Васил (Василий) Иванов Диамандиев

Автор Румяна Дамянова
Васил Иванов Диамандиев Васил Иванов Диамандиев

30.01.1839/1840–01.05.1912

Български обществен и просветен деец, политик и революционер, един от съидейниците на Георги Раковски.

Статия

Роден е в Охрид, в заможно занаятчийско семейство на златари. Учи в гръцкото училище в родния си град, за кратко време е учител там (1856–1858). Въпреки активната му дейност, той няма детайлно изяснена биография. В последните години от живота си, през 1906 г., написва своята „Автобиография“ – това са 155 изписани страници от голяма тетрадка, средно четливо, с много дребен почерк, които засега са в ръкопис и само една малка част от тях е разчетена и публикувана. Тази „Автобиография“ остава единственият източник за попълване на биографичните данни за живота и дейността на В. Диаманадиев. Съхранява се във в БИА НБКМ, фонд 577. Умира в София.

През 1858 г. заминава за Одеса и се записва в Одеската Духовна семинария, където по същото време учат и други българи (Г. Теохаров и др.). Без да завърши, се прехвърля във Физико-математическия факултет на Московския университет (1860). Учи там само една година и после става студент пак във Физико-математически факултет, но на Киевския имперски университет „Св. Владимир“. Университетът „Св. Владимир“ е създаден с Указ на император Николай I на 8 ноември 1833 г., приема първите студенти през 1834 г. и е вторият най-стар университет в Малорусия след Харковския (1807). В своята „Автобиография“ В. Диамандиев не отделя много внимание на този период от живота си, а само споменава, че, поради заболяване, е принуден през 1862 г. да се върне в отечеството и започва да работи като учител в Кукуш (1862–1864), Велес (1864–1866), Охрид (1866–1867). Поддържа контакти със Стефан Веркович и успява, въпреки пречките, които среща от османската власт, да му изпраща различни географски, исторически и етнографски материали и информации за охридския край, за да довърши Веркович своя „Топографическо-этнографический очерк Македонiи”.

Като учител в българското училище в Охрид, Диамандиев влиза в конфликт с гръцките църковни власти, принуден е да напусне родния си град и отново заминава за Русия (1867). По пътя се отбива в Букурещ, където търси връзки с БРЦК, пише, че иска среща с Л. Каравелов, но не успява да я получи. В „Автобиографията“ той дели живота си на два периода: „Преди Освобождението“ и „След Освобождеинето“. Там отбелязва, че преди Освобождението е учител в Комрат, Бесарабия, тогава в пределите на Руската империя, а сега в пределите на Украйна и Молдова. В Комрат Диамандиев преподава български език повече от 10 години. В Централното българско училище в Комрат преподава география и математика, година и половина живее в една квартира и се сближава с Димитър Николов Благоев. Д. Н. Благоев е една от интересните личности на Българското възраждане – автор на буквар за „нагледна и гласна метода“, към него издава и методическо ръководство за преподаването й, превежда „Кратко учебно землеописание“ и др. Този буквар, по-късно, през 1890 г., е включен в официалния „Списък на учебниците, които се допущат за употребление в училищата в България“, а малко след публикуването му излиза висока оценка в отзив на страниците на „Периодическо списание“ (1874). В Комрат Васил Диамандиев издава два вестника – „Ехо на Болград. Вестник на българите в Болград“. Излиза под ред. на Диаманди (В.) – от м. юли 1872 до м. май 1873 г., и „Ялпуг“, 1873 г. Когато избухва Сръбско-турската война през 1876 г. , В. Диамандиев е инициатор за организиране на Комитет за подпомагане на българските доброволци, участници във войната в защита на сръбския народ; този комитет оказва помощ и на бълг. опълченци в Руско-турската война (1877–1878).
Васил Диамандиев се включва активно в обществения живот на свободна България. Става Председател на Окръжния съд в Кюстендил (1878), член на Апелативния съд в Русе и на Върховния касационен съд в София (1883). Директор на Първа софийска девическа гимназия (1885–1886), главен счетоводител в Министерството на финансите (1888–1892). Става поддиректор на Народната библиотека в София (1888–1891) и и.д директор на Пловдивската народна библиотека (1891). В. Диамандиев е народен представител в Учредителното народно събрание и в Първото Велико Народно събрание.

Най-голяма активност Васил Диамандиев проявява по отношение на съдбата на българите в Македония, тяхното освобождение и присъединяването им към свободна България, като заедно с Константин Мишайков, Кузман Шапкарев и други пише до европейските правителства за нуждата от свобода на македонските българи. Той създава през 1880 г. в Русе Българо-македонската лига и е неин пръв председател; ръководи Дружеството за подпомагане на бедни македонци (1882), Българо-македонското благотворително дружество (1883–1884), Македонското благотворително дружество (1884); включва се в изпращане на чети в Македония. Създава дружество „Македонски глас“ (1884–1885) и е избран за председател на настоятелството, основател на Върховния македонски комитет (1895), член на комитет „Единство“ в София. В Автобиографията си пише подробно за издаването на вестник „Македонски глас“ „на български и францушки езици“ (за редактор е избран Димитър Ризов). В „Автобиографията“ си описва интересни и съвсем неизвестни ситуации около Съединението и неговата роля за независимостта на България, разкрива и позицията на Русия.

В архива на Васил Диамандиев – в БИА , фонд 577, има два интересни документа. Първият е една „Квитанция“, подписана от ректора на Киевския университет „Св. Владимир“, в която се казва, че В. Диамандиев ще бъде зачислен като студент в университета „не прежде как по рассмотрении его документов и получения нужных о нем сведений“ – ректор Н. Буная, 1860. Вторият документ е чернова на молба на В. Диамандиев за получаване на пенсия – той изрежда всички свои дейности за „общо 24 години“. Няма дата и не се знае каква пенсия получава, но вероятно не го сполита съдбата на Добри Чинтулов, който в подобна молба за „25 години, отдадени пред олтара на народното просвещение“ – не получава нищо.

Васил Диамандиев споделя съдбата и избора на многото българи, заминали да търсят друго по-добро образование, а някои и завърнали се в родния край. Неговите пътувания са и географски, и духовни. Сякаш в него има нещо авантюристично, едно неспокойствие, една жажда за деятелност. И в същото време е налице усещане за принадлежност към родното – сякаш това усещане създава богатия спектър на избори и дейности, едно втурване към всичко, което би донесло радост, мир и добруване. Животът му не е подреден, по-скоро хаотичен, а най-точно – една мозайка от дейности, социални роли, изживявания. Впечатляваща и любопитна същевременно е нагласата на Диамандиев да влиза в различни културни ситуации ad chok, да поема отговорности, за които няма подготовка и ценз, но има вътрешен жест на отдаване.

През своя живот той учи единствено в руски учебни заведения, но става учител по български език, география и математика в някои училища в българските земи, а също и в Комрат, в Бесарабия. Без да е книжовник, Диамандиев редактира два от най-авторитетните вестници в Бесарабия. Сред неговите заслуги е дейността му като поддиректор на Народната библиотека в София, днес Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, когато директор е известният възрожденски книжовник Васил Д. Стоянов, един от основателите на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Като поддиректор на НБКМ, В. Диамандиев пише през 1891 г. основното предложение за създаване на собствена сграда на библиотеката, като предлага на Просветното министерство именно държавата да се погрижи за построяване на „надлежно здание което според високата си важност и назначение да отговаря надлежно във всяко отношение на подобни учреждения за дълго време“. През същата тази година той дава сведение за бюджета на библиотеката, предлага да се избират, а не само механично назначават, писарите и дежурните – тъй като работата на писарите не е само в преписване на канцеларски писма, а и в описания на книги, и затова трябва да знаят поне по 2 чужди езика.

„Автобиографията“ на Васил Диамандиев е ценен документ за българската културна и политическа история от втората половина на XIX в. Тя разкрива въпроси, свързани както с учителската му дейност, така и с ролята му на възпитаник на руските висши училища, показва отделни моменти от дейността му за освобождение на македонските българи. Диамандиев е правил и преводи, вероятно през руски език; има запазен ръкопис на превод от Ал. Дюма „Кавалерът на червения замък“; някои разкази от руски писатели, писма от 1871 за дарителство за БКД (днес БАН) и др. Материалите са в НБКМ-БИА, ф. 577 (Васил Диамандиев), също и в НА БАН, ф. 1К, оп. 1, а. е. 160, л. 1.

За него

  • Документи за Българското възраждане от архива на Стефан И. Веркович. 1860–1893. Съст. и подготвили за печат Д. Велева и Тр. Вълева. Под редакцията и с предг. от Хр. А. Христов. С., 1969, с. 96.
  • Челак, Е. Училищното дело и културно-просветният живот на българските преселници в Бесарабия (1856–1878). София, 1999, с. 183.
  • Билярски, Ц. Княжество България и македонският въпрос, Т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895–1905 (Протоколи от конгресите). – Българска историческа библиотека, Кн. 5, София, 2002, с. 169.
  • Симеонова, Р. Съединението на Източна Румелия и Княжество България през погледа на един македонски българин (Из спомените на Василий Диамандиев). – Известия на Държавните архиви, 89, 2005.

Свързани статии (по етикет)

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP