Статия

Ръкописът се пази в сбирката на Синодалната типография (фонд 381) в Руския държавен архив за древни актове (РГАДА), под номер 131. От него са оцелели 147 пергаментни листа, с някои липси в средата и нечетлив край. Назован е Илиина книга по името на своя преписвач Илия, който е оставил приписка на л. 136v. Датира се от И. Срезневски най-общо в рамките на XI–XII в.; в Сводния каталог на ръкописите от XI–XIII в. е отнесен към XII в. (№ 76), а в най-новите изследвания датировката е изместена към последната четвърт на XI в. (Вж. Ладыженский 2015: 49–121 и цитираната библиография). Въз основа на споменатия от книжовника Илия топоним имоволожи кодексът е локализиран около Имоложките езера в Горноволоцкия район на Тверска област (Ильина книга 2015: 122–134 и цитираната библиография).

Ръкописът е въведен в науката от И. И. Срезневски още през 1867 г., но едва в последните три десетилетия застана в центъра на изследователския интерес в областта на палеославистиката. Публикуван е двукратно, като изданията почиват на различна едиционна концепция. Изданието на В. Криско (2005) включва наборен текст с гръцки успоредици от печатни и ръкописни извори, богат критически апарат с паралели от древноруски, български и сръбски ръкописи, който илюстрира сравнително пълно мястото на службите от Илиина книга в историята на средновековните славянски минейни текстове, и славянско-гръцки указател на словоформите. В продължение към него е публикуван том с изследвания върху различни страни на ръкописа, гръцко-славянски указател на словоформите, указател на сгрешените лексеми, реконструирани по други преписи, и инципитариум на новонамерените гръцки паралели (Ильина книга 2015). Изданието на Е. Верещагин (2006) включва фототипно представяне на ръкописа, наборен текст, придружен също с гръцки успоредици, но само от печатните издания, и задълбочен богословско-филологически коментар.

Кодексът е изписан с не особено изящен почерк и се характеризира с твърде скромна украса (двойноконтурни, предимно черни инициали и заглавки без орнамент или с опростена плетеница, рядка употреба на киновар). Над отделни текстови фрагменти от по-късен книжовник е нанесена два вида нотация. Изцяло невмирани със знаменна нотация от подчертано архаичен тип са канонът за Въздвижение и една стихира за св. Христина, а над три малки песнопения (две стихири и един тропар от канон) е поставена θ-нотация.

С редица свои особености Илиина книга заема уникално място сред славянските химнографски писмени паметници. Тъй като произхожда от пряк старобългарски антиграф (или внимателно възпроизвежда особеностите на старобългарски протограф), ръкописът е ключов извор за изясняването на проблеми както на историческата граматика на руския език, така и на старобългарския книжовен език, а и на старобългарския химнографски корпус и богослужение. Езикът и правописът отразяват консервативна система и изпъкват със старинни фонетични, морфологични и лексикални особености; речникът предоставя изобилие от гръцки заемки (Верещагин 2006: 298–305), редки лексеми и хапакси (над 120 неизвестни до публикацията на текста думи, вж. Крысько 2015: 38–48).

Илиина книга е най-древният славянски представител на вековно просъществувал тип Миней, в който влизат пълни и съкратени служби в зависимост от ранга на паметта. Поместени са следните служби: 1.IX. Ново лято и св. Симеон Стълпник, 8.IX. Рождество Богородично, 14.IX. Въздвижение на Кръста, 23.IX. Зачатие на св. Йоан Кръстител, 24.IX. св. Текла (стихири и седален), 26.IX. св. Йоан Богослов, 6.X. ап. Тома (стихири и седален), 18.X. ап. Лука, 23.X. ап. Яков (стихири и седален), 26.X. св. Димитър Солунски, 1.XI. св. Козма и Дамян; 8.XI. Събор на безплътните сили, 13.XI. св. Йоан Златоуст, 14.XI. ап. Филип, 16.XI. ев. Матей, 21.XI. Внесение (Въведение) Богородично, 25.XI. св. Климент Римски (една от стихирите е за св. Петър Александрийски), 26.XI. св. Георги (с липса на 1 лист), 30.XI. ап. Андрей (стихири и седален), 4.XII. св. Варвара и св. Йоан Дамаскин, 6.XII. св. Николай Мирликийски, Неделя преди Рождество Христово на светите Праотци, 19–24.XII. предпразнични стихири за Рождество Христово (изписани анблок), 22.XII. св. Анастасия Римлянка (стихири и седален), 25.XII. Рождество Христово, 27.XII. св. Стефан, 29.XII. светите младенци, избити от Ирод (стихири и седален), Неделя след Рождество Христово на светите Отци, 1.I. Обрезание Господне и св. Василий Велики, 6.I. Кръщение (Богоявление), 7.I. Събор на св. Йоан Кръстител, 16.I. Спадение (Поклонение) на честните вериги на ап. Петър, 2.II. Внесение (Сретение) Господне, 11. II. св. Власий (фрагм., без начало), 14.II. св. Кирил Философ, 24.II. Намиране на главата на св. Йоан Кръстител; в некалендарен ред в края са добавени три служби: за 15.VIII. Успение Богородично, за 24.VII. светите Борис и Глеб и св. Христина (стихири) и за 20.VII. прор. Илия (последният лист е нечетлив).

Съществуват разногласия относно източниците, послужили за съставянето на Илиина книга. След службата за Сретение се появява указание въ сѫ(б). а҃. не(д). поста. (в края на л. 125v, след който липсва част от кодекса, вероятно една тетрада или повече), което се отнася до св. Теодор Тирон, почитан именно в първата събота на поста. Затова някои учени смятат, че в своя оригинален вид ръкописът е включвал избрани служби не само от Минея, но и от Триода (E. Верещагин, N. Trunte). Според друго мнение обаче указанието отбелязва втората дата за църковно почитане на този светец – 7.II., в ранната календарна традиция. То по-скоро служи да посочи на ползвателя на ръкописа, че службата за св. Теодор Тирон трябва да се вземе от Триода. Съставът на кодекса е формиран или от изборен Миней, допълнен с песнопения от Стихирар (Станчев), или чрез подбор от всекидневни служебни минеи (Христова-Шомова).

Илиина книга спада към ограничена група химнографски сборници, чиято структура следва подчертано архаична подредба, с изместени малки песнопения (стихири, седални) след канона. Показва и друга рядка композиционна особеност – наличието на блажени тропари (строфи, изпълнявани след евангелските стихове от Планинската проповед, Мт. 5:3–12) за служби от неподвижния кръг (Рождество Богородично, Въздвижение на Кръста, Рождество Христово, Кръщение Господне, Успение Богородично), в която рефлектират черти на старобългарската литургическа практика от края на IX – началото на X в. В този аспект ръкописът е важен свидетел за етап от богослужението, който предхожда богослужебната реформа на Теодосий Печерски, свързана с въвеждането в Киевска Рус (ок. 1068 г.) на църковния устав  на константинополския Студийски манастир.

В основната си част съставът на Илиина книга отразява състоянието на старобългарския минеен корпус преди създаването на пълния 12-томен комплект със служби за всеки ден. Ръкописът съдържа оригинални песнопения на Кирило-Методиевите ученици: цикъла анонимни азбучни стихири за предпразненство на Рождество Христово, канона за св. Димитър Солунски за IV-и глас, нач. Отъ мьглꙑ лютꙑѩ и невѣдѣниꙗ (чието авторство традиционно се приписва дори на св. Методий), канона за св. архангел Михаил за II-и глас с предполагаем непреводен произход, нач. Просвѣщьи оумꙑ древлѥ (открит и публикуван от Е. Верещагин през 1998 г.) и Службата за св. Константин-Кирил Философ (публикувана за пръв път от Павел Стефанов през 1993 г.). Към тях е добавена и съкратена служба (без канон) за руските светци Борис и Глеб (един от най-старите преписи), която е изградена от адаптирани песнопения за ап. Петър и Павел, св. Василий Велики и др. (Крысько 2015: 168–183). Илиина книга е привличана многократно при текстологически изследвания на оригиналните песнопения и на отделни преводни служби или канони: за Въздвижение, за св. Климент Римски, за св. Варвара, Неделята на светите отци, за избитите от Ирод младенци, Неделята след Рождество Христово; за Рождество Христово – с най-ранния старобългарски превод на канона на св. Козма Маюмски (Попов 2007: 298–315). Старинният езиков облик и преводаческите особености в текстовете показват, че Илиина книга е формирана основно от ранни преводи, осъществени от Кирило-Методиевите ученици в България. По език и състав ръкописът стои близко до архаични южнославянски представители на Минея като българския Скопски миней (НБКМ 522) от XIII в. и сръбските минеи ГИМ, Хлуд. 164 от 1371–1385 г. и ГИМ, Хлуд. 166 от средата на XIV в. В някои случаи Илиината книга е единственият засега оцелял свидетел за първоначалната старобългарска версия на текста (например за службите за св. Анастасия Римлянка и за св. Климент Римски).

Библиография

• Artamonova, Y. On the Archaic Form of Znamennaya Notation (Neumes in the so-called “Iliya's Book”. – Българско музикознание, 3–4, 2012, 23–34
• Верещагин, Е. Ильина книга. Древнейший славянский богослужебный сборник. Факсимильное воспроизведение рукописи. Билинеарно-спатическое издание источника с филолого-богословским комментарием. Москва, 2006.
• Ильина книга (XI в.). Исследования. Указатели. Подг. В. Крысько, И. Ладыженский, Т. Межиковская; под ред. В. Крысько. Москва, 2015.
• Йовчева, М. Старобългарският служебен Миней. София, 2014.
• Крысько, В. Ильина книга. Рукопись РГАДА, Тип. 131. Лингвистическое издание, подготовка греческого текста, комментарии, словоуказатели. Москва, 2005.
• Попов, Г. Каноны на Рождество Христово в древней славянской минейной традиции. – In: Liturgische Hymnen nach byzantinischem Ritus bei den Slaven in ältester Zeit. Hrsg. von Hans Rothe und Dagmar Christians, Paderborn 2007, 298–315.
• Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР (XI–XIII вв.). Т. 1. Москва, 1984.
• Станчев, Кр. К начальной истории одного типа служебной минеи у славян. – In: Liturgische Hymnen nach byzantinischem Ritus bei den Slaven in ältester Zeit. Hrsg. von Hans Rothe und Dagmar Christians, Paderborn 2007, 135–149.
• Христова-Шомова, И. Ранните славянски преводи на Канона за св. Климент Римски от Йосиф Химнописец. – В: Преславска книжовна школа. Т. Х. Шумен, 2008, 72–96.
• Matejko, Ľ. Život stredovekého textu: о tzv. Metodovom kánone sv. Dimitrovi Solúnskeho. Bratislava, 2004.
• Trunte, N. ᾌσατε τῷ Κυρίῳ ᾆσμα καινόν. Vor- und Frühgeschichte der slavischen Hymnographie. – In: Sakrale Grundlagen slavischer Literaturen. Hrsg. von H. Rothe. München, 2002, 59–68.