Биография

Според църковното предание св. Георги е роден в Кападокия, в благородно семейство на християни. Постъпва на римска служба като военен и съвсем млад е издигнат във висш военен чин – трибун. Когато имп. Диоклециан повдига гонение срещу християните, св. Георги изоставя високия си пост, раздава имуществото си на бедните и публично се обявява за християнин. Отначало е затворен, а после изправен на разпит и подложен на мъчения, за да се откаже от християнството. Мъченията не сломяват твърдостта му във вярата и на 23 април 303 г. той е обезглавен.

За църковната му прослава в течение на столетията на гръцки език възникват редица агиографски, химнографски и риторически произведения. В ранна епоха светецът започва да се чества и в Западна Европа. Още през VІ в. св. Григорий от Тур го споменава като много почитан светец във френските земи. Много рано на латински се превежда най-старото Мъчение на св. Георги и прониква в западноевропейските средновековни литератури, но популярността на култа на Запад се разширява значително едва след кръстоносните походи.

Сред славяните култът към мъченика навлиза заедно с покръстването им. Най-старото споменаване на св. Георги в православнославянските извори е в календара на глаголическото Асеманиево евангелие, старобългарски паметник от втората половина на Х – нач. на ХІ в. Нарастването на популярността му през следващите столетия сред православните балкански славяни е засвидетелствано от огромния брой църкви в земите на българи и сърби, от множеството литературни творби, преводни и оригинални, които му посвещават южнославянските книжовници, от развитието на празника му, 23 април, като едно от най-важните събития в традиционния народен календар с важно социално значение, от почитането му като покровител на овчарите и земеделския труд и дори от употребата на името му като един от най-популярните антропоними до днес. В Русия св. Георги е почитан от древни времена под името Юрий или Егорий.

В науката въпросът за реалното съществуване на св. Георги е дискусионен, тъй като историческите сведения за него са несигурни или трудно могат да се идентифицират с него (Стойкова 2016: 15-54). Затова през 1969 г. въз основа на реформата, предприета от папа Павел VІ (Paulus 1969), той е отстранен от официалния католически празничен календар, като почитането му е разрешено в отделни поместни църкви. През 1975 г. името му отново се появява в Главния римски календар.

Празникът на св. Георги се почита на 23 април (датата на смъртта му според сведенията на Мъчението). В част от православните страни (Русия, Сърбия, Македония) се чества на 6 май (по Юлианския календар). В Българския църковен календар, който съответства на Григорианския, по изключение също е оставена датата 6 май, тъй като 23 април понякога се пада преди Възкресение Христово (през Великия пост) и не може да се празнува според традицията. На 3 ноември се отбелязва освещаването на храма на св. Георги на гроба му в Лида (палестински празник). 26 ноември е стар константинополски празник на св. Георги, свързан с освещаването на храма „Св. Георги под кипарисите“, която се пази в южнославянската ръкописна традиция. На същата дата през 1053 г. е осветен храм „Св. Георги“ в Киев; в руската традиция 26 ноември се отбелязва като ден на Чудото със змея.

Почитането на св. Георги през вековете е свързано със създаването на огромен брой литературни произведения. Във византийската литература са засвидетелствани над 40 агиографски творби, запазени в многобройни редакции и версии (BHG 669y−691y, Krumbacher 1911), и няколко десетки химнографски произведения (Petit 1926: 86−89). Най-старото Мъчение на светеца, фрагментарно запазено във Виенския палимпсест (V-VІ в.), стои в основата на всички по-късни редакции и преработки. Това ранно гръцко житие, също е преработка на по-стар текст и е изпълнен с чудеса пространен разказ за мъченията на светеца, написан в духа на елинистичния роман. Вероятно именно този текст се споменава още в края на V в. в т.нар. Decretum Gelasianum, индекс на забранените книги. Забраната обаче не попречва на широкото му разпространение през следващите столетия. Очевидните противоречия в съдържанието му с формулираните междувременно догми и постулати на християнството предизвикват създаването на голям брой преработки и версии, които имат за цел да променят текста в посока на официалната християнска доктрина. Една от най-разпространените е написана от Теодор Дафнопат, друга – от Никита Давид Пафлагон, чийто текст Симеон Метафраст също редактира и помества в своя менологий. По-късно се появяват и сбити извлечения, които се преписват в синаксарите. Известни са и голям брой химнографски произведения за св. Георги – канони, стихири, кондаци и икоси, тропари, молебни канони, сред чиито автори са известни византийски писатели.

Особено място сред литературните творби за св. Георги заема Чудото със змея (Aufhauser 1911). В него се разказва за подвига на светеца, който спасява от смърт девойка, дъщеря на езически цар, като с помощта на кръстния знак побеждава чудовището, и покръства езичниците. Макар че се появява значително по-късно от житията и мъченията – вероятно около ХІ в., тази творба придобива огромна популярност и през следващите столетия образът на светеца се свързва неизменно с победата му над змея.

Култът към св. Георги е най-вероятно сред най-рано въведените и в старобългарския празничен календар. Освен ранните споменавания в календари, запазени са преписи на голям брой предимно агиографски и химнографски произведения за него (BHBS 324, 516-523; Стойкова 2016). Има всички основания да се смята, че в най-ранна епоха – края на ІХ – началото на Х в., е преведено най-старото „апокрифно“ мъчение на светеца (BHG 670) (Стойкова 2016: 100-209; новобълг. превод: Иванова 1986, 398-408, 632-635). За съществуването на такова житие споменава т.нар. Погодинов индекс на забранените книги. В южнославянската ръкописна традиция то е засвидетелствано в три редакции и общо около десетина преписа, поместени в староизводни четиминейни сборници, а един от тях е запазен в хърватските глаголически Връбнишки фрагменти (от втората половина на ХІІІ в.). В български и сръбски преписи от ХІV до ХVІІ в. се пази и друго житие (BHG 670g), преведено също в старобългарската епоха, в което се разказва за родителите на Георги – езичника Геронтий и християнката Полихрония. През ХІV в. се превеждат още две пространни жития на св. Георги, които се поместват в т. нар. „новоизводни“ сборници, резултат от дейността на българските книжовници на Атон и в Търново. Това са т. нар. Мъчение от Пасикрат (BHG 671, 672) и приписваното на Никита Давид Пафлагон житие, което е било преработено и поместено в менология на Симеон Метафраст (676b). В ръкописната традиция са запазени и преписи на две проложни жития – от Нестишния и от Стишния пролог. Към Стишното житие обикновено се поместват и три чудеса на светеца и заедно се поместват в новоизводните минеи след шестата песен на канона.

Чудото със змея е засвидетелствано в две редакции. Към редакцията, поместена в сръбския Драголов сборник от третата четвърт на ХІІІ в., възхождат почти всички по-късни преписи, известни днес в балканските кирилски ръкописи. Другата, свързана с руската традиция, се преписва главно в дамаскините (Стојкова 2000; Мирчева 2001: 84−94; Стойкова 2005; новобълг. превод Иванова 1986: 408-411, 635-637).

В старите южнославянски литератури почти няма засвидетелствани преводни похвални слова за св. Георги. Единствен препис на Похвалата за св. Георги от Андрей Критски е поместен в Рилския панегирик на Владислав Граматик от 1479 г. В българските новоизводни панегирици от ХІV-ХV в. обаче намират място три оригинални похвали за св. Георги, създадени от Григорий Цамблак (Бояджиев 2018; Дончева-Панайотова 1999). Известни са и късни преписи на преводното Похвалното слово за обновлението на храма на св. Георги в Лида (3 ноември) от Аркадий Кипърски (BHG 684).

През ХVІІ и ХVІІІ в. силен тласък на популярността на св. Георги в българските земи дават преведените в края на ХVІ в. и преработени на новобългарски език дамаскини. В първоначалния текст на книгата си Съкровище Дамаскин Студит помества своята преработка на Метафрастовото житие на светеца, на трите чудеса от Стишния пролог и на чудото За сина на Лъв Пафлагонски. Широкото разпространение на тези книги допринася много за популяризирането на култа светеца и неговите мъчения и чудеса и през възрожденската епоха.

В българската фолклорна култура св. Георги е почитан като покровител на възраждащата се природа, на стадата и овчарите и на земеделците. Неговият празник (23 април/6 май) се приема като начало на пролетните земеделски дейности, тогава се наемат земеделските работници. На празника задължително се коли курбан – гергьовско агне, правят се трапези навън, връзват се люлки, на които се люлеят момите. В народните представи св. Георги се свързва с юнака, който убива змея, задържащ изворите, и осигурява плодородие. Светецът е герой на голям брой народни песни, където най-често е представен като стопанин, който на кон обикаля нивите и благославя посевите.

Св. Георги е сред най-популярните персонажи в изобразителното изкуство (Mazal 1990: 101-136; Walter 2003; Атанасов 2001). Изображенията на светеца у славяните от балканския Изток, както и цялата църковна живопис, се формират въз основа на изграденатата по-рано византийска система за църковно почитане и са в общата стилистика на православното християнско изкуство. Най-разпространените изображения го представят на кон, с дълго копие в ръката, с което пронизва лежащия в краката на коня змей.

Библиография

• Атанасов 2001: Атанасов, Г. Свети Георги Победоносец. Култ и образ в православния Изток през Средновековието. Варна, 2001.
• Бояджиев 2018: Бояджиев А. Първо похвално слово за св. Георги от Григорий Цамблак. – Старобългарска литература, 57-58, 2018, 240-298.
• Дончева-Панайотова 1999: Дончева-Панайотова, Н. Неизвестно (трето) Похвално слово за великомъченик Георги Победоносец от Григорий Цамблак. – В: Търновска книжовна школа. Т. 6. Българската литература и изкуство от търновския период в историята на православния свят. Велико Търново, 1999, 19-38.
• Иванова 1986: Иванова, Кл. (Съст. и ред.). Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. София, 1986.
• Мирчева 2001: Мирчева, Е. Недамаскинови слова в новобългарските дамаскини от ХVІІ век. Велико Търново, 2001.
• Стойкова 2005: Стойкова, А. Аджарска следа в Чудото на св. Георги със змея? – Старобългарска литература, 33-34, 2005, 235-246.
• Стойкова 2016: Стойкова, А. Свети Георги Победоносец. Агиографски произведения в южнославянската средновековна традиция. София, 2016.
• Стојкова 2000: Стојкова А. Чудо Светог Георгиjа са змаjем у Туманском апокрифном зборнику. – В: Чудо у словенским културама. Уредио Деjан Аjдачић. Нови Сад, 2000, 109-125.
• Aufhauser 1911: Aufhauser, J. B. Das Drachenwunder des hl. Georg in der griechischen und lateinischen Überlieferung. Leipzig, 1911 (Byzantinisches Archiv, 5).
• BHBS: Иванова, Кл. Bibliotheca Hagiographica Balcano-Slavica. София, 2008.
• BHG: Bibliotheca Hagiographica Graeca. 3 ed. 1–3. Ed. F. Halkin. Bruxelles, 1957 (Subsidia Hagiographica, 8a) (reprinted 1986).
• Krumbacher 1911: Krumbacher, K. Der heilige Georg in der griechischen Überlieferung. München, 1911.
• Mazal 1990: Mazal, O. Zur hagiographischen Überlieferung und zur Ikonographie des heiligen Georg im byzantinischen Bereich. – Codices manuscripti, 1990, 101-136.
• Paulus VI 1969: Paulus VI Papae Mysterii Paschalis (14 February 1969).
• Petit 1926: Petit, L. Bibliographie des acoluthies grecques. Bruxelles, 1926.
• Walter 2003: Walter, Ch. The Warrior Saints in Byzantine Art and Tradition. Ashgate, 2003.