Статия

Пренасянето на мощите става възможно поради завладяването на Ликия от селджукските турци (след битката при Манцикерт, 1071), при което мощите на св. Николай остават без надеждна охрана в почти обезлюдения град Мира. Въоръжената експедиция от Бари извършва класическа furta sacra (кражба на реликви – Geary 1978), успявайки да изпревари своите конкуренти от Венеция. До края на ХІ в. в Бари е довършена новата базилика на името на светеца, в която мощите на св. Николай са положени, и е установен празникът на 9 май – денят на пристигането на мощите в Бари (Anrich 1917: 514–526; Cioffari 1984: 71–76; Cioffari 1988; Чофари 2004). Преносът става причина за многократно разширяване на култа на светеца в Западна Европа.

Най-ранните версии на разказа, на латински език, принадлежат на бенедиктинския монах Никифор Гърка и на Йоан, архидякон на катедралната църква в Бари. Вероятно скоро са съставени техни италогръцки версии – една такава анонимна версия на текста на Никифор (BHL 6179) от ХІІІ в., със съкращения и допълнения (BHG 1361b), е публикувана от Анрих по 2 ръкописа от Гротаферата (Anrich 1913: 435–449; Anrich 1917: 170–173). Известно е също едно много рядко италогръцко житие на св. Николай (BHG 1351S), което съдържа обемист разказ за преноса (Виноградов 2004). Балканската гръцка традиция на разказа (Лосева 2006 и 2007) засега се свежда до информация за преноса с кратък коментар (Лосева 2006: 188), включена в синаксарно житие на св. Николай, което се открива в служебен миней за май от ХV в., произхождащ от Атонския манастир Ватопед (Athos, Vatopediou 1145).

Празникът Пренасяне мощите на св. Николай от Мира в Бари се отбелязва в православната славянска средновековна традиция под 9 май; изглежда той е бил възприет в резултат на директен контакт с италогръцката традиция (срв. Миљковић 2007), тъй като е засвидетелстван в балканските гръцки ръкописи твърде ограничено (само в минея от Ватопед № 1145) и то под друга дата – 20 май (Лосева 2006). Това най-вероятно е станало в кр. ХІІ-първата четвърт на ХІІІ в., тъй като най-ранните фиксирани в научната литература славянски календари с този празник са от средата–втората половина на века (Лосева 2001: 102–105 ) – както в Русия (най-ранна памет – в Оршанското евангелие от ок. ср. на ХІІІ в.), така и сред южните славяни (най-ранна памет – в Търновското евангелие от 1273 г.). Южнославянските памети от ХІІІ в. (български и сръбски) са сравнително многобройни, докато руската памет е единствена – в руските месецослови тя се появява по-последователно едва в ХІV в. (Лосева 2001: 102–103; Лосева 2007: 291, бел. 16). В същото време, данните от южнославянските месецослови ясно сочат ограничено във времето отбелязване на празника – в ХІІІ – началото на ХV в. (има единични случаи от следващите векове), което се дължи на формални причини – въвеждането на Йерусалимския устав (за България, от кр. на ХІІІ в.), където този празник липсва.

Известни са две славянски служби за празника – с начало на канона „Песнь устен моих приими…“, разпространявана в руски преписи от вт. пол. на ХІV в., и с начало на канона „Просвети ми душу и серце...“, която се среща в руския репертоар от нач. на ХV в. и в южнославянския – от нач. на ХVІ в. За по-ранна е смятана втората служба; според някои автори, тя е възникнала „на границата между ХІ и ХІІ в.“ в Киевска Русия (Турилов 2006; Темчин 2014б). В южнославянската (сръбска) традиция тази служба е била разпространена преди ХV в. (Суботин-Голубовић 2005), по-точно, не по-късно от 30-те г. на ХІІІ в. (Темчин 2014в). Канонът на службата има симетрична композиция, основана върху редуването на трипеснеци и четирипеснеци, и съдържа акростих, което е единствен случай в оригиналната руска химнография. Резултатите от подробното ѝ текстологично проучване, извършено напоследък от С. Темчин (Темчин 2014 а, б, в; Темчин 2016), сочат ясна връзка с ранните Преславско-Охридски образци (ІХ–Х в.) – в съставителския подход, източниците и високия професионализъм на автора.

На празника са посветени три наративни текста – 1) Слово за пренасяне на мощите, нач.: Присно убо длъжни есмы, братие, праздники Божия въ чьст дръжати... (Шляпкин 1881; ВМЧ 1886: 175–176; Яцимирский 1906: 141–145; Толстой 1907; ВМЧ 2009: 814–816), 2) проложно Сказание, нач.: Понеже за умножение грехов наших... (Лосева 2009: 136–145; 381–390; ВМЧ 2009: 641) и 3) кратък Разказ, нач.: В тысущное лето... (Турилов 2011а: 20; текстът не е публикуван). Първите два текста са известни само в руски преписи; Словото – и в 2 късни южнославянски преписа, чиито протографи са постъпили от руската традиция след 3/4 ХVІ в. (ВНВS: 532; Иванова 2011). Словото е помествано в сборници (ХІV–ХV в.) и в чети-минеи (след ХVІ в.), като най-ранният му препис е от кр. на ХІV – нач. на ХV в. (Тр.9). Текстът му се състои от две части: увод, съставен по образеца на поучение за празниците, и същински разказ, който започва с датировката на събитието в конкретна година "от Въплъщението"; важно е да се отбележи, че годината на преноса в руските преписи е посочвана последователно като 1096. В единични преписи е известен вариант на Словото с друга първа част (нач. Присно убо в памяти имяти Бога добро и зяло благо, и праздники Божия въ чести творити...), който е смятан от изследователите за по-късна преработка на Словото (публикуван у Крутова 1997: 51–56). Сказанието е помествано в двете версии на Пролога (простия и стишния), като най-ранните му преписи са от края на ХІІІ–началото на ХІV в.; включено е в печатния Пролог. В книгата си за руските жития в Пролога Лосева е публикувала три различни негови редакции, които е определила като Легендарное сказание, вариант А и Б и Историческое сказание (Лосева 2009: 136–146 и 381–390 – № 25, 26 и 27). Разказът е известен засега само в 4 сръбски преписа между ср. ХV в. и 20-те г. на ХVІІ в. в сборници със смесено съдържание; разпространява се винаги в обкръжението на посмъртни чудеса на св. Николай от цикъла Сказание за чудесата на св. Николай и неговите допълнения.

Сравняването на трите славянски наратива за пренасяне мощите на св. Николай показва, че те съдържат общ разказ, очевидно отвеждащ към основните латински и италогръцки версии, макар да не съвпада с нито една от тях. Този разказ може да се определи като силно съкратена и „идеологически адаптирана“ версия на изходните текстове, в която драматичното описание на бруталната кражба на мощите в Мира, извършена с насилие и горко оплакана от местното население, се е превърнало в безконфликтно описание на тяхното спасяване от забрава в завладяната от неверници област, по лично нареждане от светеца (във видение), а последвалото оспорване на мощите между въоръжените отряди на архиепископа и на гражданите на Бари е изцяло пропуснато (по-подробно вж. Гагова 2019; Гагова 2019а). Тази версия се различава и от интерпретациите на събитието в балканската гръцка традиция, където то или е премълчано, или е представено като Божие наказание за греховете на гърците/на монах от църквата на св. Николай в Мира (Лосева 2006: 188) и „достойно за оплакване събитие“ (Желтов 2011: 212). Според утвърденото в науката мнение, основният славянски текст за преноса е Словото, а другите два текста – Сказанието и Разказът, представляват негови съкращения (Творогов 1987а; Турилов 2011а: 20). Трябва обаче да се посочи, че сравняването на трите славянски наратива в контекста на основните латински и италогръцка версии не потвърждава това мнение – става дума по-скоро за общи източници (срв. Гагова 2019).

В ръкописите Словото най-често е придружавано или замествано от едно Похвално слово за празника (нач.: Се наста, братие...), приписвано на ученици или подражатели на св. Климент Охридски или на еп. Ефрем Переяславски (Кл.Охр. 2: 91–130; Творогов 1987б). Похвалното слово е известно в множество преписи, по-голямата част от които се поместват под 6 дек. – от 97 преписа, за които се дават сведения в Кл.Охр. 2: 96–114, само 21 преписа са поместени като четива за 9 май; в някои ръкописи текстът е поместен два пъти, под 6 дек. и под 9 май. Най-старият препис е руски, от кр. на ХІV– нач. ХV в. (Тр. 9); най-старият южнославянски препис е сръбски от ХV в. Това похвално слово вероятно е първият славянски текст, използван за отбелязването на празника, посветен на Пренасянето на мощите на св. Николай (първоначално разпространяван под 6 декември), тъй като в него липсват каквито и да било сведения за пренасянето – то се споменава единствено в заглавието и в добавката „и в Бари дойде“, само в част от преписите. Същевременно трябва да се посочи, че неговият автор явно е познавал Житието на св. Николай Сионски – за разлика от автора на другото Похвално слово за св. Николай, приписвано на св. Климент (Кл. Охр. 2: 71–90), който познава само Деянието – а това означава, че текстът на словото е бил съставен най-вероятно след превеждането на това житие на славянски език. Други текстове, които придружават Словото в ръкописите, са чудеса от Сказанието за чудесата на св. Николай (Макеева 2013) и две оригинални руски творби (след ВМЧ) – киевското Чудо с отрока, спасен от удавяне (ВМЧ 1886: 175–176; ВМЧ 2009: 824–827; Крутова 1997: 75–78; BHBS: 531–532) и, по-рядко, Чудото с половеца (ВМЧ 2009: 819–823).

В науката е утвърдено мнението, че празникът Пренасяне мощите на св. Николай е бил възприет в Киевска Русия директно от Рим още преди края на ХІ в. и всички славянски текстове, свързани с него, са руски по произход, пренесени сред южните славяни по време на т.н. Първо източнославянско влияние, последната четвърт на ХІІ – средата на ХІІІ в. (Творогов 1987а и 1987б; Подскальски 1996: 383–384; Турилов 2007; Турилов 2011а). Това мнение предава по традиция предположенията на автори от ХІХ в. (Красовский 1874; Леонид 1881 и 1888), които се опират на ограничена изворова база, интерпретирайки я твърде свободно. Някои от техните твърдения, като напр. тезата за оригиналния характер на Словото за пренасяне мощите на св. Николай и авторството на Ефрем Переяславски, руски книжовник от ХІ–ХІІ в., са отхвърлени още тогава от сериозни учени като Шляпкин, Николски, Толстой и др. (Никольский 1906: 303–306; срв.Назаренко 2008). Основният аргумент за датировка и локализация на Словото, изтъкван и днес – синхронизацията на преноса с руската история в неговия текст (споменаването на руските князе „Всеволод в Киев и сина му ...Владимир в Чернигов“), не може да се приеме сериозно, тъй като е напълно възможно да става дума за интерполация, направена при включването на Словото в староруския репертоар, каквато практика е добре известна. Подобна синхронизация липсва в останалите славянски текстове, посветени на събитието. Тезата за руски произход на Словото или поне на неговия превод се опровергава както от езика на текстовете (среднобългарски черти и следи от ресавски правопис), така и от историята на културните контакти на православните славяни с южна Италия, сред които терена на Охридската архиепископия има водеща роля в продължение на столетия (Пентковский 2011, 2014 и 2016 и цит. лит.), заедно с католическите епископии от Адриатическото крайбрежие в състава на сръбската средновековна държава; специално трябва да се отбележи и периода на уния между българската и Римската църква (1204–1235). Много по-правдоподобно изглежда възприемане на празника и превод на основните съпътстващи творби от южните славяни в периода втората половина на ХІІ – първата третина на ХІІІ в. и пренасянето им от Балканите в Русия, най-вероятно ок. средата – втората половина на ХІV в. (срв. Гагова 2019). Пълната хармония между православни и котолици в славянския разказ (след схизмата от 1054 и в условията на кръстоносните походи!), както и изчистването на всички подробности, които биха могли да представят католическата църква в неблагоприятна светлина, също насочва към възникване на текстовете в зона на съжителство между двете църкви или в условията на уния.

Библиография

• Виноградов 2004: Виноградов, А. Южноитальянское житие святителя Николая из Cod. Sin. Gr. 522 (BHG 1351S). – В: Правило веры и образ кротости. Образ святого Николая, архиепископа Мирликийского в византийской и славянской агиографии, гимнографии и иконографии. Москва, 2004, 92–110.
• ВМЧ 1886: Горский А. В., К. И. Невоструев. Описание Великих Четьих Миней Макария, митрополита Всероссийского. С предисловием и дополнениями Е.В.Барсова. – ЧОИДР, 1886, №1, 65–184.
• ВМЧ 2009: Die grossen Lesemenäen des Metropoliten Makarij / Mai. Bd. 2. 9. – 23. Mai [Hauptbd.] Freiburg, Br. : Weiher, 2009 (= Monumenta linguae Slavicae dialecti veteris, T. 53).
• Гагова 2019а: Гагова, Н. Пренасянето на мощите на св. Никола от Мира в Бари: интерпретации на събитието в латинската, гръцката и славянската книжнина. – В: Билингвизъм, транснационални явления и транснационални перспективи. Годишник на АКСЛит, т. 8, 2019 (уеб-връзка)
• Гагова 2019: Гагова, Н. Пренасянето на мощите на св. Николай Мирликийски от Мира в Бари в православнославянската традиция: неизвестна версия на Словото за празника. – Старобългарска литература 59-60 (под печат).
• Желтов 2011: Желтов, М. Святитель Николай Мирликийский в византийской гимнографии. – В: Добрый кормчий. Почитание святителя Николая в христианском мире. Москва. 2011, 208–221.
• Иванова 2011: Иванова, Кл. Тексты, посвященные святому Николаю в балканских кириллических календарных сборниках. – В: Добрый кормчий. Почитание святителя Николая в христианском мире. Москва, 2011, 166–175.
• Кл. Охр. 2: Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. 2. Изд. Б. Ст. Ангелов, К. Куев, Хр. Кодов и Кл. Иванова. София, 1977.
• Красовский 1874: Красовский, А. Установление в Русской Церкви праздника 9 мая в память перенесения мощей святителя Николая из Мир Ликийских в г. Бар. (Писано на Евгение-Румянцевскую премию). – Труды Киевской Духовной Академии,1874, т. 3–4, 521–585.
• Крутова 1997: Крутова, М. С. Святитель Николай Чудотворец в древнерусской письменности. Москва, 1997.
• Легких 2011: Легких, В. Службы на преставление и перенесение мощей святителя Николая Мирликийского в славянской рукописной традиции XII–начала XVII в.: текстология гимнографии. Москва-Санкт Петербург, 2011.
• Леонид 1881: Архимандрит Леонид (Кавелин). Житие и чудеса св. Николая Мирликийского и Похвала ему. – Памятники древней письменности и искусства, СПб., 1881. № 34. 5–107.
• Леонид 1888: Архимандрит Леонид (Кавелин): Посмертные чудеса святителя Николая, архиепископа Мир Ликийского чудотворца: Памятник древней русской письменности XI века. Труд Ефрема, епископа Переяславского, Санкт Петербург 1888 (= Памятники древней письменности и искусства, т. 72), 62–74.
• Лосева 2001: Лосева, О. Русские месяцесловы ХІ–ХІІІ в. М., 2001.
• Лосева 2006: Лосева, О. Известие о перенесении мощей свт. Николая Чудотворца из Мир в Бари (по греческой Афонской рукописи Vatopediou 1145, 1431 г.). – Византийский временник 65, 2006, 186–190.
• Лосева 2007: Лосева, О. Почитание свт. Николая Чудотворца в державе короля Милутина. – В: Манастир Бањска и доба краља Милутина. Зборник са научног скупа одржаног од 22. до 24. септембра 2005. године у Косовској Митровици. Центар за Црквене студије, Ниш, Филозофски факултет, Косовска Митровица, Манастир Бањска. Ниш, 2007, 287–292.
• Лосева 2009: Лосева, О. Жития русских святых в составе древнерусских Прологов XII – первой трети XV веков. Москва, Рукописьные памятники Древней Руси, 2009.
• Миљковић 2007: Миљковић, Б. Немањићи и Св. Никола у Бариjу. – Зборник радова Византолошког института 44/1, 2007, 275–294.
• Назаренко 2008: Назаренко, А. В. Ефрем (митр. Переяславский). – В: Православная энциклопедия. Т.19, 2008, 36–40. (уеб-връзка), достъп 11.01.2019
• Никольский 1906: Никольский, Н. К. Материалы для повременного списка русских писателей и их сочинений (X–XI вв.), Санкт-Петербург, 1906.
• Пентковский 2011: Пентковский А. М. Греческий оригинал славянского Синаксаря и его локализация. – В: Славяно-русский пролог по древнейшим спискам. Синаксарь (житийная часть Пролога краткой редакции) за сентябрь – февраль. 2. Указатели. Исследования. Москва, 2011, 651–664.
• Пентковский 2014: Пентковский, А. М. „Охрид на Руси“: древнерусские богослужебные книги как источник для реконструкции литургической традиции Охридско-Преспанского региона в X–XI столетиях. – В: Зборник на трудови од Меѓународниот научен собир „Кирилометодиевската традиција и македонско-руските духовни и културни врски“ (Охрид, 3–4 октомври 2013). Скопје, 2014, 43–65.
• Пентковский 2016: Пентковский, А.М. Славянское богослужение и церковные организации в сербских землях в Х–ХІІ веках. – В: Стефан Немања – преподобни Симеон Мироточиви. Зборник радова. Београд-Беране, 2016, 35–61.
• Подскальски 1996: Подскальски, Г. Христианство и богословская литература в Киевской Руси (988–1237 гг.). – Subsidia Byzantinorossica, t. 1. Санкт-Петербург, 1996.
• Суботин-Голубовић 2005: Суботин-Голубовић, Т. Празновање преноса моштију светога Николе (9/22. мај) према српским рукописима. – Старобългарска литература 33–34 (Филологически изследвания в чест на Климентина Иванова за нейната 65-годишнина.), 225–233.
• Творогов 1987а: Творогов, О. В. Житие Николая Мирликийского. – В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. Вып. 1 (XI – первая половина XIV в.). Л., Наука, 1987. (уеб-връзка), достъп 11.02.2010.
• Творогов 1987б: Творогов, О. В. Ефрем, епископ Переяславля Южного. – В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. Вып. 1 (XI – первая половина XIV в.). Л., Наука, 1987. (уеб-връзка), достъп 11.02.2010.
• Темчин 2014а: Темчин, С. Славянский канон на перенесение мощей святителя Николая Мирликийского: реконструкция акростиха. – В: ΚΑΛΟΦΩΝΙΑ: Науковий збірник з історії церковної монодії та гимнографії, ч. 7. Львів, Видавництво Українського Католицького Університету, 2014, 16–26.
• Темчин 2014б: Темчин, С. Древнейшая восточнославянская служба Перенесению мощей святителя Николая Мирликийского (9 мая) как переработка переводной службы Перенесению мощей апостола Варфоломея (24 августа). – SLAVISTICA VILNENSIS 59, 2014, 17–29.
• Темчин 2014в: Темчин, С. Заимствования из древнерусского канона на перенесение мощей Николая Мирликийского (9 мая) в канон на перенесение мощей Саввы Сербского (6 мая). – Археографски прилози, 36, 11–20.
• Темчин 2016: Темчин, С. Гимн Климента Охридского св. Аполлинарию Равеннскому в древнерусском акростишном каноне Перенесению мощей святителя Николая Мирликийского. – В: ΚΑΛΟΦΩΝΙΑ: Науковий збірник з історії церковної монодії та гимнографії, ч. 8, Львів, 2016, 9–14.
• Толстой 1907: Толстой, Н. Историческая ошибка (Новооткрытая славянская рукопись в Ватиканской библиотеке). – ИОРЯС, 1907. Т. 12. Кн. 2., 451–474.
• Турилов 2006: Турилов, А. А. Гимнография. Ранняя русская гимнография (XI–XIII вв.) – В: Православная энциклопедия, т. 11. Москва, 2006, с. 498.
• Турилов 2007: Турилов, А. А. Древнерусские влияния. – В: Православная энциклопедия, т. 16, Москва 2007, 169. (уеб-връзка)
• Турилов 2011а: Турилов, А. А. Из истории русско-южнославянских книжных связей ХІІ–ХІІІ вв. – новое и забытое. – Russica Romana, 17 (2010), 2011, 9–32.
• Чофари 2004: Чофари, Дж. Перенесение мощей святителя Николая в латинских источниках ХІ века и в русских рукописях. – В: Правило веры и образ кротости. Образ святого Николая, архиепископа Мирликийского в византийской и славянской агиографии, гимнографии и иконографии. Москва, 2004, 135–167.
• Шляпкин 1881: Шляпкин, И. Русское поучение XI века о перенесении мощей Николая Чудотворца и его отношение к западным источникам (с факсимиле рукописи XIII—XIV веков). – В: Памятники древней письменности и искусства, 10, СПб., 1881, 1–23. (уеб-връзка), достъп 6.12.2017.
• Яцимирский 1906: Яцимирский, А. Из истории славянской письменности в Молдавии и Валахии. ХV–ХVІІ в. СПб., 1906 (=Памятники древней письменности и искусства, 162).
• Anrich 1913: Anrich, G. Hagios Nikolaos. Der heilige Nikolaos in der griechischen Kirche. Texte und Untersuchungen. Bd. I. Die Texte. Berlin, 1913.
• Anrich 1917: Anrich, G. Hagios Nikolaos. Der heilige Nikolaos in der griechischen Kirche. Texte und Untersuchungen. Bd. II. Prolegomena, Untersuchungen, Indices. Berlin, 1917.
• BHВS: Иванова, Климентина. Bibliotheca Hagiographica Balkano-Slavica. София, 2008.
• BHG: Bibliotheca Hagiographica Graeca. 3 ed. 1–3. Ed. F. Halkin. Bruxelles, 1957. (Subsidia Hagiographica, 8a) (reprinted 1986).
• BHL: Bibliotheca hagiographica latina antiquae et mediae aetatis, ed. Société des Bollandistes, Subsidia Hagiographica 6 (Bruxelles: Société des Bollandistes, 1898–1901). Vol.2. K–Z.
• Cioffari 1984: Cioffari G. Storia della Basilica di S. Nicola. I. Bari, 1984.
• Cioffari 1988: Cioffari, Gerardo. San Nicola nella critica storica. Bari, 1988.
• Geary 1978: Geary, P. J. Furta Sacra: Thefts of Relics in the Central Middle Ages. Princeton: Princeton University Press. 1978.