Ivan Dimitrov Shishmanov

Written by Румяна Дамянова
Ivan Dimitrov Shishmanov Ivan Dimitrov Shishmanov

22.06.1862–22.06.1928

Литературен историк и пръв български славист и компаративист, изследовател на литературата на Българското възраждане и на другите славянски, балкански и европейски литератури, създател на модерната българска хуманитаристика.

Статия

Иван Д. Шишманов е роден в Свищов в семейството на възрожденския книжовник и театрален деец Димитър Шишманов, син на Емануил Шишманов – виден български търговец от края на XVIII и първите десетилетия на XIX в. Според някои изследователи (П. Ников, Р. Димитров и др.), се открива родство с династията на Шишмановци от Второто българско царство. Д. Ем. Шишманов е първият преводач на „Разбойници“ от Шилер (1851), автор на възрожденска драма и преводач на пиеси от немски език, които представя пред свищовската публика; брат му, Александър Ем. Шишманов, е един от създателите на първото българско читалище в Свищов (януари, 1856). Отраснал в такава среда, още от малък Шишманов получава знания за културната история на българите, за да признае по-късно: „баща ми беше влял в душата ми един цял океан от любов към моето Отечество“.

Първоначално Иван Д. Шишманов учи в родния си град и във Видин (1871–1876). По предложение на унгарския учен и пътешественик Феликс Каниц, който посещава тогава българските земи, е изпратен като стипендиант на Виенското дружество „Напредък“ във Виена. Там завършва Педагогическото училище (1876–1882); междувременно през 1879 г. е преподавател в Първия летен педагогически курс в Свищов. Следа завършване на образованието си във Виена, Шишманов се завръща в Свищов и става учител в Свищовското мъжко класно училище (1882–1883). Тук създава, заедно с Н. Живков и Ф. Силитек „Учителска дружба“– първото професионално учителско дружество в Северна България. През периода 1883–1884 г. е подначалник в Министерството на народното просвещение и учител в Първа мъжка софийска гимназия. Заминава с държавна стипендия в Йена; следва философия (1884–1885), учи в Женева (1885-1886), където в дома на Михалаки Георгиев се запознава с Иван Вазов, а през 1886 г. и с украинския професор Михаил Драгоманов, който насочва неговите интереси към фолклора и старината. В Женева проявява интерес към идеите на социалистическото движение и слуша лекции на Жан Жорес и Г. В. Плеханов. Продължава образованието си в Лайпциг, където слуша лекции по народопсихология при професор Вилхелм Вундт и завършва с докторат с тема от експерименталната психология с обща оценка „Magna cum laude“ (1886–1888). Докторатът му е публикуван в Лайпциг през 1889 г.

Шишманов е един от инициаторите и основателите на Висшето училище в София, днес Софийски университет (1888) и извънреден преподавател в него; веднага е избран за почетен член на студентското дружество „Братство“. Шишманов е основател и редактор на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“(СбНУ, 1889–1901), в чийто първи брой публикува и своя значим труд „Значението и задачата на нашата етнография“. Това издание, заедно с излизащото „Периодическо списание“, става основният академичен форум, в който представят свои творби и изследвания водещи български учени. Трудът на Шишманов „Значението и задачата…“ се приема от всички изследователи на българската наука като основополагащ труд не само за създаващата се модерна българска хуманитаристика, но и труд, който начертава основните задачи и перспективи на младата наука. През 1890 г. Шишманов става член на дружество „Славянска беседа“, където в продължение на години изнася своите „сказки“ за живота и творчеството на видни славянски писатели и поети. Като главен инспектор в Министерството на народното просвещение (1891–1894), Шишманов участва активно в изработване на закона на народната просвета. През 1892 г. получава „Народен орден за гражданска заслуга“; участва в Международния конгрес по статистика във Виена (1891); посещава Световното изложение в Париж (1900); взима участие в Международния конгрес по сравнителна история в Париж.

Популярността на Иван Шишманов сред водещите научни европейски центрове нараства, той става последователно член на гръцкото филологическо дружество „Парнас“ (1896), член на Сръбската академия на науките и изкуствата (Белград, 1897) и получава орден „Св. Сава“ III ст. Избран е за дописен член на Югославската академия на науките и изкуствата (Загреб, 1899), на Виенското антропологическо дружество (1900); предприема пътувания с научна цел в Русия, Белград, Букурещ, а във Виена се среща с Ватрослав Ягич; участва в Археологическия конгрес в Киев (1899). В едно от пътуванията си до Хърватия се среща с епископ Йосиф Щросмайер и с ясно чувство за културни връзки написва и веднага публикува статията „Владика Йосиф Щросмайер. Спомени от една среща“(„Бълг. преглед“, V1899, № 6, 77–78).

Активността на И. Шишманов като гражданин и политик също е впечатляваща. Сред неговите изяви е една знаменателна реч, която произнася при поставянето на основния камък за паметника на цар Освободител (1901, днес наричан от всички българи „Руски паметник“) и за отбелязване на четвърт век от Априлското въстание на българите против османската власт. Става Декан на Историческия факултет на Софийския университет (1901–1902; за втори път е декан през 1913–1914), през 1902 г. е избран за действителен член на Българското книжовно дружество, днес БАН. Шишманов е избран за Министър на народното просвещение (1903–1907); произнася реч при полагане на основите на паметника на Васил Левски в София (1903). Развива активна дейност като министър – открива II Конгрес на българските стенографи и изразява идеята си за общ език, на който всички народи да се разбират, за да заживеят заедно в общ съюз; открива Народния музей в София (1905). Заминава за Харков като член на делегацията за погребението на професор Марин Дринов (1906), изнася реч на Конгреса на южнославянските книжовници и публицисти, поставяйки отново идеята за взаимното разбиране на народи и култури (1906). През 1907 г., след като цар Фердинанд закрива Софийския университет, Шишманов подава оставка като Министър на народното просвещение. Избран е за почетен член на Филологическата секция на Харковския университет (1907). Става частен хоноруван доцент по сравнителна литературна история в Софийския университет до 1911 г.; създател е на Общия читателски съюз (Читалищен съюз) и негов пръв председател (1911 г., а на II и на III Конгрес на Читалищния съюз е преизбран).

През 1911–1918 г. Иван Шишманов става редовен професор и титуляр на Катедрата по сравнително литературознание в Софийския университет (втори мандат на титуляр на Катедрата през 1924–1928). През 1913 г., като професор славист и компаративист, в периода 27.04.–16.06. посещава Петербург, Москва, Киев; основател и почетен член на Съюза на българските писатели (1913); избран е за действителен член на Научното дружество „Шевченко“ в Лвив (1914). Пълномощен министър на България в Украйна (1918–1919). През 1919 г. заминава за Одеса, където издирва останалите живи съратници на Васил Априлов и създатели на българската одеска колония – проф. Вл. Палаузов, син на Николай Хр. Палаузов, и Ив. Д. Рашеев.

Шишманов е поканен като почетен гост на университета във Фрайбург, където чете своите знаменити лекции „Славянският свят“ (1921–1923). Като председател на българската делегация за Първия конгрес на славянските географи и етнографи в Прага (1924) изнася доклад на тема „Проблемы болгарский этнографии в связи с этнографиями общославянскими“. Избран е за председател на Историко-филологическия клон на БАН.

През м. октомври 1926 г. Шишманов е делегат на Първия Паневропеийски конгрес във Виена. Той е и един от 11-членното ръководство на съюза, като е взето решение всеки изказващ се да говори на своя роден език. В своята пленарна реч, Шишманов споделя идеите си за обединена Европа като „съюз на духовете и още повече на сърцата“. За българския народ, според думите на Шишманов, участието в обединена Европа е възвръщане „обратно към нашата стара духовна родина, обратно към Европа“. Впечатляващо е заключението в доклада на Шишманов – той дава в свой собствен превод на български език, направен през 1883 г., Шилеровото стихотворение „Песен за камбаната“, което съдържа обединяващата идея за съгласие и обединение. Така за първи път именно на този Първи Паневропейски конгрес прозвучават стиховете на Шилер с възторжения призив „радост и мир“, а три години по-късно граф Куденкоф-Калерги оповестява новия химн на Европа – Деветата симфония на Бетховен, вдъхновена и написана по „Ода на радостта“ на Шилер. Така Шишманов със своя пленарен доклад – първи на конгреса – заедно с другите членове на ръководството и президиума на съюза, бележат зората на реализираната десетилетия по-късно обединена Европа. На 22.11.1926 г. е избран за председател на българската секция на ПЕН-клуба; става и един от основателите на Украинско-българското дружество в София; участва в проекта за правописна реформа (1927). На 10 юни 1928 г. заминава за Осло за конгреса на ПЕН-клубовете. На 22.06.1928 г. умира в Осло.

Иван Шишманов е най-значимата фигура в българската хуманитаристика от края на XIX и първите десетилетия на XX век. Учен с мощен потенциал на изследовател и голям ерудит, Шишманов полага основите на повечето български културни институции в новоосвободена България, създава българското сравнително литературознание, като чрез множеството лекции върху славянските, европейските и балканските литератури разкрива взаимните връзки и влияния. Плод на неговите интереси в областта на фолклора и етнографията е и знаменателното изследване „Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи“, в което проследява мотиви и образи, като привлича огромен исторически, етнографски и фолклорен материал, за да проследи пътя на баладата от създаването й до нейното разпространение.

Сред значимите изследвания на Шишманов са студиите, посветени на модерното литературознание и търсенето на нови изследователски подходи – „Психосоциологичният метод в литературната история (Нужда от една нова наука: литературна социология)“1926, „Кога се начева българската литература“(1928), „Литературните школи. Към въпроса за „Новото и Старото“(1925),“Увод в историята на Българското възраждане“. С особено значение за българската литературна история са изследванията на Шишманов: „В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция (1844-1845) и неговите отношения към българите“, „Иван Добровски“, „Нови студии из областта на Българското възраждане. В. Е. Априлов, Неофит Рилски, Неофит Бозвели“(1926). В своите „Нови студии…“, обучавали почти век български хуманитаристи и изследователи на Българското възраждане, Шишманов проследява в писмата на тримата възрожденци изграждането на национално съзнание у българите, за първи път публикува части от дневника на Неофит Рилски, определяйки го като „уникум в българската литература“ и др.

Значимо място има и трудът му „Наченки от руско влияние в българската книжнина“, което оказва въздействие върху поколенията учени, изследователи на българо-руските културни връзки; статията за известния руски учен библиограф Н. А. Рубакин (за 35-годишнината от неговата обществено-книжовна дейност, 1921); статията за Димитър Е. Шишманов – „Баща ми като читалищен и театрален деец“ (1927) и др. Значителен факт от научното наследство на И.Шишманов е публикуваната значително по-късно от М. Арнаудов Анкета с Иван Вазов, която Шишманов успява да направи приживе – един изключителен паметник за личността на Иван Вазов, но и за българския културен и литературен контекст от първите години на ХХ в.

Съчинения

  • Епиграми и портрети. София. Т. П. Чипев, 1931.
  • Литературна история на Възраждането в Италия. Под ред. на М. Арнаудов. София, Придворна печатница, 1934.
  • От Паисия до Раковски. Статии по Българското възраждане. Под ред. на М. Арнаудов. София, 1944.
  • Избрани съчинения в два тома. Том I. Българско възраждане. Под ред. на Г. Димов, 1965; Том II. Фолклор и етнография, литературна теория, история и критика. София, БАН, 1966; Т. III. Сравнителна литературна история на XVII век (английска, френска и немска литература), София, БАН, 1971.
  • Иван Д. Шишманов. Избрани трудове. Съст. К. Топалов, София, Унив. Изд „Св. Климент Охридски“, 2012.

За него

  • Димов, Г. Иван Шишманов. Литературно-критически очерк. София, Бълг. писател, 1964.
  • Иван Д. Шишманов – форумът. Шишманови четения. Кн. 1 (гл. ред. Р. Дамянова и кол.), София, изд. „Карина-Мариана Тодорова“, 2005.
  • Иван Д. Шишманов – ученият и гражданинът. Шишманови четения. Кн. 2 (гл. ред. Р. Дамянова и кол.), София, изд. „Карина – Мариана Тодорова“, София, 2006.
  • Иван Д. Шишманов – наука и политика. Шишманови четения. Кн. 3 (гл. ред. Р. Дамянова и кол.), София, изд „Карина-Мариана Тодорова“, 2007.
  • Конева, Р. Иван Шишманов и обединена Европа. София, 2011.
  • Професор Иван Д. Шишманов – възрожденецът и европеецът. Съст. Г. Константинов, София, Български ПЕН-център, 2012; Годишник на Народния театър „Иван Вазов“ – 2011 (отг. Ред. Г. Борисов) София, 2012.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Project № 156

SESDiva aims at creating a virtual museum of written culture in relation to the social, religious, cultural, and ideological environment and relations between the South and East Slavs throughout the centuries from the 11th to the beginning of the 20th century.

Duration: 2018-2020
Program: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

FIND OUT MORE ERA.Net RUS Plus


TOP