив. Д. Рашеев.

Шишманов е поканен като почетен гост на университета във Фрайбург, където чете своите знаменити лекции „Славянският свят“ (1921–1923). Като председател на българската делегация за Първия конгрес на славянските географи и етнографи в Прага (1924) изнася доклад на тема „Проблемы болгарский этнографии в связи с этнографиями общославянскими“. Избран е за председател на Историко-филологическия клон на БАН.

През м. октомври 1926 г. Шишманов е делегат на Първия Паневропеийски конгрес във Виена. Той е и един от 11-членното ръководство на съюза, като е взето решение всеки изказващ се да говори на своя роден език. В своята пленарна реч, Шишманов споделя идеите си за обединена Европа като „съюз на духовете и още повече на сърцата“. За българския народ, според думите на Шишманов, участието в обединена Европа е възвръщане „обратно към нашата стара духовна родина, обратно към Европа“. Впечатляващо е заключението в доклада на Шишманов – той дава в свой собствен превод на български език, направен през 1883 г., Шилеровото стихотворение „Песен за камбаната“, което съдържа обединяващата идея за съгласие и обединение. Така за първи път именно на този Първи Паневропейски конгрес прозвучават стиховете на Шилер с възторжения призив „радост и мир“, а три години по-късно граф Куденкоф-Калерги оповестява новия химн на Европа – Деветата симфония на Бетховен, вдъхновена и написана по „Ода на радостта“ на Шилер. Така Шишманов със своя пленарен доклад – първи на конгреса – заедно с другите членове на ръководството и президиума на съюза, бележат зората на реализираната десетилетия по-късно обединена Европа. На 22.11.1926 г. е избран за председател на българската секция на ПЕН-клуба; става и един от основателите на Украинско-българското дружество в София; участва в проекта за правописна реформа (1927). На 10 юни 1928 г. заминава за Осло за конгреса на ПЕН-клубовете. На 22.06.1928 г. умира в Осло.

Иван Шишманов е най-значимата фигура в българската хуманитаристика от края на XIX и първите десетилетия на XX век. Учен с мощен потенциал на изследовател и голям ерудит, Шишманов полага основите на повечето български културни институции в новоосвободена България, създава българското сравнително литературознание, като чрез множеството лекции върху славянските, европейските и балканските литератури разкрива взаимните връзки и влияния. Плод на неговите интереси в областта на фолклора и етнографията е и знаменателното изследване „Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи“, в което проследява мотиви и образи, като привлича огромен исторически, етнографски и фолклорен материал, за да проследи пътя на баладата от създаването й до нейното разпространение.

Сред значимите изследвания на Шишманов са студиите, посветени на модерното литературознание и търсенето на нови изследователски подходи – „Психосоциологичният метод в литературната история (Нужда от една нова наука: литературна социология)“1926, „Кога се начева българската литература“(1928), „Литературните школи. Към въпроса за „Новото и Старото“(1925),“Увод в историята на Българското възраждане“. С особено значение за българската литературна история са изследванията на Шишманов: „В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция (1844-1845) и неговите отношения към българите“, „Иван Добровски“, „Нови студии из областта на Българското възраждане. В. Е. Априлов, Неофит Рилски, Неофит Бозвели“(1926). В своите „Нови студии…“, обучавали почти век български хуманитаристи и изследователи на Българското възраждане, Шишманов проследява в писмата на тримата възрожденци изграждането на национално съзнание у българите, за първи път публикува части от дневника на Неофит Рилски, определяйки го като „уникум в българската литература“ и др.

Значимо място има и трудът му „Наченки от руско влияние в българската книжнина“, което оказва въздействие върху поколенията учени, изследователи на българо-руските културни връзки; статията за известния руски учен библиограф Н. А. Рубакин (за 35-годишнината от неговата обществено-книжовна дейност, 1921); статията за Димитър Е. Шишманов – „Баща ми като читалищен и театрален деец“ (1927) и др. Значителен факт от научното наследство на И.Шишманов е публикуваната значително по-късно от М. Арнаудов Анкета с Иван Вазов, която Шишманов успява да направи приживе – един изключителен паметник за личността на Иван Вазов, но и за българския културен и литературен контекст от първите години на ХХ в.

Съчинения

  • Епиграми и портрети. София. Т. П. Чипев, 1931.
  • Литературна история на Възраждането в Италия. Под ред. на М. Арнаудов. София, Придворна печатница, 1934.
  • От Паисия до Раковски. Статии по Българското възраждане. Под ред. на М. Арнаудов. София, 1944.
  • Избрани съчинения в два тома. Том I. Българско възраждане. Под ред. на Г. Димов, 1965; Том II. Фолклор и етнография, литературна теория, история и критика. София, БАН, 1966; Т. III. Сравнителна литературна история на XVII век (английска, френска и немска литература), София, БАН, 1971.
  • Иван Д. Шишманов. Избрани трудове. Съст. К. Топалов, София, Унив. Изд „Св. Климент Охридски“, 2012.

За него

  • Димов, Г. Иван Шишманов. Литературно-критически очерк. София, Бълг. писател, 1964.
  • Иван Д. Шишманов – форумът. Шишманови четения. Кн. 1 (гл. ред. Р. Дамянова и кол.), София, изд. „Карина-Мариана Тодорова“, 2005.
  • Иван Д. Шишманов – ученият и гражданинът. Шишманови четения. Кн. 2 (гл. ред. Р. Дамянова и кол.), София, изд. „Карина – Мариана Тодорова“, София, 2006.
  • Иван Д. Шишманов – наука и политика. Шишманови четения. Кн. 3 (гл. ред. Р. Дамянова и кол.), София, изд „Карина-Мариана Тодорова“, 2007.
  • Конева, Р. Иван Шишманов и обединена Европа. София, 2011.
  • Професор Иван Д. Шишманов – възрожденецът и европеецът. Съст. Г. Константинов, София, Български ПЕН-център, 2012; Годишник на Народния театър „Иван Вазов“ – 2011 (отг. Ред. Г. Борисов) София, 2012.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP