България в руската периодика от първата трета на XIX в.

Автор Радослава Илчева
А.Г. Краснокутски А.Г. Краснокутски

Първата трета на XIX в. е важен етап за възникването на журналистика от нов тип в Русия. Периодиката излиза от рамките на литературните кръжоци и/или предимно информационните задачи. Тематичният диапазон на изданията значително се разширява и те играят все по-голяма роля за формиране на обществните нагласи.

Статия

Първата трета на XIX в. носи в себе си наченките на много характерни за модерната журналистика явления. Издателите търсят по-широка аудитория и полагат усилия да отговорят на разнообразни читателски потребности. Наред с актуалната информация и литературните произведения на преден план излизат исторически документи, общообразователни статии, политически анализи, обзори, развлекателни материали, полезни съвети и т.н.

Очертават се ясно и контурите на двете основни течения в съвременните руски масмедии – славянофилското (“Русский Вестник”; 1808-1820, 1824) и западническото (“Вестник Европы”; 1802-1830). За разлика от днес, те са в режим не на противопоставяне, а по-скоро на допълване и подялба на информационното поле. Заедно с третото популярно тогава списание (“Сын Отечества” - след 1825 г.) те са с консервативна ориентация и изразяват отделни гледни точки в рамките на официалната позиция.

Какво е присъствието по страниците на руската периодика както на поробена България, така и на българите, които в масовото съзнание тепърва ще се свързват със средновековната българска култура и ролята й в културния обмен между източните и южните славяни?

Най-ранният известен ни материал за България в руската периодика се появява през 1810 г. в броеве 8 (август) и 9 (септември) на 11 част на списание “Русский Вестник” (оригинално изписване “Руской Вестник”, в превод “Руски вестоносец”, по-нататък РВ), издавано в Москва от предтечата на руското славянофилство С. Н. Глинка. Това е “Пътуване на руския офицер до Константинопол или Ежедневни записки от 23 октомври до 11 декември 1808 г.” (“Поездка русского офицера в Константинополь, или Ежедневные Записки от 23 октября по 11 число декабря 1808 г., по-нататък: Записки) на А.Г. Краснокутски.

А.Г. Краснокутски (1781–1841) е възпитаник на престижния Сухопътен кадетски корпус, професионален военен, изминал пътя от подпоручик до генерал-майор. Той е типичен за началото на XIX в. представител на дворянското съсловие – роден е в голямо семейство (един от братята му е декабрист), участва в Отечествената за Русия война от 1812 г. и в чуждестранните походи на Руската армия през 1813–1814 г. Той е с репутацията на автор, на когото може да се вярва: друго негово произведение – “Поглед на руския офицер към Париж по време на встъпването на Господаря Император и съюзните войски през 1814 г.” (“Взгляд Русского офицера на Париж во время вступления Государя Императора и Союзных войск в 1814 году”. СПб., 1819) е сред документалните източници на романа-епопея “Война и мир” от Л.Н. Толстой.

В “Русский Вестник” Записките са публикувани частично – повествованието е доведено до 9 ноември 1808 и, въпреки обещанието на издателя (РВ 1810, 9: 42), остава без продължение. През 1815 г. Записките излизат като самостоятелна книга – “Дневни записки за пътуването до Константинопол на Александър Григориевич Краснокутски през 1808 година, написани от самия него” (“Дневные записки поездки в Константинополь Александра Григорьевича Краснокутскаго в 1808 году, самим им писанные”). Този текст е публикуван със съкращения от М. Кожухарова, която е й негов преводач, през 1986 г. в сборника “Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век” (Краснокутски 1986).

Публикуваните в списанието на Глинка Записки въвеждат българската тема в руската журналистика. С изключение на уточняваща бележка под линия и заглавието те по нищо не се различават от съответната част в самостоятелното издание. По тази причина и с оглед завършеността на разказа в книгата от 1815 г., ще се позоваваме на нея, като използваме собствен превод.

Пътуването на руския офицер е осъществено по време на обявеното близо двугодишно примирие (1807–1809) в Руско-турската война от 1806–1812 г. Огласената от Краснокутски цел е доставяне на важни депеши от главнокомандващия руската армия в Молдова генерал-фелдмаршал А.А. Прозоровски до върховния везир и фактически управник на Османската империя Мустафа паша (Мустафа Байрактар).

В Записките обаче има достатъчно индикации, че това не е първата мисия на Краснокутски в Османската империя, както и че той не е обикновен куриер. Например, за неговата безопасност по време на обратния път се грижи лично рейс-ефенди (държавен канцлер и министър на външните работи), с когото руският офицер има продължителна среща. Може да се предположи, че в неогласените задачи на автора е влизало сондиране на настроенията сред висшите османски сановници и чуждестранните дипломати, както и събиране на разузнавателни сведения. Едва ли случайно той отбелязва числеността на войската в градовете, през които преминава, или състоянието на пътищата.

Краснокутски пристига в Рущук (Русе) на 24 октомври след тричасово опасно плуване по запенените вълни на разгневения Дунав, който сякаш иска да накаже руския офицер за дързостта му, а гребците – за користта им (Краснокутски 1815: 3). Неговият път до Константинопол минава през днешните Русе, Разград, Търговище, Омуртаг, с. Тича, Котел, с. Ичера, Сливен, Ямбол, с. Попово (Елховско) и Одрин. На 30 октомври, след 6-дневно пътуване, той пристига в Константинопол.

След завършване на мисията и с писма от новия везир до Прозоровски, на 19 ноември Краснокутски потегля от Константинопол. Обратният път през нашите земи минава през днешните Гоце Делчев, Разлог, Пазарджик, Пловдив, Чирпан, Стара Загора, Казанлък, с. Шипка, Търново, Русе. На 10 декември той вече е в Букурещ.

Централно място в Записките заема разказът за кръвопролитията и размириците в османската столица, свързани със свалянето от власт и убийството на великия везир Мустафа Байрактар през ноември 1808 г. Текстът като цяло представлява интерес за широк кръг специалисти: в него има интересни сведения за административните и политически практики в империята, за инфраструктурата, за главните “магистрали” по османско време и т.н. Той е ценен и като показател за високата литературна култура на руските аристократи от преди два века. Разказът е силно повлиян от култувираните от сантиментализма светоусещане и стереотипи, много от редовете в него са достойни за перото на Карамзин – всепризнатия литературен авторитет на епохата. В повествованието се преплитат няколко гласа – на сантименталния пътешественик, на военния аналитик, на предания на дълга си офицер, на обикновения човек. Това обстоятелство вече предполага една широка читателска аудитория.

Краснокутски е наблюдателен пътник. Той не пропуска да отбележи чешмите с бистра вода по пътя от Разград до Търговище, топлите лековити извори в Разлог, чиято вода почти залива улиците, каменното строителство в Пазарджик, обширните розови градини близо до Казанлък.
Той е силно впечатлен от суровата и гибелна красота на българските планини: “С какъв ужас поразява взора начумереният и печален вид на Балканските планини! Някои от тях са покрити с вечни мъгли и снегове; върховете на други чезнат в облаците: струва ти се, че природата от дивото им чело заплашва с гибел пътниците, които дръзват да се приближат до тях”. На върха на планината го очаква “очарователно зрелище”: от едната страна слънцето сияе в целия си блясък и зеленеят долини и поля, а от другата върху ледените висоти се сипе сняг. Отбелязвайки граничността на ужаса с приятното, той обобщава: “И в живота горестта е на крачка от радостта!” (Краснокутски 1815: 6–8).

На връщане Краснокутски преминава по опасните заледени пътища на Пирин, Рила и Родопите, а също и през Шипченския проход – там, където близо 70 години след пътуването му ще се води едно от най-епичните сражения в Руско-турската освободителна война. “Видът на тази планина с ужас поразява погледите и дори при слаб вятър е опасно да се преминава през нея: върхът е съвършено гол, и не само дървета, няма даже и храсти. Във ветровито време в тази планина мнозина загиват”. От върха Краснокутски се наслаждава на позлатените от слънцето облаци. От едната страна те изглеждат като море с вълни, а от другата се носят като движещите се планини. (Краснокутски 1815: 113–114)

Турските власти следят внимателно всяка крачка от пътуването на куриера и остават доволни от скромността и благоразумието му. Краснокутски е предпазлив не само с чуждестранните дипломати в Константинопол. Напомняйки думите на знаменития дипломат от XVIII в. Я.И. Булгаков – “Гърците за мое нещастие са се родили в Турция”, той е особено предпазлив в общуването си с тях.

На този фон се открояват благоприятно редките, но сърдечни контакти на Краснокутски с българското население. В български дом в селището Чатак (днес с. Тича) той чува реч, близка до руската: “далеч от своята страна и звукът на родната реч утешава слуха и душата!”. На децата на стопанина той подарява няколко руски сребърни монети с лика на Екатерина Втора. Цялото българско семейство възторжено целува образа на императрицата: “Ние отдавна сме чували ˂...˃ за тази велика Господарка; тя искала да ни спаси от жестокото робство. Дай Боже, по-скоро да видим руските войски! Нашите планини няма да им попречат: чували сме, че те са преминавали и през по-опасни места. Нас ни уверяват, че русите непременно ще дойдат!”. В отговор руският офицер казва, че това е известно единствено на Бог и ги съветва да бъдат по-предпазливи, докато дойде времето (Краснокутски 1815: 9).

На друго място той отсяда в дома на български свещенник, който му разказва чудни неща за Атонските манастири. Почти навсякъде българските селяни излизат да го посрещнат извън селата си и едва ли не го носят на ръце (Краснокутски 1815: 98–99). Ще споменем и емоционалната среща в Ямбол с бивш руски войник от войските на Суворов, принуден да приеме исляма и горчиво разкайващ се за тази си постъпка.

Описанието на българите и техния бит не е цел на Записките, но това не прави ескизите на капитан Краснокутски по-малко ценни. Освен това неизговорената, но неволно възникващата съпоставка с гърците определено издига българите в очите на руския читател.
Следващите подробни сведения за българите и България в руската периодика се появяват след близо 20 години в най-авторитететното за времето си списание – “Вестник Европы” (“Вестоносец на Европа”, по-нататък: ВЕ), издавано от М. Каченовски. Това са извадки от пътеписа на Робърт Уолш “Описание на пътуване от Константинопол до Англия”.

Робърт Уолш (Robert Walsh, 1772–1852; руско изписване: Вальш) е свещеник и лекар в английското посолство в Константинопол през 1821–1824 г. и 1830–1835 г. Човек с обширни познания, той е наблюдателен пътешественик, чийто “разказ прилича на свободно и непретенциозно говорене на човек, надарен с велики и обработени дарования” (СО 1828: 339). Пътеписът, отразяващ пътуването му през октомври 1826 г., е издаден през 1828 г. и още тогава претърпява две английски издания. Същата година е преведен на немски и френски (Уолш 1987: 614). На руски е частично публикуван през 1828 г. в двете най-четени тогава списания – “Вестник Европы” и “Сын отечества” (“Син на отечеството, по-нататък: СО”), издаван от Н. Греч и Ф. Булгарин. Тези две публикации са превод от френски. През 1987 г. частта в пътеписа на Уолш, която се отнася до преминаването през българските земи, е публикувана без съкращения на български с ценните бележки на преводачката Н. Живкова (Уолш 1987).

Интересът на руските читатели към написаното от Уолш е напълно обясним: през април 1828 г. започва поредната Руско-турска война, завършила през 1829 г. с Одринския мирен договор. Руските издатели подхождат към този текст избирателно: предоставената от двете списания информация се припокрива само в някои от частите си. Подходът е и прагматичен. В подборката на ВЕ се забелязва стремеж за дискредитация в морален аспект на противника (Уолш предоставя богат материал за неграмотността, невежеството и жестокостта на турците). В СО на преден план са сведенията за устройството на Османската империя и за Руско-турската война от 1806–1812. СО представя първоизточника чрез цитати и незначителен преразказ. Във ВЕ преразказът е значително повече, като в него се вграждат коментарите на сътрудника на изданието – до степен, че изглеждат като част от повествованието на Уолш. Например, повтаряйки описанието на обезлесената местност между Константинопол и Кирклиса (Лозенград), публикаторът добавя, че тя е удобна за военни движения. Споменаването, че българите изповядват православието, е последвано от констатация, в рамките на същото изречение, че те са склонни да действат заедно с русите (Уолш 1828а: 57). Впрочем, подобно дописване на оригиналния текст е повсеместна по онова време практика в периодиката и не само в руската.

Уолш явно симпатизира на българите и не крие интереса си към тях. Това добре се вижда от пълния превод на “българската” част от пътуването му. Какво, обаче разбира за тях и България руският читател?

Читателят на СО – нищо. В представените цитатно откъси от пътеписа (СО 1828: 339–366) няма нито ред за българите. За тях не се споменава и в други, публикувани през 1828–1829 г., материали, в които иначе подробно се описват теглилата на гърци, арменци и евреи от турците. Българите по никакъв начин не присъстват в подробните разкази за обсадите на Шумла (Шумен) и Силистрия (Силистра). Единствено са споменати, и то под линия, в статията “Описание города Шумлы и его окрестностей” (СО 1828: 157, 160).

Читателят на ВЕ обаче е имал възможността да научи интересни неща за славянския народ. В брой 12 (м. юни) със заглавие “Известие о Булгарах” (“Известие за българите”) е публикувана извадка от пътеписа на Уолш. Тя започва с
географско описание на областта Булгария, разположена между Дунав и Балкана. Българите живеят не само в тази област, но и от другата страна на планината – в слабо населената област Румелия. Те са кротки, трудолюбиви хора, жертва на наглостта на избухливите турци и на гърците. Следват сведения за българския народ, напълно изоставил войнствения характер, с който са се отличавали прадедите му. Българите са предимно овчари и живеят в малки села. Някои от тях живеят в градове и са занимават с търговия и манифактура. Например, те са по-голяма част от жителите на 20-хилядната Селимния (Сливен). Земеделците от околността произвеждат знаменитата розова есенция, която се изнася в Англия: “за най-прекрасния от всички аромати в цялата природа ние сме задължени на тези добри, простодушни селяни” (Уолш 1828: 302).

Уолш има високо мнение за българите – от всички селяни, които той някога е срещал, те са най-простосърдечните, кротките, радушните. Той подкрепя мнението си чрез противопоставяне на българите и турците, в което светлите тонове и добрите думи са запазени за българите. Турците се познават, освен по тюрбана и оръжието, по свирепите погледи и високомерните постъпки, “което възбужда ˂...˃ отвращение и омерзение”. В същата последователност, но контрастно спрямо турците, са представени българите. Пътешественикът описва облеклото им: “шапки от черна овча кожа, черни камзоли от сукно от небоядисана овча вълна, която предат и тъкат жените им, бели панталони и обувки от сурова кожа, завързвани към краката с каишки” (Уолш 1828: 303–304). Следва възхвала на характера на българите – те са добродушни, приветливи, сърдечни. Домовете им са отворени за пътешественика – за разлика от турските, които са враждебни и опасни. “Нашето присъствие обикновено изглеждаше тържество за семейството, което ни приемаше под покрива на гостоприемството” (Уолш 1828: 304).

На мястото на ескизите на Краснокутски се е появила картина, макар и непълна – знаците във ВЕ са приблизително 1120, а в българския превод – 9400 (Уолш 1987: 646–650).

Откъси от пътеписа на Уолш, озаглавени “Картины на пути через Ромелию и Балканские горы” (“Картини по пътя през Румелия и Балканските планини”), са публикувани в следващите 13 и 14 брой на ВЕ (юли-август). Интерес представлява разказът за нощувката при българско семейство в село Быня (вероятно, Банево, Бургаско). Авторът съобщава любопитни сведения за бита на домакините, сред които се чувства като у дома си. В ниската къщичка-плетенарка има само една стая, но всичко е чисто, ново и без миризма. Семейството се състои от стопанин (чурбаджи), баба, стопанка, три дечица и чифт овце. За гостите постилат на пода килим и ги гощават с овче месо и пирог (съдейки по приготвянето – палачинки или катми). На трапезата има чаша със зеле, вино и раки. Домакинята, която по ловкост не отстъпва на английските готвачки, през цялото време преде – така тя облича цялото си семейство. След вечеря всички – и стопани, и гости, лягат на пода с крака към огнището, завиват се с килима и заспиват “в мир и съгласие” (Уолш 1828а: 57–58). От другата страна на Балкана (т.е. в Булгария), в село Лопеница (вероятно, Лопушна, Варненско) Уолш отново е подслонен от гостоприемни домакини. Там той слуша народните песни на красивите български моми и се наслаждава на невинните им танци (Уолш 1828а: 136–137).

Сведенията за България и българите в трите най-четени и най-продължителни по време на излизане руски периодични издания през първата трета на XIX в. – “Русский Вестник”, “Вестник Европы” и “Сын Отечества” са откъслечни и епизодични. Това, донякъде, е обяснимо. Трудовете на К. Калайдович и Ю. Венелин още не са познати на широката читателска публика. Българите, за разлика от гърците, не притежават ореола на байронизма; няма прославени руски военачалници с български произход – за разлика, напр., от сърбина М. Милорадович. В същото време обаче, тези сведения са подчертано положителни и добронамерени.

Библиография

  • Краснокутски 1815: Краснокутский, А.Г. Дневные записки поездки в Константинополь Александра Григорьевича Краснокутскаго в 1808 году, самим им писанные. М.: В Тип. Селивановскаго, 1815. VI, 122 с.
  • Краснокутски 1986: Дневни записки за пътуването до Константинопол на Александър Григориевич Краснокутски през 1808 година, написани от самия него. – В: Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век. Съставителство, предговор, коментар и бележки Маргарита Кожухарова. С., Изд-во на Отечествения фронт, 1986, 68–81.
  • РВ 1810: Руской Вестник на 1810 год. Часть одиннадцатая, № 8. Месяц август. 1–31; № 9. Месяц сентябрь. 1–42.
  • СО 1828: Сын Отечества 1828, ч. 121, № 17–20.
  • Уолш 1828: Известие о Булгарах. – Вестник Европы, 1828, май и июнь (9–12), 300–304.
  • Уолш 1828а: Картины на пути через Ромелию и Балканские горы. (Отрывки из путевых записок Английского Доктора Вальша, бывшего священником посольства при Лорде Странгфорде, в Константинополе.). – Вестник Европы, 1828, июль-август (13–14), 50–59; 136–145.
  • Уолш 1987: Уолш Р. Описание на пътуване от Константинопол до Англия. – В: Чужди пътеписи за Балканите. Том 7: Английски пътеписи за Балканите. Края на XVI-30-те години на XIX в. Сборник. С., 1987, 614–661.

 

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP