Статия

В изследването си върху славянските редакции на Чудото А. Ристенко обръща внимание обаче, че в южнославянските литератури е засвидетелстван и друг текст, който се отнася към различна редакция на творбата (Рыстенко 1909). Това е един открит от В. Ягич препис, публикуван от него с бележката, че е намерен в „един сръбски миней от ХVI в., в самия край на ръкописа“ (Jagić 1886).
Този препис задълго остава изолиран в южнославянската ръкописна традиция. Ристенко го анализира и го отнася към запазената в голям брой преписи Втора руска редакция. Според изследователя текстът е преминал от руската литература в южнославянската, за което свидетелстват множество съвпадения между Ягичевия препис и представителния за втората руска редакция препис в ръкопис Погодин 808, (Пог. 808) от средата на ХVІІ в. Според Ристенко втората руска редакция, към която той отнася и Ягичевия препис, представлява съкращение на по-обширната първа руска редакция и стои най-близо до гръцкия оригинал; с други думи, тя е вторична по отношение на един първоначален славянски превод от гръцки език. Неговата теза обаче може да бъде коригирана въз основа на направеното по-късно от Ауфхаузер издание на гръцките текстове. Оказва се, че втората руска редакция (и, съответно, Ягичевият текст) не е преработка на вече съществуваща руска версия на Чудото, тъй като има относително близко гръцко съответствие. Тя съдържа славянски превод на т.нар. „разширена редакция“ (Aufhauser 1911: 108−111).

Сравнението на славянските преписи Ягичев и Пог. 808 с гръцкия текст показва, че те имат редица особености, които, от една страна, ги обединяват, а, от друга, ги диференцират по отношение на запазената гръцка ръкописна традиция. Не може да има съмнение, че славянският превод на разширената гръцка редакция пази по-старо състояние на текста, отколкото е засвидетелствано в запазените гръцки преписи, и през ХVІІ в. вече е имал продължителна ръкописна традиция.

В преписа Пог. 808, който в сравнение с южнославянския Ягичев препис предлага някои по-пълни и точни четения и по-архаична лексика, липсват фрази и изречения, които пък са налице в Ягичевия. Анализът на тези места, които не са много, показа, че част от тях се съдържат и в гръцкия текст. Най-значителна е разликата в епизода с обличането и оплакването на царската дъщеря. В Пог. 808, както и в останалите руски преписи, този епизод изобщо липсва.

Текстът на Ягич беше идентифициран с преписа на Чудото на св. Георги със змея в миней от Баварската държавна библиотека в Мюнхен Cod. slav. 32 (№ 1025/34) от третата четвърт на ХVІІ в. (Стойкова 2005). Междувременно беше открит още един южнославянски препис на Чудото в същата редакция в ръкопис № 282 от Патриаршеската библиотека на Сърбия в Белград, сборник от жития и слова в календарен ред за периода януари – март, написан през 1589 г. Сравнението между двата преписа показа, че става дума за текстове, които възхождат към общ превод, но всеки от тях е резултат от самостоятелна ръкописна традиция. Макар че на много места двата преписа съвпадат дословно, между тях са настъпили значителни различия на лексикално, синтактично и морфологично равнище. Има разлика и в загадъчния епизод с плача на царя – в новооткрития препис ПБС 282 той липсва и в това отношение преписът напълно съвпада с руската традиция. Този факт показва, че наистина плачът на царя е допълнително внесен в текста на Чудото, известен от Ягичевия препис.

Оказа се, че „Ягичевата версия“ на Чудото на св. Георги със змея, смятана доскоро за уникален в южнославянските литератури текст, се среща и в следните архаични средногорски дамаскини:

1. Костенечки дамаскин, ЦИАИ № 503, от втората половина на ХVІІ в.
2. Рилски дамаскин, НМРМ № 4/10 (78), от втората половина на ХVІІ в.
3. Аджарски (Ханджарски) дамаскин, Библиотека на Руската академия на науките в Санкт-Петербург, № 24.4.32 (сбирка на И. И. Срезневски, № 79), от 1686 г.
4. Луковитски дамаскин, ЦИАИ № 134 (60), от края на ХVІІ в.

Заедно с тях южнославянските текстове, известни днес, са общо шест. Разночетенията между тях в голямата част от текста са пренебрежимо малки − ръкописната традиция на творбата в тази редакция е забележително хомогенна. Разликите, които се откриват, се отнасят до наличие или отпадане на два пасажа от текста. Анализът им, направен в сравнение с представителния за втората руска редакция Пог. 808, показа, че на южнославянска почва се наблюдава развитие на текста на структурно ниво – в по-късните преписи, запазени в дамаскините Рилски, Аджарски и Луковитски, е отпаднало въведението. Те започват направо с повествованието за извършеното в града на идолопоклонниците чудо.

Другата съществена отлика в съдържанието на южнославянските преписи на Чудото със змея в редакцията, позната от Ягичевия текст, е споменатият по-горе епизод с обличането и оплакването на царската дъщеря. Обратно на случая с отпадането на въведението, в трите дамаскина − Рилски, Аджарски и Луковитски, този епизод е налице. Може да се проследи как в процеса на преработка на текста е отпаднал един и е бил добавен друг пасаж, като е засвидетелстван и междинен етап – Ягичевият препис. Той представлява звеното, в чийто текст все още се пази въведението, но вече е налице оплакването на царската дъщеря.

Какво знаем за мястото на възникване на тези ръкописи? Според изследователите Костенечкият, Рилският, Аджарският и Луковитският дамаскин са свързани с дейността на Аджарското книжовно средище от втората половина и края на ХVІІ в. (Дончева-Панайотова 1980: 88−89; 2015: 35–95; Мусакова 1983: 34). Единственият от групата преписи, съдържащи царския плач, който досега не е свързван с Аджар, е самият Мюнхенски миней, в който се намира „Ягичевият текст“. От приписка на подвързвача, поместена в него, се разбира, че в 1761 г. минеят е принадлежал на църквата в някое българско селище, където е бил подвързан от Стайко Даскалов (Иванова 1992: 17). От други ръкописни книги е известно, че книжовник с такова име е работил също в с. Аджар през 60-те години на ХVІІ в. (Дончева-Панайотова 2015: 38-42). Следователно приписката в Мюнхенския миней означава, че вероятно този ръкопис също е бил подвързан в Аджар и че е възможно да е част от аджарската книжовна продукция. В приписките към други аджарски ръкописи са запазени сведения, че в селото е имало църква на името на св. Георги, която е била значителен религиозен и културно-просветен център (Дончева-Панайотова 2015: 29) и може да се допусне, че аджарци са имали специално отношение към литературните произведения за този светец.

Така вероятно у тях е попаднал текст на Чудото на св. Георги със змея, тясно свързан с превода, запазен в преписите на втората руска редакция. Можем само да гадаем дали това е бил руски пролог – какъвто може би е източникът на творбата в ръкопис ПБС 282, или южнославянски сборник, в който тя вече е била поместена. В печатния руски пролог тя не се среща и затова той трябва да се изключи като възможен източник, макар че през тази епоха четива от него често попадат в българските ръкописни книги.

Ристенко публикува текста на втората руска редакция по ръкопис Пог. 808 с разночетения по двадесет други преписа. Най-близки до южнославянската версия на Чудото изглеждат три от тях, в които, наред с други особености, се среща и същото име на града − Агав. На този етап обаче не могат да се направят сигурни заключения за произхода на тази редакция на Чудото със змея в южнославянската традиция и за първоначалния състав, в който е била включена тя. Несъмненият общ произход на цялата група преписи на Чудото, които съдържат царския плач, от друга страна, позволяват да се предположи, че тази интерполация е направена от книжовник, работил в Аджар или в друго, тясно свързано с него книжовно средище, през втората половина на ХVІІ в.

Изнесените факти поставят и въпроса за съществуването на руска „връзка“ в литературната и книжовната дейност на аджарци. От руската литература в техните ръкописи (както и в ръкопис ПБС 282) вероятно е проникнал текстът на Чудото със змея; твърде голяма е близостта между южнославянските и руските преписи на Втората руска редакция. Така или иначе, характерната за аджарските преписи редакция на Чудото със змея може да служи като отправна точка в търсенето на възможните контакти на българските книжовници от втората половина на ХVІІ в. с други културни центрове и като доказателство за активния литературен и книжовен обмен между Русия и Балканите през Късното средновековие.

Библиография

• Дончева-Панайотова 1980: Дончева-Панайотова, Н. Книжовното и илюстраторското дело на даскал Недялко и сина му даскал Филип от втората половина на ХVІІ в. – Старобългарска литература, 11, 1980, 88–89.
• Дончева-Панайотова 2015: Дончева-Панайотова, Н. Аджарски книжовници-илюстратори от ХVІІ в. Велико Търново, 2015.
• Иванова 1992: Иванова, Кл. Неизвестна служба за св. Кирил в състава на празничен миней от ХVІІ в. 1. – Palaeobulgarica, XVI, 1992, 2, 16–32.
• Мусакова 1983: Мусакова, Е. Илюстрациите на два български дамаскина от ХVІІ век. – Изкуство, 33, 1983, 7, 28–34.
• Рыстенко 1909: Рыстенко, А. В. Легенда о св. Георгии и драконе в византийской и славянорусской литературах. Одесса, 1909.
• Стойкова 2005: Стойкова, А. Аджарска следа в Чудото на св. Георги със змея? – В: Филологически изследвания в чест на Климентина Иванова за нейната 65-годишнина. С., 2005 (Старобългарска литература, 33–34), 235–246
• Aufhauser 1911: Aufhauser, J. B. Das Drachenwunder des hl. Georg in der griechischen und lateinischen Uberlieferung. Leipzig, 1911 (Byzantinisches Archiv, 5).
• Jagić 1886: Jagić, V. Ein Textbeitrag zur Georgius-Legende. – Archiv fur slavische Philologie, IX, 1886, 586–592.