Инсаров – най-популярният българин в руската литература

Автор Радослава Илчева
Портрет на  И.С.Тургенев (1872) от В.Г. Перов Портрет на И.С.Тургенев (1872) от В.Г. Перов

Героят на И.С. Тургенев Дмитрий Никанорович Инсаров не се появява отведнъж, а идва като завършек на една наследена от романтизма, но забравена по-късно традиция в представянето на герои-българи. Неговата харизма е толкова силна, че засенчва литературните си предшественици, включително и такъв ярък персонаж като Пушкиновия Кърджали.

Статия

Иван Сергеевич Тургенев (1818–1883) е едно от големите имена в руската класическа литература на XIX в. Дълбоко свързан с руската менталност, той е и важен посредник в културния диалог на Изтока и Запада. Неговото творчество е барометър за най-важните процеси и явления в общественото развитие на Русия през средата и втората половина на века.

Публикуваният през 1860 г. роман „В навечерието” („Накануне”) е третият в поредицата концептуални романи на писателя. Той започва с философски спор за природата и мястото на човека в нея, воден от двама младежи – учения Андрей Берсенев и скулптора Павел Шубин. Шубин е влюбен в двадесетгодишната красавица Елена Стахова, която от малка се отличава със състрадателност и съпричастност към всички онеправдани. Тя има свой богат вътрешен живот и принципи, които отстоява. Не харесва Шубин заради непостоянството му, но е увлечена от скромния и умен Берсенев.
Берсенев запознава Елена със своя приятел – българския студент Инсаров, който се е посветил на освобождаването на родината си от турско робство. Инсаров няма таланта на Шубин или дълбоките познания и интелектуалния потенциал на Берсенев. За разлика от тях, обаче, той е силна, целеустремена и действена натура, с което привлича Елена. За него дългът пред родината е над любовта: затова, когато разбира, че е влюбен в героинята, решава да замине. Тогава тя сама разкрива любовта си и дава положителен отговор на въпроса на българина, дали ще го последва навсякъде.
Чувствата на Берсенев към Елена са силни, но той не само че не пречи на щастливия си съперник, но и помага на влюбените. Когато от България започват да пристигат тревожни вести, героят решава да отпътува за родината си. Елена се омъжва за него и това решение е удар за родителите й. Въпреки всичко, тя заминава със съпруга си.

Поради политическата ситуация младото семейство тръгва за България през Венеция и Сърбия. Във Венеция Инсаров умира от туберкулоза. Елена решава да го погребе в родната му земя. На майка си пише, че заминава за новата си родина България и че никога няма да се върне у дома. Всички опити на родителите й да я открият остават неуспешни. Говори се, че са я виждали в лагера на руските войски като милосърдна сестра.

Сюжетът на романа е изграден върху реална история. Влюбена в български студент руска девойка оставя дом и целия си предишен живот, за да последва съпруга си в поробената му родина. Той умира от туберкулоза във Венеция.

Още по времето на Тургенев е било добре извество, кой е послужил за прототип на революционера-българин. Това е Николай Димитров Катранов (1829–1853). Той е роден в Свищов и произхожда от заможно семейство, което се родее с живописеца Николай Павлович и политика Драган Цанков. През 1849 г. постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където учи като стипендиант на търговеца-меценат Иван Денкоглу. Той е добре познат и обичан в кръга от близки и познати на Денкоглу. С прилежанието и способностите си печели симпатиите на университетските си преподаватели, помага при коригирането на гръцки текстове в списание „Москвитянин”. Тъй като суровият московски климат не му понася, със съдействието на Денкоглу заминава за Венеция, където умира от туберкулоза едва на 23 години. Погребан е там, в православната църква „Св. Георги”.

Катранов е поет (посмъртно в „Цариградски вестник” излизат 3 негови стихотворения), фолклорист (сбирката му от хайдушки народни песни е публикувана от П. Безсонов през 1855 г), преводач (на Байрон, Гьоте, Шиллер; на чешки и полски автори) и просветител (Минкова 2005: 256–258; Литературен свят, Интернет).

Личността на този, по спомени на съвременниците му, изключително талантлив и трудолюбив младеж със широки интереси и благ характер, сравнена с тази на суровия, сдържан и аскетичен Инсаров поставя за пореден път въпроса за съотношението между прототип и литературен герой, за художествената измислица и творческата интенция. Романистът не е познавал Катранов и, по всяка вероятност, не е потърсил допълнителна информация за него. Той е придал на героя си черти на определен тип свои съвременници – руските революционери-демократи. Но, както отбелязва Л. Минкова, „ако е ‘ощетил’, без да иска, реалния Катранов откъм дарби и склонност към изкуството, Тургенев му се е отплатил, като го е издигнал до един от най-възвишените образи в световната литература – Дон Кихот” (Минкова 2005: 287).

Как историята за любовта на руската девойка и българския студент попада при Тургенев, за да бъде претворена в един от най-четените романи през XIX в.? Чрез прототипа на Берсенев – Василий Каратеев, приятел и съсед по имение на автора в Мценска околия на Орловска губерния, възпитаник на Московския университет, „романтик, ентусиаст, голям любител на литературата и музиката, надарен при това със своеобразен хумор, влюбчив, впечатлителен и прям” (Тургенев 1979: 270).

Предисторията на романа е подробно разказана от самия писател в предисловието към сбирката от романите му през 1880 г. Принуден от обстоятелствата през 1855 г. да замине като офицер за Кримската война и терзан от лоши предчувствия, Каратеев споделя, че изпитва необходимост да разкаже история, случила се с него в Москва. Досега не е сторил това поради липса на литературен талант. Сигурен, че няма да се върне от Крим, той предава ръкописа на известния вече автор с думите: „вземете тези ескизи и направете от тях нещо, за да не изчезнат те безследно, както ще изчезна аз” (Тургенев 1979: 271). Същата вечер Тургенев прелиства тетрадката, в която намира първоначалните щрихи на бъдещия си роман. „Каратеев по време на пребиваването си в Москва се влюбил в една девойка, която отвърнала на чувствата му, но след като се запознала с българина Катранов (лице, както разбрах впоследствие, някога твърде известно и досега незабравено в родината си) – го обикнала и заминала с него в България, където той скоро починал” (Тургенев 1979: 272). Искреният, макар и неумел разказ на Каратеев, прекъсвал внезапно. Той действително не бил роден за литератор: само една от сцените (пътуването до Царицино) била нарисувана живо и писателят я запазил в основни линии в романа си.

По това време Тургенев работи над първия си голям роман – „Рудин”, но задачата, която по-късно изпълнява чрез „В навечерието”, макар и периферно, присъства в твоческите му планове. Фигурата на Елена, героинята от нов тип, вече била достатъчно прояснена. Липсвал героят, когото тя би могла да последва. След като прочита ръкописа на Каратеев, писателят възкликва: „Ето го този герой, когото търсих!” Сред неговите съвременници още нямало такъв. Тургенев не само обещава на Каратеев да изпълни молбата му, но и му благодари: „той ме изведе от затруднение и внесе лъч светлина в моите, дотогава тъмни съображения и игри на въображението” (Тургенев 1979: 272).

През зимата на 1858–1859 г. писателят се озовава в същото село и в същата обстановка, както по време на дружбата си с Каратеев. Заспалите впечатления се раздвижват, той препрочита тетрадката на починалия от тиф в Крим приятел. Отстъпилите на втори план образи отново излизат на първи план: „и аз веднага хванах перото” – „Ето по какъв начин българинът стана герой на моя роман. А господата критици дружно ме упрекваха в изкуствеността и безжизнеността на това лице, учудваха се на странната ми приумица да избера именно българин, питаха: Защо? Откъде накъде? Какъв е смисълът?” (Тургенев 1979: 273). От една страна националността на прототипа определя и националността на героя. От друга – това е начин Тургенев да откликне на интереса на руската общественост към съдбата на българите и южните славяни, който се активизира по време на Кримската война (Германов 1984: 90)
Елена Стахова е тип героиня, който не е нов за Тургенев. Появил се в първите романи, той преминава през цялото му творчество и дори получава терминологичен статус. Изразът „тургеневска девойка” визира млада жена със силен и независим характер, израснала далеч от светското общество. Искрена и честна, тя е готова на подвиг в името на любовта и щастието си.
Чужденецът, разночинецът (т.е. интелигент с недворянски произход) и революционерът Инсаров е нов герой за богатия помешчик, аристократа и либерала Тургенев, който дотогава е изобразявал в романите си само персонажи от своята социална среда. Елена предпочита човека на делото пред човека на думите (учения Берсенев), човека на образите (художника Шубин), човека на правилата (чиновника Курнатовски). Нейният избор е „моралната присъда на писателя над талантливата, образована, проникната от високи душевни пориви руска дворянска интелигенция, но неспособна за истински полезна обществена дейност” (Метева, Интернет). Защото, ако героинята живее в навечерието преди появата на новите идеи и руските инсаровци – борбени и дейни натури, то героят „в своето развитие вече е надживял това ‘навечерие’ и е прекрачил в бъдещето, изградил е идеала си и се е обрекъл самоотвержено на делото за свободата на родината си” (Троев 2012: 177).
Чрез неафиширания героизъм на Инсаров и жертвеността на Елена Стахова Тургенев поставя наболели въпроси на своето съвремие, сред които най-важният е: какъв трябва да бъде новият герой в новите обществени реалности. Отговор писателят вижда в органичното единение на героя с целия народ, в общата любов към родината, в името на която той се отказва дори от личното отмъщение: „... последният селянин, последният просяк в България и аз – ние желаем едно и също. Всички имаме една цел. Разбирате ли каква увереност и сила дава това!” (Тургенев 1964: 61). Вероятно, Тургенев е виждал бъдещето на Русия в загърбването на съсловните различия и разликите в политическите убеждения от страна на цялото руско общество. За да обоснове тази своя идея и да я популяризира чрез силата на художественото слово, писателят преодолява „водещата роля на интимната линия, подчинявайки я в пространството на цялостния сюжет на идеологическата насоченост на прозведението”. Това е основната причина за огромния успех на романа сред читателите (Манолакев 2016: 111).

Публикуването на произведението предизвиква бурни и противоречиви реакции. Най-рязък е Н. Добролюбов в статията „Кога ще дойде истинският ден” („Когда же прийдет настоящий день”, 1860). В нея като задача пред руското общество е посочено не сътрудничеството на съсловията в името на преобразуването на Русия, а борбата с „вътрешните турци”, в които се разпознават не само защитниците на крепостното право, но и либералите. Опитът на Тургенев да попречи на публикуването на този материал в Некрасовия „Съвременник” („Современник”) води до прекъсване на връзките на писателя с изданието и издателя му, а също и до окончателното разделяне на демократичното и либералното направления в руския обществено-политически живот от XIX в.

Колкото до българската проблематика, големият руски писател до края на живота си остава обвързан с тегобите и тежненията на българския народ. На турските зверства при потушаването на Априлското въстание той реагира със стихотворението „Крокет в Уиндзор” (1876); заедно с Виктор Юго и други видни личности надига глас в защита на българския народ; посвещава прочувствено стихотворение в проза на баронеса Ю.П. Вревска, медицинска сестра-доброволка по време на Руско-турската освободителна война, починала от тиф в г. Бяла.

Романът „В навечерието” е известен у нас в оригинал още преди Освобождението. През 1882 г. пловдивският вестник „Ред” започва публикуването му в превод на редактора на изданието В. Наботков. През 1889 г. романът е отпечатан в два превода – на И.Иванов в Търново и на И. Драгнев в Пловдив (Владова 2001: 98). Няколко поколения българи се запознават с произведението чрез преводите на Л. Стоянов, К. Манасиев, Г. Миндов, П. Чинков, Г. Жечев, Д. Подвързачов, Г. Константинов. Романът има две екранизации (копродукция на СССР и България) –първата е през 1959 г. с Ирина Милополска и Любомир Кабакчиев в главните роли] втората (първа серия „Елена”, втора серия „Инсаров”) – през 1985 г. със Светлана Аманова и Антоний Генов в главните роли.

Фамилията «Инсаров» не се среща в България, но е популярна в Русия и в бившите съветски републики. Според една от версиите тя е с мордовски произход: в република Мордовия в състава на Руската Федерация има река и град Инсар и село Инсаровка. Според друга версия е от волжско-български или татарски произход, от какъвто, впрочем, е и фамилията „Тургенев”. И днес, по поречието на Волга, тя е актуален антропоним. Името на героя-българин е използвано като псевдоним от Кръстьо Раковски, емигрантската поетеса Марианна Колосова, подписвала стиховете си с „Елена Инсарова”, актьора Николай Пашени (Пашенный), известен повече като Рошчин-Инсаров.

В романа на Л. Фойхтвангер „Успех” (1930) открихме любопитна по художествените си задачи реминисценция, породена от фамилията на главния герой. Един от второстепенните женски персонажи – руска емигрантка и актриса, носи името Олга Инсарова. В произведението има много индикации, че литературността на фамилията е начин авторът да посочи, без да си създаде проблеми, прототипа на героинята си, която едновременно мрази и обича. Става дума за носителка на не по-малко литературна фамилия – звездата на немското нямо кино и държавна актриса (званието е създадено специално за нея) на Третия Райх Олга Чехова (1897–1980). Тя е племеница на съпругата на А.П. Чехов, О.Л. Книпер-Чехова и съпруга на племеника на писателя Михаил Чехов; любимка не само на масовия зрител, но и на Хитлер и обкръжението му. И, според някои източници, съветска разузнавачка (Илчева 2006).

През 1993 г. се появи пародия на Тургеневия текст – романът на Евгений Попов „В навечерието в навечерието” („Накануне накануне”) с подзаглавие „Роман на персонажа на романа, написан от персонажа на романа”. Действието се развива в началото на 90-те години на миналия век сред руските емигранти в предградията на Мюнхен. Елена Стахова е подменена с дъщерята на заможни емигранти Руся Николаевна, а Инсаров – с татарина със значка на Нобелов лауреат и дисидент Инсанахоров (Накануне: Интернет). Колкото и да е осмиваща, епатажна, жестока или непочтена, пародията винаги е актуализация на произведението, повод то да се препрочете. Тя е доказателство, че романът на Тургенев и неговият герой-българин продължават да привличат и провокират читателите.

Библиография

  • Владова 2001: Владова И. И.С. Тургенев. В: Преводна рецепция на европейските литератури в България. Т. 2. Руска литература. С.: Акад. издателство „Проф. Марин Дринов”, 2001, 97–107.
  • Германов 1984: Германов, Г. Окървавеното навечерие. България и българите в руската литература. С.: Издателство на Отечествения фронт, 1984.
  • Илчева 2006: Илчева Р. Кто такая Ольга Инсарова? – В: Междукултурната комуникация и руските литературни модели. Межкультурная коммуникация и русские литературные модели. С., 2006, 87–102.
  • Литературен свят Интернет: Николай Катранов. – Литературен свят (електронно списание). [онлайн]. [прегледан 11.03.2019].
  • Манолакев 2016: Манолакев, Х. Руският роман от втората половина на XIX век. (История, типология, херменевтика). – Регалия, 6, 2016.
  • Метева Интернет Метева Е. Писателят и неговите герои. – В: Тургенев И.С. В навечерието. [онлайн]. [прегледан 23.04.2019] 
  • Минкова 2005: Минкова Л. Български възрожденци в Русия. С.: Карина-Мариана Тодорова, 2005.
  • Накануне Интернет: Попов Е. Накануне накануне Роман персонажа романа, написанного персонажем романа. [онлайн]. [прегледан 12.05.2019] 
  • Троев 2012: Троев П. Руска класическа литература. Част втора. Университетски учебник. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2012.
  • Тургенев 1964: Тургенев И.С. В навечерието. С.: Народна култура, 1964.
  • Тургенев 1979: Тургенев И.С. Собрание сочинений. В 12-ти томах. Москва: „Художественная литература”, 1976–1979. Т. 12.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP