Разказ за пренасяне на мощите на св. Николай Мирликийски от Мира в Бари

Автор Нина Гагова
Разказ за пренасяне на мощите на св. Николай Мирликийски от Мира в Бари Разказ за пренасяне на мощите на св. Николай Мирликийски от Мира в Бари

1087

Пренасянето на мощите на св. Николай от Мира в Бари е осъществено в 1087 г. по инициатива на гражданите на Бари, които до 1071 г. са православни поданици на Византия. Разказът за пренасяне мощите на св. Николай от Мира в Бари възниква в Бари скоро след събитието (преди края на ХІ в.), въз основа на свидетелствата на участници в преноса и на впечатленията на авторите от събитията в Бари след пристигането на мощите.

Статия

Пренасянето на мощите става възможно поради завладяването на Ликия от селджукските турци (след битката при Манцикерт, 1071), при което мощите на св. Николай остават без надеждна охрана в почти обезлюдения град Мира. Въоръжената експедиция от Бари извършва класическа furta sacra (кражба на реликви – Geary 1978), успявайки да изпревари своите конкуренти от Венеция. До края на ХІ в. в Бари е довършена новата базилика на името на светеца, в която мощите на св. Николай са положени, и е установен празникът на 9 май – денят на пристигането на мощите в Бари (Anrich 1917: 514–526; Cioffari 1984: 71–76; Cioffari 1988; Чофари 2004). Преносът става причина за многократно разширяване на култа на светеца в Западна Европа.

Най-ранните версии на разказа, на латински език, принадлежат на бенедиктинския монах Никифор Гърка и на Йоан, архидякон на катедралната църква в Бари. Вероятно скоро са съставени техни италогръцки версии – една такава анонимна версия на текста на Никифор (BHL 6179) от ХІІІ в., със съкращения и допълнения (BHG 1361b), е публикувана от Анрих по 2 ръкописа от Гротаферата (Anrich 1913: 435–449; Anrich 1917: 170–173). Известно е също едно много рядко италогръцко житие на св. Николай (BHG 1351S), което съдържа обемист разказ за преноса (Виноградов 2004). Балканската гръцка традиция на разказа (Лосева 2006 и 2007) засега се свежда до информация за преноса с кратък коментар (Лосева 2006: 188), включена в синаксарно житие на св. Николай, което се открива в служебен миней за май от ХV в., произхождащ от Атонския манастир Ватопед (Athos, Vatopediou 1145).

Празникът Пренасяне мощите на св. Николай от Мира в Бари се отбелязва в православната славянска средновековна традиция под 9 май; изглежда той е бил възприет в резултат на директен контакт с италогръцката традиция (срв. Миљковић 2007), тъй като е засвидетелстван в балканските гръцки ръкописи твърде ограничено (само в минея от Ватопед № 1145) и то под друга дата – 20 май (Лосева 2006). Това най-вероятно е станало в кр. ХІІ-първата четвърт на ХІІІ в., тъй като най-ранните фиксирани в научната литература славянски календари с този празник са от средата–втората половина на века (Лосева 2001: 102–105 ) – както в Русия (най-ранна памет – в Оршанското евангелие от ок. ср. на ХІІІ в.), така и сред южните славяни (най-ранна памет – в Търновското евангелие от 1273 г.). Южнославянските памети от ХІІІ в. (български и сръбски) са сравнително многобройни, докато руската памет е единствена – в руските месецослови тя се появява по-последователно едва в ХІV в. (Лосева 2001: 102–103; Лосева 2007: 291, бел. 16). В същото време, данните от южнославянските месецослови ясно сочат ограничено във времето отбелязване на празника – в ХІІІ – началото на ХV в. (има единични случаи от следващите векове), което се дължи на формални причини – въвеждането на Йерусалимския устав (за България, от кр. на ХІІІ в.), където този празник липсва.

Известни са две славянски служби за празника – с начало на канона „Песнь устен моих приими…“, разпространявана в руски преписи от вт. пол. на ХІV в., и с начало на канона „Просвети ми душу и серце...“, която се среща в руския репертоар от нач. на ХV в. и в южнославянския – от нач. на ХVІ в. За по-ранна е смятана втората служба; според някои автори, тя е възникнала „на границата между ХІ и ХІІ в.“ в Киевска Русия (Турилов 2006; Темчин 2014б). В южнославянската (сръбска) традиция тази служба е била разпространена преди ХV в. (Суботин-Голубовић 2005), по-точно, не по-късно от 30-те г. на ХІІІ в. (Темчин 2014в). Канонът на службата има симетрична композиция, основана върху редуването на трипеснеци и четирипеснеци, и съдържа акростих, което е единствен случай в оригиналната руска химнография. Резултатите от подробното ѝ текстологично проучване, извършено напоследък от С. Темчин (Темчин 2014 а, б, в; Темчин 2016), сочат ясна връзка с ранните Преславско-Охридски образци (ІХ–Х в.) – в съставителския подход, източниците и високия професионализъм на автора.

На празника са посветени три наративни текста – 1) Слово за пренасяне на мощите, нач.: Присно убо длъжни есмы, братие, праздники Божия въ чьст дръжати... (Шляпкин 1881; ВМЧ 1886: 175–176; Яцимирский 1906: 141–145; Толстой 1907; ВМЧ 2009: 814–816), 2) проложно Сказание, нач.: Понеже за умножение грехов наших... (Лосева 2009: 136–145; 381–390; ВМЧ 2009: 641) и 3) кратък Разказ, нач.: В тысущное лето... (Турилов 2011а: 20; текстът не е публикуван). Първите два текста са известни само в руски преписи; Словото – и в 2 късни южнославянски преписа, чиито протографи са постъпили от руската традиция след 3/4 ХVІ в. (ВНВS: 532; Иванова 2011). Словото е помествано в сборници (ХІV–ХV в.) и в чети-минеи (след ХVІ в.), като най-ранният му препис е от кр. на ХІV – нач. на ХV в. (Тр.9). Текстът му се състои от две части: увод, съставен по образеца на поучение за празниците, и същински разказ, който започва с датировката на събитието в конкретна година "от Въплъщението"; важно е да се отбележи, че годината на преноса в руските преписи е посочвана последователно като 1096. В единични преписи е известен вариант на Словото с друга първа част (нач. Присно убо в памяти имяти Бога добро и зяло благо, и праздники Божия въ чести творити...), който е смятан от изследователите за по-късна преработка на Словото (публикуван у Крутова 1997: 51–56). Сказанието е помествано в двете версии на Пролога (простия и стишния), като най-ранните му преписи са от края на ХІІІ–началото на ХІV в.; включено е в печатния Пролог. В книгата си за руските жития в Пролога Лосева е публикувала три различни негови редакции, които е определила като Легендарное сказание, вариант А и Б и Историческое сказание (Лосева 2009: 136–146 и 381–390 – № 25, 26 и 27). Разказът е известен засега само в 4 сръбски преписа между ср. ХV в. и 20-те г. на ХVІІ в. в сборници със смесено съдържание; разпространява се винаги в обкръжението на посмъртни чудеса на св. Николай от цикъла Сказание за чудесата на св. Николай и неговите допълнения.

Сравняването на трите славянски наратива за пренасяне мощите на св. Николай показва, че те съдържат общ разказ, очевидно отвеждащ към основните латински и италогръцки версии, макар да не съвпада с нито една от тях. Този разказ може да се определи като силно съкратена и „идеологически адаптирана“ версия на изходните текстове, в която драматичното описание на бруталната кражба на мощите в Мира, извършена с насилие и горко оплакана от местното население, се е превърнало в безконфликтно описание на тяхното спасяване от забрава в завладяната от неверници област, по лично нареждане от светеца (във видение), а последвалото оспорване на мощите между въоръжените отряди на архиепископа и на гражданите на Бари е изцяло пропуснато (по-подробно вж. агова 2019ЖТТТТГагова 2019а). Тази версия се различава и от интерпретациите на събитието в балканската гръцка традиция, където то или е премълчано, или е представено като Божие наказание за греховете на гърците/на монах от църквата на св. Николай в Мира (Лосева 2006: 188) и „достойно за оплакване събитие“ (Желтов 2011: 212). Според утвърденото в науката мнение, основният славянски текст за преноса е Словото, а другите два текста – Сказанието и Разказът, представляват негови съкращения (Творогов 1987а; Турилов 2011а: 20). Трябва обаче да се посочи, че сравняването на трите славянски наратива в контекста на основните латински и италогръцка версии не потвърждава това мнение – става дума по-скоро за общи източници (срв. Гагова 2019).

В ръкописите Словото най-често е придружавано или замествано от едно Похвално слово за празника (нач.: Се наста, братие...), приписвано на ученици или подражатели на св. Климент Охридски или на еп. Ефрем Переяславски (Кл.Охр. 2: 91–130; Творогов 1987б). Похвалното слово е известно в множество преписи, по-голямата част от които се поместват под 6 дек. – от 97 преписа, за които се дават сведения в Кл.Охр. 2: 96–114, само 21 преписа са поместени като четива за 9 май; в някои ръкописи текстът е поместен два пъти, под 6 дек. и под 9 май. Най-старият препис е руски, от кр. на ХІV– нач. ХV в. (Тр. 9); най-старият южнославянски препис е сръбски от ХV в. Това похвално слово вероятно е първият славянски текст, използван за отбелязването на празника, посветен на Пренасянето на мощите на св. Николай (първоначално разпространяван под 6 декември), тъй като в него липсват каквито и да било сведения за пренасянето – то се споменава единствено в заглавието и в добавката „и в Бари дойде“, само в част от преписите. Същевременно трябва да се посочи, че неговият автор явно е познавал Житието на св. Николай Сионски – за разлика от автора на другото Похвално слово за св. Николай, приписвано на св. Климент (Кл. Охр. 2: 71–90), който познава само Деянието – а това означава, че текстът на словото е бил съставен най-вероятно след превеждането на това житие на славянски език. Други текстове, които придружават Словото в ръкописите, са чудеса от Сказанието за чудесата на св. Николай (Макеева 2013) и две оригинални руски творби (след ВМЧ) – киевското Чудо с отрока, спасен от удавяне (ВМЧ 1886: 175–176; ВМЧ 2009: 824–827; Крутова 1997: 75–78; BHBS: 531–532) и, по-рядко, Чудото с половеца (ВМЧ 2009: 819–823).

В науката е утвърдено мнението, че празникът Пренасяне мощите на св. Николай е бил възприет в Киевска Русия директно от Рим още преди края на ХІ в. и всички славянски текстове, свързани с него, са руски по произход, пренесени сред южните славяни по време на т.н. Първо източнославянско влияние, последната четвърт на ХІІ – средата на ХІІІ в. (Творогов 1987а и 1987б; Подскальски 1996: 383–384; Турилов 2007; Турилов 2011а). Това мнение предава по традиция предположенията на автори от ХІХ в. (Красовский 1874; Леонид 1881 и 1888), които се опират на ограничена изворова база, интерпретирайки я твърде свободно. Някои от техните твърдения, като напр. тезата за оригиналния характер на Словото за пренасяне мощите на св. Николай и авторството на Ефрем Переяславски, руски книжовник от ХІ–ХІІ в., са отхвърлени още тогава от сериозни учени като Шляпкин, Николски, Толстой и др. (Никольский 1906: 303–306; срв.Назаренко 2008). Основният аргумент за датировка и локализация на Словото, изтъкван и днес – синхронизацията на преноса с руската история в неговия текст (споменаването на руските князе „Всеволод в Киев и сина му ...Владимир в Чернигов“), не може да се приеме сериозно, тъй като е напълно възможно да става дума за интерполация, направена при включването на Словото в староруския репертоар, каквато практика е добре известна. Подобна синхронизация липсва в останалите славянски текстове, посветени на събитието. Тезата за руски произход на Словото или поне на неговия превод се опровергава както от езика на текстовете (среднобългарски черти и следи от ресавски правопис), така и от историята на културните контакти на православните славяни с южна Италия, сред които терена на Охридската архиепископия има водеща роля в продължение на столетия (Пентковский 2011, 2014 и 2016 и цит. лит.), заедно с католическите епископии от Адриатическото крайбрежие в състава на сръбската средновековна държава; специално трябва да се отбележи и периода на уния между българската и Римската църква (1204–1235). Много по-правдоподобно изглежда възприемане на празника и превод на основните съпътстващи творби от южните славяни в периода втората половина на ХІІ – първата третина на ХІІІ в. и пренасянето им от Балканите в Русия, най-вероятно ок. средата – втората половина на ХІV в. (срв. Гагова 2019). Пълната хармония между православни и котолици в славянския разказ (след схизмата от 1054 и в условията на кръстоносните походи!), както и изчистването на всички подробности, които биха могли да представят католическата църква в неблагоприятна светлина, също насочва към възникване на текстовете в зона на съжителство между двете църкви или в условията на уния.

Библиография

  • Виноградов 2004: Виноградов, А. Южноитальянское житие святителя Николая из Cod. Sin. Gr. 522 (BHG 1351S). – В: Правило веры и образ кротости. Образ святого Николая, архиепископа Мирликийского в византийской и славянской агиографии, гимнографии и иконографии. Москва, 2004, 92–110.
  • ВМЧ 1886: Горский А. В., К. И. Невоструев. Описание Великих Четьих Миней Макария, митрополита Всероссийского. С предисловием и дополнениями Е.В.Барсова. – ЧОИДР, 1886, №1, 65–184.
  • ВМЧ 2009: Die grossen Lesemenäen des Metropoliten Makarij / Mai. Bd. 2. 9. – 23. Mai [Hauptbd.] Freiburg, Br. : Weiher, 2009 (= Monumenta linguae Slavicae dialecti veteris, T. 53).
  • Гагова 2019а: Гагова, Н. Пренасянето на мощите на св. Никола от Мира в Бари: интерпретации на събитието в латинската, гръцката и славянската книжнина. – В: Билингвизъм, транснационални явления и транснационални перспективи. Годишник на АКСЛит, т. 8, 2019 (уеб-връзка)
  • Гагова 2019: Гагова, Н. Пренасянето на мощите на св. Николай Мирликийски от Мира в Бари в православнославянската традиция: неизвестна версия на Словото за празника. – Старобългарска литература 59-60 (под печат).
  • Желтов 2011: Желтов, М. Святитель Николай Мирликийский в византийской гимнографии. – В: Добрый кормчий. Почитание святителя Николая в христианском мире. Москва. 2011, 208–221.
  • Иванова 2011: Иванова, Кл. Тексты, посвященные святому Николаю в балканских кириллических календарных сборниках. – В: Добрый кормчий. Почитание святителя Николая в христианском мире. Москва, 2011, 166–175.
  • Кл. Охр. 2: Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. 2. Изд. Б. Ст. Ангелов, К. Куев, Хр. Кодов и Кл. Иванова. София, 1977.
  • Красовский 1874: Красовский, А. Установление в Русской Церкви праздника 9 мая в память перенесения мощей святителя Николая из Мир Ликийских в г. Бар. (Писано на Евгение-Румянцевскую премию). – Труды Киевской Духовной Академии,1874, т. 3–4, 521–585.
  • Крутова 1997: Крутова, М. С. Святитель Николай Чудотворец в древнерусской письменности. Москва, 1997.
  • Легких 2011: Легких, В. Службы на преставление и перенесение мощей святителя Николая Мирликийского в славянской рукописной традиции XII–начала XVII в.: текстология гимнографии. Москва-Санкт Петербург, 2011.
  • Леонид 1881: Архимандрит Леонид (Кавелин). Житие и чудеса св. Николая Мирликийского и Похвала ему. – Памятники древней письменности и искусства, СПб., 1881. № 34. 5–107.
  • Леонид 1888: Архимандрит Леонид (Кавелин): Посмертные чудеса святителя Николая, архиепископа Мир Ликийского чудотворца: Памятник древней русской письменности XI века. Труд Ефрема, епископа Переяславского, Санкт Петербург 1888 (= Памятники древней письменности и искусства, т. 72), 62–74.
  • Лосева 2001: Лосева, О. Русские месяцесловы ХІ–ХІІІ в. М., 2001.
  • Лосева 2006: Лосева, О. Известие о перенесении мощей свт. Николая Чудотворца из Мир в Бари (по греческой Афонской рукописи Vatopediou 1145, 1431 г.). – Византийский временник 65, 2006, 186–190.
  • Лосева 2007: Лосева, О. Почитание свт. Николая Чудотворца в державе короля Милутина. – В: Манастир Бањска и доба краља Милутина. Зборник са научног скупа одржаног од 22. до 24. септембра 2005. године у Косовској Митровици. Центар за Црквене студије, Ниш, Филозофски факултет, Косовска Митровица, Манастир Бањска. Ниш, 2007, 287–292.
  • Лосева 2009: Лосева, О. Жития русских святых в составе древнерусских Прологов XII – первой трети XV веков. Москва, Рукописьные памятники Древней Руси, 2009.
  • Миљковић 2007: Миљковић, Б. Немањићи и Св. Никола у Бариjу. – Зборник радова Византолошког института 44/1, 2007, 275–294.
  • Назаренко 2008: Назаренко, А. В. Ефрем (митр. Переяславский). – В: Православная энциклопедия. Т.19, 2008, 36–40. (уеб-връзка), достъп 11.01.2019
  • Никольский 1906: Никольский, Н. К. Материалы для повременного списка русских писателей и их сочинений (X–XI вв.), Санкт-Петербург, 1906.
  • Пентковский 2011: Пентковский А. М. Греческий оригинал славянского Синаксаря и его локализация. – В: Славяно-русский пролог по древнейшим спискам. Синаксарь (житийная часть Пролога краткой редакции) за сентябрь – февраль. 2. Указатели. Исследования. Москва, 2011, 651–664.
  • Пентковский 2014: Пентковский, А. М. „Охрид на Руси“: древнерусские богослужебные книги как источник для реконструкции литургической традиции Охридско-Преспанского региона в X–XI столетиях. – В: Зборник на трудови од Меѓународниот научен собир „Кирилометодиевската традиција и македонско-руските духовни и културни врски“ (Охрид, 3–4 октомври 2013). Скопје, 2014, 43–65.
  • Пентковский 2016: Пентковский, А.М. Славянское богослужение и церковные организации в сербских землях в Х–ХІІ веках. – В: Стефан Немања – преподобни Симеон Мироточиви. Зборник радова. Београд-Беране, 2016, 35–61.
  • Подскальски 1996: Подскальски, Г. Христианство и богословская литература в Киевской Руси (988–1237 гг.). – Subsidia Byzantinorossica, t. 1. Санкт-Петербург, 1996.
  • Суботин-Голубовић 2005: Суботин-Голубовић, Т. Празновање преноса моштију светога Николе (9/22. мај) према српским рукописима. – Старобългарска литература 33–34 (Филологически изследвания в чест на Климентина Иванова за нейната 65-годишнина.), 225–233.
  • Творогов 1987а: Творогов, О. В. Житие Николая Мирликийского. – В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. Вып. 1 (XI – первая половина XIV в.). Л., Наука, 1987. (уеб-връзка), достъп 11.02.2010.
  • Творогов 1987б: Творогов, О. В. Ефрем, епископ Переяславля Южного. – В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. Вып. 1 (XI – первая половина XIV в.). Л., Наука, 1987. (уеб-връзка), достъп 11.02.2010.
  • Темчин 2014а: Темчин, С. Славянский канон на перенесение мощей святителя Николая Мирликийского: реконструкция акростиха. – В: ΚΑΛΟΦΩΝΙΑ: Науковий збірник з історії церковної монодії та гимнографії, ч. 7. Львів, Видавництво Українського Католицького Університету, 2014, 16–26.
  • Темчин 2014б: Темчин, С. Древнейшая восточнославянская служба Перенесению мощей святителя Николая Мирликийского (9 мая) как переработка переводной службы Перенесению мощей апостола Варфоломея (24 августа). – SLAVISTICA VILNENSIS 59, 2014, 17–29.
  • Темчин 2014в: Темчин, С. Заимствования из древнерусского канона на перенесение мощей Николая Мирликийского (9 мая) в канон на перенесение мощей Саввы Сербского (6 мая). – Археографски прилози, 36, 11–20.
  • Темчин 2016: Темчин, С. Гимн Климента Охридского св. Аполлинарию Равеннскому в древнерусском акростишном каноне Перенесению мощей святителя Николая Мирликийского. – В: ΚΑΛΟΦΩΝΙΑ: Науковий збірник з історії церковної монодії та гимнографії, ч. 8, Львів, 2016, 9–14.
  • Толстой 1907: Толстой, Н. Историческая ошибка (Новооткрытая славянская рукопись в Ватиканской библиотеке). – ИОРЯС, 1907. Т. 12. Кн. 2., 451–474.
  • Турилов 2006: Турилов, А. А. Гимнография. Ранняя русская гимнография (XI–XIII вв.) – В: Православная энциклопедия, т. 11. Москва, 2006, с. 498.
  • Турилов 2007: Турилов, А. А. Древнерусские влияния. – В: Православная энциклопедия, т. 16, Москва 2007, 169. (уеб-връзка)
  • Турилов 2011а: Турилов, А. А. Из истории русско-южнославянских книжных связей ХІІ–ХІІІ вв. – новое и забытое. – Russica Romana, 17 (2010), 2011, 9–32.
  • Чофари 2004: Чофари, Дж. Перенесение мощей святителя Николая в латинских источниках ХІ века и в русских рукописях. – В: Правило веры и образ кротости. Образ святого Николая, архиепископа Мирликийского в византийской и славянской агиографии, гимнографии и иконографии. Москва, 2004, 135–167.
  • Шляпкин 1881: Шляпкин, И. Русское поучение XI века о перенесении мощей Николая Чудотворца и его отношение к западным источникам (с факсимиле рукописи XIII—XIV веков). – В: Памятники древней письменности и искусства, 10, СПб., 1881, 1–23. (уеб-връзка), достъп 6.12.2017.
  • Яцимирский 1906: Яцимирский, А. Из истории славянской письменности в Молдавии и Валахии. ХV–ХVІІ в. СПб., 1906 (=Памятники древней письменности и искусства, 162).
  • Anrich 1913: Anrich, G. Hagios Nikolaos. Der heilige Nikolaos in der griechischen Kirche. Texte und Untersuchungen. Bd. I. Die Texte. Berlin, 1913.
  • Anrich 1917: Anrich, G. Hagios Nikolaos. Der heilige Nikolaos in der griechischen Kirche. Texte und Untersuchungen. Bd. II. Prolegomena, Untersuchungen, Indices. Berlin, 1917.
  • BHВS: Иванова, Климентина. Bibliotheca Hagiographica Balkano-Slavica. София, 2008.
  • BHG: Bibliotheca Hagiographica Graeca. 3 ed. 1–3. Ed. F. Halkin. Bruxelles, 1957. (Subsidia Hagiographica, 8a) (reprinted 1986).
  • BHL: Bibliotheca hagiographica latina antiquae et mediae aetatis, ed. Société des Bollandistes, Subsidia Hagiographica 6 (Bruxelles: Société des Bollandistes, 1898–1901). Vol.2. K–Z.
  • Cioffari 1984: Cioffari G. Storia della Basilica di S. Nicola. I. Bari, 1984.
  • Cioffari 1988: Cioffari, Gerardo. San Nicola nella critica storica. Bari, 1988.
  • Geary 1978: Geary, P. J. Furta Sacra: Thefts of Relics in the Central Middle Ages. Princeton: Princeton University Press. 1978.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

SESDiva цели създаването на виртуален музей на писмената култура във връзка със социалната, културната, идеологическата и религиозната среда и отношенията между южните и източните славяни през вековете от XI до началото на XX век.

Продължителност: 2018-2020
Програма: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОВЕЧЕ ERA.Net RUS Plus


TOP