Българските герои на руския романтизъм

Автор Радослава Илчева
Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837) Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837)

Романтизмът (от фр. romantisme) определя лицето на руската литература през първите няколко десетилетия на XIX в. Като движение в литературата и изкуството се характеризира с повишено внимание към националното и индивидуалното своеобразие, екзотичното и нестандартното, силните емоции; с идеализация на силната личност и народния дух.

Българските герои на руския романтизъм

Неговите идеи, герои, послания оказват огромно влияние върху руската култура и менталност, дават тласък за процеси, които се проследяват и днес.
Сред значимите етапи на руския романтизъм се открояват 20-те години - изходен момент, в който се откриват зародишите на всички главни явления в литературния живот на столетието (Замотин 1903: II). Не по-малко важни са 30-те и първата половина на 40-те години: времето на все още „мирното съжителство“ на романтизъм и реализъм – често при един творец и дори в пространството на едно произведение.
През посочения период българската държава липсва от политическата карта на Европа. Населяваните предимно с българи области, наричани България и Румелия (Валш 1828: 300-301), са част от все още могъщата Османска империя. Те стават арена на няколко руско-турски войни. Участвалите в тях руски офицери и чиновници в записките, дневниците, личната кореспонденция и др. оставят любопитни сведения за родствения славянски народ и за тежката му участ под турско робство. Най-ранният пример е „Пътуване на руския офицер до Константинопол” на А.Г. Краснокутски (Краснокутски 1810; 1815).

Всяка от руско-турските войни е последвана от преселенчески вълни. Страхът от турско отмъщение и надеждата за по-добра участ подтикват цели български села да тръгнат за Новорусия – присъединените земи към Руската империя в резултат на финализиращите военните кампании от XVIII в. договори. Българските колонисти получават от руското правителство земя и известни привилегии. Техният близък до руския език, православната вяра, някои запазени черти от славянската родова община, съчетани с битова екзотика, впечатляват изпратените от Петербург чиновници, офицери, висши държавни служители. Сред тях са поетите А.С. Пушкин и В.Ф. Раевски, писателят А.Ф. Велтман, бъдещите мемоаристи Ф.Ф. Вигел, И.П. Липранди и др.
Първата трета на XIX в. в Русия е белязана от романтичното пристрастие към собственото минало. То дава обществена мотивация за разработки в областта на лингвистиката, археографията, славянознанието. На фокус се оказва старобългарската книжина, вниманието към която забележимо нараства след отпечатването на известния труд на К. Калайдович „Йоан Екзарх Български“ (1824 г.).

Споменатите фактори (съдбата на българите в Османската империя, българските преселници в Южна Русия, средновековната българска култура) провокират внимание към единоверния славянски народ. Тяхното преплитане в областта на науката получава своеобразно обобщение в тритомника „Старите и сегашни българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите“ (1829-1841 г.) на Юрий Венелин.
В областта на литературата то води до поява на герои българи. Те се раждат в пресечната точка на присъщите за романтизма влечение към миналото, търсене на народния дух и напрегнато внимание към екзотичното, нестандартното. В хронологичен ред в произведенията на руския романтизъм се появяват следните литературни герои-българи:

1. 1828 г. Безименен българин, главен герой в поемата на анонимен автор „Любов в затвора“ („Любовь в тюрьме“, СПб., 1828).

В произведението се срещат два сюжета, тиражирани чрез образцовите за руския романтизъм Пушкинови Южни поеми: 1) любовта на представителка на диво племе към пленен от нейни роднини или земляци представител на друга национална култура. Изходен модел: „Кавказки пленник“; 2) Любовта на победителя-мюсюлманин към пленена християнка. Изходен модел: „Бахчисарайски фонтан“. В поемата се откриват и реминисценции от творби на Байрон – кумира на романтиците.

Млад българин оглавява породения от отчаяние и желание за лека, мигновена смърт бунт на шепа сънародници срещу жестокия феодал Омар. В битката той убива сина на Омар, но попада в плен. Омар обещава на този, който измисли за бунтовника най-мъчителната екзекуция, ръката на дъщеря си Гулнара. Добродетелната девойка е християнка – като покойната си майка, любимата жена на владетеля. Тя обиква пленника и двамата бягат. Влюбените обаче са заловени от българи-предатели, които ги връщат при Омар. Гулнара умира от преживяваното сътресение, но преди смъртта си напомня на Омар за обета, който той някога е дал на майка й: да разреши на дъщеря им сама да си избере съпруг. Жестокият тиранин мигом се превръща в нежен баща. Той се съобразява с последното желание на Гулнара и приема избранника й като син. След смъртта на Омар неперсонализирана „проницателна злоба“ отново хвърля главния герой в тъмница, от която той никога не излиза.

Този пръв в руската литература герой българин не е забелязан нито от съвременници, нито от потомци. „Любов в затвора“ предизвиква единствено две оскърбително кратки рецензии непосредствено след появата си. Опониращите си списания „Московский телеграф“ и „Московский вестник“ в случая са единодушни: в поемата на всяка крачка и във всичко се срещат „неестествености“ (Московски телеграф 1828: 94). През ХХ в. в Русия произведението е споменавано в потока на други романтични поеми от този калибър само от двама руски изследователи (Русова 1957: 36-37; Жирмунски 1978: 259, 293, 301, 334-335). Причината е в слабата индивидуализация на героя, тромавия изказ, подражателния характер на текста спрямо разпознаваеми литературни модели. На мястото на българина може да бъде представител на всяка друга християнска народност в Османската империя – без това да промени архитектониката на произведението. Друг е въпросът, че анализът на поемата в контекста на масовата литературна продукция на руския романтизъм от първата трета на XIX в. откроява редица интересни и новаторски авторови решения (Илчева 2010).

2. 1832 г. Българи – второстепенни персонажи в поемата „Пленник“ от П. Родивановски (СПб., 1832).

Авторът вече не е анонимен, но за него не се откриват никакви сведения. Почти топографската точност при описанията, която на места надделява над каноничните за романтизма пейзажи, позволява да се предположи известна съпричастност на поета към описаните събития. Не е изключено самият той да е участник в Руско-турската война от 1828-1829 г.
И тази романтична поема е повлияна от зададения от Пушкиновия „Кавказки пленник“ модел, но за разлика от изходния образец има щастлив край. Главните герои са пленен от турците млад донски казак и красива гъркиня, която след преодоляване на редица препятствия става негова жена. Българите са приятели-единоверци, които помагат на влюбените по пътя към щастието. Героите и в това произведение са слабо индивидуализирани – те всички са безименни.

3. 1834 г. Кърджали от едноименната повест „Кърджали“ („Кирджали“) на А.С. Пушкин („Библиотека для чтения“, 1834, т. VII, кн. 12).

За разлика от неизвестния автор на „Любов в затвора“ и П. Родивановски, А.С. Пушкин - „началото на всички начала“ (М. Горки), е централна фигура в световната литература. Неговият Кърджали е първият забелязан от руските читатели, литературни критици и изследователи литературен герой българин. Затова Пушкин е безспорният родоначалник на българската тема в руската литература.

Пушкин разказва отделни епизоди от живота на един разбойник, „родом булгар“, който върлува на територията на днешна Молдова. Кърджали не може да бъде причислен към осъзнатите борци за национално освобождение, но буди симпатия със стихийното си бунтарство. То се използва както за лични (обогатяване чрез обири), така и за неясни за самия герой обществени цели (участие в гръцката Филики етерия, насочена срещу турското потисничество). Смел и изобретателен, напет хубавеляк и луда глава Пушкиновият герой е типична фигура за литературата на романтизма, но и за размирното време, в което живее. На турска територия е безпощаден и свиреп, без задръжки да граби и коли дори сънародниците си. Не е лишен и от своеобразна бандитска етика. Намерил убежище в новите руски земи, той е мирен бедняк, който не е пипнал и косъм от чуждо имане, не е обидил и най-изпадналия циганин. Предаден вследствие на междудържавно споразумение на турците от руската администрация в Кишинев (началството, отбелязва авторът, не е длъжно да гледа на разбойниците от романтичната им страна!), той успява да избегне жестоката екзекуция благодарение на находчивостта, хладнокръвието и храбростта си. С това предизвиква искрената възхита на Пушкин, който завършва краткото си произведение с близкия до възклицание въпрос: „Бива си го тоя Кърджали, а?“ („Каков Кирджали?“).
Кърджали се родее с други Пушкинови герои (безименните братя-разбойници от едноименната поема, селяните от отряда на Дубровски от едноименния роман, съратниците на Пугачев от „Капитанската дъщеря“). В него се разпознават и черти на легендарни български хайдути като Стоян Индже (Павлов, Интернет), слухове за които вероятно са впечатлили младия Пушкин по време на пребиваването му в Кишинев в началото на 20-те години. При изграждането на персонажа са използвани две предпочитани от романтиците литературни матрици – на кръвожадния, но по свой начин почтен разбойник и на екзотичния затворник. Те, обаче, са реализирани от зрелия Пушкин, който през 30-те години включва в прозата си характерни за реализма елементи. Повестта донякъде е хибридна: с романтичен герой, действащ в типични обстоятелства. Затова и спорът какъв герой е Кърджали – романтичен или реалистичен (Германов 1984: 21), затихна без окончателен отговор.

4. 1837 г. Безименна българка от разказа „Българка“ („Два рассказа или Болгарка и Подолянка. Казака Луганского“ - Московский наблюдатель, журнал энциклопедический. Год третий. Часть XIII. Москва. 1837) на В.И. Дал.

Авторът е познат на всеки славист със знаменития си „Тълковен речник на живия великоруски език“ („Толковый словарь живого великорусского языка“). Познат е и на русистите-литературоведи под псевдонима Казак Лугански, а също и като близък приятел на А.С. Пушкин. Руски патриот с шведско-немско потекло и с потомци с българска кръв, той все още е непознат като участник в Руско-турската война от 1828-1829 г., талантлив лекар (хирург, офталмолог, хомеопат), тюрколог, изследовател на флората и фауната на Оренбургския край, мислител със спорни възгледи. Непознат е и като един от основоположниците на българската тема в руската литература. Тук за пръв път въвеждаме разказа „Българка“ в научния дискурс – към настоящия момент не разполагаме със сведения той да е проучван с оглед българската му проблематика.

В жанрово отношение разказът се сближава с етнографския очерк и пътните бележки; предварва военната проза на Л. Толстой и Вс. Гаршин. Действието се развива по време на Руско-турската война от 1828-1829 г. в Сливно (Сливен). Повествованието се води от името на руски военен лекар. Главна героиня е млада и добродетелна българска девойка. Нейната хубост кара разказвача да съжалява, че не е живописец.

В дома на българката се оказват двама ранени - казак от руската армия и българин от турската. Те са се сблъскали по улиците на града като врагове и са се ранили един друг. Българинът се оказва годеник на девойката. Той негодува, че любимата му се грижи за казака, който остава в българския дом до излекуването си. Загатнатата взаимна симпатия между казака и българката не нарушава строгите правила на патриархалното общество, но неоправданата ревност на българина преминава всички граници. Той открито заявява, че ще се ожени за момичето за да й отмъщава, докато е жив за гостоприемното отношение към предполагаемия съперник. Не намерила помощ и закрила от баща си, девойката се удавя в кладенеца. Тя е косвена жертва на войната, която разсича с меча си възела на домашното щастие.
Подобно на „Кърджали“ и в това произведение съжителстват романтизъм и реализъм – често срещано явление в руската литература от 30-те години на XIX в. Дал идеализира българката в духа на романтизма, романтични са и описаните силни страсти. В същото време жестокостта и коравосърдечието на част от българите са представени с разтърсващ реализъм.

5. 1843 г. Средновековната българска царкиня Райна и българите от повестта на А.Ф. Велтман „Райна, българска царкиня“ („Райна, королевна болгарская“).

А.Ф. Велтман е ярка фигура в литературните и научни кръгове през първата половина на XIX в. Познат от кишиневския период на Пушкин, с когото поддържа творчески връзки и през 30-те години. Подобно на В.И. Дал той е славянофил от шведски произход и участник в Руско-турската война от 1828-1829 г. Картограф и професионален военен (подполковник), той е и лингвист, археолог, историк, преводач на „Слово о полку Игореве“. Продуктивен писател, считан за родоначалник на историческото фентъзи.

„Райна, българска царкиня“ е произведение на късния, вече угасващ романтизъм (Вацуро 1976: 596). Действието се развива през втората половина на Х век предимно в земите на Първото българско царство. В центъра е изцяло измислената от Велтман любов между внучката на цар Симеон Райна и киевския княз Светослав. Сюжетът събира разнородни по произход персонажи – исторически личности, легендарни и измислени действащи лица. Изцяло плод на авторовата фантазия са Райна и голяма част от окръжението й (Неда, Велика, Тула др.). От преданията е дошъл Воян – в повестта отхвърленият първороден син на Симеон и чичо на царкинята. Исторически личности като Светослав и Самуил са значително променени от автора. От познатия според Повесть временных лет образ на киевския княз са премахнати нелицеприятните черти, положителните пък са засилени и потвърдени чрез авторитета на средновековния руски летописец, чийто глас явно се долавя в разказа на Велтман. С неговия съперник за сърцето на Райна – комитопула Самуил е постъпено по коренно различен начин: от реалната историческа личност е оставена само обвивката (име, братя, длъжност), а същността на патриота е подменена с тази на коварния и користолюбив враг, превърнат в романтически злодей. В духа на романтизма героите са ясно разграничени на изначално добри и изначално лоши. Изключение е Воян, който изминава пътя от личното отмъщение до саможертвата в името на отнетата му някога несправедливо държава; в името на добруването на децата на брата-конкурент. Този образ е висше художествено постижение в повестта, резултат от дълга художествена еволюция (Вацуро 1976: 585-595).

В повествованието умело са вписани староруски летописи, византийски хроники, легенди, местни предания, отзвуци от народни песни. Но реалните исторически факти имат помощна функция – да осигурят читателското доверие спрямо легендата и авторовата измислица. Историческите лакуни са запълнени от художествената фантазия (Вацуро 1976: 582), което води до свободна, романтична интерпретация на материала (Германов 1984: 62). Авторитетният историк Велтман подготвя сцената и я предоставя на писателя Велтман, който организира изпълненото с драматизъм действие. Така историк и писател съдействат на мислителя Велтман да прокара идеята за единство на двата славянски народи.

Герои българи действат в пет произведения на руския романтизъм – две поеми, един разказ и две повести. Това изместване на поезията от прозата е характерно изобщо за руската литература през разглеждания период.

Само една от тези творби – „Райна, българска царкиня“ е съотнесена с историческото минало на страната ни, но пък тя е най-разгърнатата като фабула и най-популярната у нас. Тя най-рано, още през 1852 г., с почти едновременните преводи на Е. Мутева и Й. Груев стига до българския читател. Основа и вдъхновение е за драмата на Д. Войников „Райна княгиня“ (1866) и за литографиите на Николай Павлович – класика в българското изобразително изкуство.

Пушкиновата повест „Кърджали“ е преведена на български през 1874 г. Останалите произведения не стигат до българските читатели. Те са почти неизвестни и на българските изследователи.

С изключение на Велтмановите персонажи, българските герои на руския романтизъм са безименни: „Кърджали“ е прякор, чието значение в турския език е обяснено от Пушкин.

Само за трима от общо петимата автори има достоверни сведения – Пушкин, Дал и Велтман. Те обаче са свързани биографично и идейно помежду си като хора от един кръг, с общи интереси и, в известен смисъл, възгледи.

Петте произведения се появяват в ситуация на предизвикано от разнопосочни фактори внимание към съдбата на България и към българите. Сведенията сред руската читателска аудитория за тях са малобройни или оскъдни (Достян 1980: 135). На този обществен интерес реагира чрез няколко текста руската литература. Така че Тургеневият Инсаров – най-известният българин в руската литература, не се появява отведнъж, а идва като завършек на една наследена от романтизма традиция.

Библиография

  • Валш, 1828: Валш, Р. Известие о Булгарах. Вестник Европы, 1828, июнь, 300-304.
  • Вацуро 1976: Вацуро, В. Э. Болгарские темы и мотивы в русской литературе 1820-1840-х годов. (Этюды и разыскания). В: Вацуро, В.Э. Избранные труды. Москва : Языки славянской культуры, 2004, 556-596.
  • Германов 1984: Германов, Г. Окървавеното навечерие. България и българите в руската литература. София, Издателство на Отечествения фронт, 1984.
  • Достян 1980: Достян, И.С. Русская общественная мысль и балканские народы : От Радищева до декабристов. Москва : Наука, 1980. 
  • Жирмунски 1978: Жирмунский, В.М. Пушкин и Байрон. Ленинград : Наука. Ленингр. отд-ние, 1978.
  • Замотин 1903: Замотин, И.И. Романтизм двадцатых годов XIX стол. в русской литературе. Варшава, Типография Варшавского учебного округа, 1903.
  • Илчева 2010: Илчева, Р.В. Болгары и Болгария в русской романтической поэме первой трети XIX в. – В: Болгария и Россия (XVIII-ХХ вв.): взаимопонимание. Москва, Институт славяноведения РАН, 2010, с. 284-298.
  • Краснокутски 1810: Краснокутский, А.Г. Поездка русского офицера в Константинополь, или Ежедневные Записки от 23 октября по 11 число декабря 1808 г. - Руский Вестник на 1810 год. Часть одиннадцатая, № 8. Месяц август, 1-31; № 9. Месяц сентябрь, 1-42
  • Краснокутски 1815: Краснокутский, А.Г. Дневные записки поездки в Константинополь Александра Григорьевича Краснокутскаго в 1808 году, самим им писанные. Москва: В Тип. Московски телеграф 1828: Московский Телеграф, 1828, ч. 21, м. май. 
  • Русова 1957: Русова, З.И. Романтическая поэма в декабристской литературе – Ученые записки Горьковского гос. унив. им. Н.И. Лобачевского, вып. 39 (серия филологическая), Горький, 1957.
  • Павлов Интернет: Павлов, П. "Заплакала е гората" – (Познатият и непознат Индже войвода). [онлайн]. [прегледан 21.03.2007].

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP