Статия

Появата на руските монаси на Атон често се свързва с 1016 г., когато един акт, съхраняван в манастира Великата лавра, е подписан от някой си Герасим, игумен на манастира Рос (Lemerle 1970:151–155). Масовата поява на руски монаси на Света гора обаче следва да се свърже с името на Антоний Печорски († 1073). За неговата дейност са запазени сведения в Повесть временных лет – в записа за 1051 г. неговият ученик Нестор разказва за замонашването на светеца на Атон (вероятно в манастира Есфигмен), за завръщането му в Киев и за основаването на Киево-Печорската лавра (Лихачев 1996: 68–70).

Първата руска обител на Атон бил манастирът Св. Богородица Ксилургу. От опис на неговото имущество от 1142 г. става ясно, че манастирът притежавал църковна утвар, руски богослужебни книги, инструменти, плавателни съдове, хранителни припаси и др. (Lemerle 1982: 51–69). През 1169 г. светогорската управа по искане на игумена на Ксилургу Лаврентий предала на руските монаси изоставения манастир на Солунчанина, посветен на св. Пантелеймон, като им позволила да продължат да обгрижват и Ксилургу (Lemerle 1982: 76–86).

За утвърждаването на манастира Пантелеймон (Фиг. 1) като едно от средищата на руското монашество на Атон (наред със скита Ксилургу) свидетелства житието на св. Сава Сръбски († 1236) – именно там светецът приел монашеството и извършил първото си чудо. Вероятно затова Пантелеймон станал притегателно място и за сръбските монаси, а сръбските владетели като цар Стефан Душан (1331–1355), княз Лазар (1371–1389) и др. издали грамоти в негова полза. В архива на манастира са запазени също дарствени и потвърдителни грамоти и от византийските императори Андроник II Палеолог (1282–1328) и Йоан V Палеолог (1341–1391).

Присъствието на руски монаси на Атон е упоменато и в Зографската грамота на българския цар Иван Александър (1331–1371), издадена през 1342 г. (Фиг. 2).

През втората половина и на XIV и началото на XV в. се засилили контактите на Света гора с различни руски княжества. През 1399 г. атонски монаси пристигнали в гр. Твер в състава на пратеничество на константинополския патриарх Матей I (1397–1410) при великия тверски княз Михаил Александрович (1368–1399) и след смъртта му участвали в неговото опело. В самото начало на XV в. монахът от манастира Св. Сава Осветени край гр. Твер Сава Вишерски отишъл на Света гора и донесъл от там сборник с канонични правила. Няколко десетилетия по-късно в манастира Св. Троица край гр. Калязин в Тверското княжество се подвизавал старецът Митрофан Бивалцев, който бил прекарал девет години на Атон. Преклонението, с което пише за тези подвижници основателят на Волоколамския манастир Йосиф Волоцки (1439–1515), подсказва, че техният пример бил източник на вдъхновение за следващите поколения руски монаси (Николов и др. 2016: 2–3, 25–30).

През този период се засилил интересът на русите към поклонение пред християнските светини, както в Светата земя, така и в Константантинопол и на Атон, за което свидетелстват пътните бележки и описания на монаха от Троицко-Сергиевата лавра Епифаний (сл. 1370) , дякон Игнатий Смолянин (кр. XIV в.), Зосима (1420), както и хилендарският старец Исая, който съставя описание на Света гора при посещението си в Москва през 1489 г.

Официалните контакти между Атон и Московската държава зачестили през XV в. Атонските старци разменили послания с великия княз Василий II Василиевич (1425–1462) във връзка с подкрепата на киевския и общоруски митрополит Исидор за Фераро-Флорентинската уния (1439) и позорното му бягство от руската столица през есента на 1442 г. След превземането на Константинопол от османските турци през 1453 г. първият автокефален московски митрополит Йона (1448–1461) разпоредил руските светски и църковни власти да подкрепят прииждащите от Балканите бежанци, свещеници и монаси, някои от които вероятно идвали от Света гора.

През управлението на великия княз Иван III Василиевич (1462–1505) руските летописи за пръв път регистрирали идването на пратеници на атонските манастири в Москва: през 1497 г. игуменът на Пантелеймон Паисий бил почетен княз и получил милостиня за своята обител и за останалите атонски манастири. През 1499 г. князът дал право на пратеничествата на манастира свободно да пътуват на руска територия на отиване към Москва и обратно (РГАДА, Ф. 197. Порт. 2. № 33, л. 2–2об.).

Контактите на Пантелеймон с Русия укрепнали при Василий III Иванович (1505–1533) – през 1508 г. монасите Пахомий и Яков връчили на прота на Света гора парична милостиня от великия княз, а имената на неговите родители били вписани за поменуване в проскомидиите на всички атонски обители. През 1509 г. Василий III отново изпратил дарове за руския манастир и за всички атонски обители и обещал и занапред да подкрепя Света гора и Пантелеймон.

През 1515 г. при Василий III се явили монасите Мелетий от Великата лавра и Нифонт от Ватопед; скоро заедно с тях към Атон поело руско пратеничество, което предало на светогорския прот Симеон милостиня от 2000 рубли и грамота, с която Василий III молел да му бъде изпратен преводачът на книги старец Сава. Наместо Сава обаче в Русия отишъл друг ватопедски монах – Максим Грек (1470–1556), който разгърнал през 1518–1525 г. мащабна преводаческа и литературна дейност под покровителството на великия княз, а впоследствие бил осъден по лъжливи обвинения и прекарал дълги години в заточение, за да приключи живота си в Троице-Сергиевата лавра (Фиг. 3).
Вниманието и интересът на Василий III към Света гора не били случайни, доколкото неговата майка Зоя – втората съпруга на Иван III – произхождала от императорския род на Палеолозите. Именно през първата четвърт на XVI в. в Русия се зародила идеята за политическата приемственост между Константинопол („Новия Рим“) и Москва, която намерила израз в мистичната концепция за ролята на руската столица като един истински „Трети Рим“.

Контактите на Русия с Атон продължили при управлението на Иван IV Василиевич – Грозни (1533–1584). През 1538 г. в Москва пристигнало светогорско пратеничество, в чийто състав изглежда влизали зографските монаси Митрофан и Прохор. Скоро те посетили Новгород и се срещнали с местния архиепископ – бъдещия московски митрополит Макарий. По техни разкази псковският презвитер Илия написал житие на софийския мъченик св. Георги Нови (Калиганов 2000: 210–211; Фиг. 4).

След царската коронация на Иван IV (1547) руската дипломация засилила своите контакти с православния изток. През 1550 г. царят приел пратеници на Пантелеймон и Хилендар (Фиг. 5) и богато дарил двата манастира, които по това време се намирали в съюз помежду си. Иван IV взел двете обители под свое покровителство и се застъпил за техните интереси пред султан Сюлейман I.

През 1556 г. Иван IV дарил на Хилендар къща в центъра на Москва, заедно с прилежащата ѝ земя и стопански постройки. Вероятно по същото време в руската столица попаднала една икона на Св. Стефан Неман и Св. Сава Сръбски, нарисувана на Атон през 1555–1556 г. в ателието на прочутия зограф Теофан Критски и донесена в Русия от единия от двамата ѝ ктитори – хилендарския йеромонах (сл. 1566 г. – игумен) Прохор, който влизал в състава на манастирските пратеничества при Иван IV през 1550, 1556 и 1571 г. (Фиг. 6) Хилендарският метох в Москва просъществувал до 80-те години на XVII в.

През 1560 г. Иван IV и митрополит Макарий приели игумена на Панталеймон Йоаким, но скоро след това манастирът временно запустял поради отнемането на много от имотите му от страна на турските власти.

Контактите между Московското царство и Атон продължили и през властването на Фьодор I Иванович (1584–1598). В списъка на участниците в събора за учредяването на Московската патриаршия, проведен в руската столица през май 1589 г., фигурира някой си „игумен Сергий от Света гора Атонска“; актът на Константинополския събор от май 1590 г., с който от гръцка страна била призната новата патриаршия, е подписан от епископа на Йерисо и Света гора Макарий. Наред с това, с царски грамоти било потвърдено правото на монасите от Ватопед (1589) и Панталеймон (1591) свободно да идват за милостиня в Москва (РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1589 г. Д. 1; Оп. 1. Д. 3. Л. 204 об. – 207 об.). През същата година московският патриарх Йов дал разрешение на братството на Хилендар да събира дарения в Русия (РГАДА. Ф. 52. Оп. 1. 1591 г. Д. 3. Л. 1–2).

В началото на XVII в. общуването между Света гора и Москва прекъснало поради размириците в руските земи, за да се възобнови след възкачването на цар Михаил Фьодорович Романов (1613–1645).

До края на XVII в. пратеничества на редица атонски манастири често посещавали Москва, а правото им периодично да събират помощи в Русия било потвърждавано с царски грамоти. Така например, правата на Хилендар върху московския му метох били утвърдени през 1624, 1652 и 1684 г., а през 1658 г. на манастира било разрешено да изпраща таксидиоти в Русия веднъж на 7 години; манастирът Зограф получил през 1641/1642 г. право да изпраща таксидиоти веднъж на 8 години – привилегия, потвърдена от Петър I (1682–1725) през 1696 г. Около средата на XVII в. подобни права получили и няколко други светогорски манастири: монасите от Пантелеймон и Ивирон – веднъж на 7 години; от Великата лавра – веднъж на 6 години; от Св. Павел и Есфигмен – веднъж на 5 години; от Ватопед – веднъж на 4 години.

През управлението на Алексей Михайлович (1645–1676) в Москва се озовали множество християнски светини, съхранявани манастирите на Атон: от Зограф – мощи на свещеномъченик Власий, кръв на мъчениците св. Варвара и св. Георги, миро от мощите на св. Димитър Солунски; от Хилендар – мощи на св. Георги и св. Теодор Стратилат, дясната ръка на св. Кирик; от Пантелеймон – мощи на св. Атанасий Александрийски и св. великомъченик Пантелеймон; от Ивирон – ръка на св. Василий Амасийски и мощи на св. Евстатий Плакида; от Великата лавра – мощи на св. ап. Лука; от Ватопед – кръстът на император Константин и главата на св. Йоан Златоуст и др.

През 1648 г. братството на Ивирон подарило на Алексей Михайлович копие от съхраняваната в манастира чудотворна икона на св. Богородица Портаитиса (Фиг. 7–8), изготвено по поръчка на бъдещия патриарх Никон (1652–1666; †1681). За благодарност, царят разрешил на Ивирон да изпраща свои пратеничества в Москва веднъж на 3 години, а през 1654 г. на манастира била подарена като метох московската обител Св. Николай.

През 1648 или 1649 г. събор на светогорските манастири строго осъдил монаха Дамаскин Хилендарец, сърбин по произход, който се кръстел с два пръста според тогавашната руска практика, а това противоречало на атонската традиция кръстният знак да се прави с три пръста. Дамаскин бил принуден да изгори собственоръчно руските печатни издания и старинния сръбски ръкопис, на които се позовавал в своя защита, и бил предаден на турските власти. Събитията около осъждането на Дамаскин подтикнали патриарх Никон да предприеме реформи за уеднаквяване на руските обредни практики с тези на православния Изток.

През 1654 г. на Атон пристигнал пратеникът на Никон Арсений Суханов, натоварен да събере и достави в Москва колкото се може повече старинни византийски и славянски ръкописни книги, които да послужат за коригиране на използваните от Руската църква преводи на библейските и богослужебните текстове. Дейността на Арсений нямала официален характер, което създавало сериозни рискове както за него, така и за допусналите го до своите библиотеки светогорски обители (Фиг. 9). Според грамотата на Атонския протат до московския патриарх от 16. VI. 1654 г., пратеникът на Никон събрал 498 ръкописа от 17 манастира и платил за тях немалки парични суми. През есента на с. г. братството на Хилендар изпратило в Русия още 20 ръкописа, които Арсений подбрал, но не успял да вземе със себе си.

Резултатите от мисията на Суханов са описани подробно в предговора на патриарх Никон към новия руски печатен Служебник, публикуван в Москва през есента на 1655 г. Благодарение усилията на Арсений Суханов днес в Държавния исторически музей в Москва се съхраняват най-старият препис от Шестоднева на Йоан Екзарх от 1263 г. (Фиг. 10), търновски сборник с хрониката на Константин Манасий от 1345 г., изготвен от поп Филип по разпореждане на цар Иван Александър (Фиг. 11), най-старият български препис от Шестоднева на Йоан Екзарх от третата четвърт на XIV в. (Фиг. 12) и др.

Междувременно положението на Света гора се влошило по време на войната за о. Крит (1645–1669) и особено при голямото настъпление на австрийските войски към вътрешността на Балканския полуостров (1688–1689). На фона на тези събития на 13. IX. 1688 г. в Москва пристигнал архимандритът на светогорския манастир Св. Павел йеромонах Исая, който бил натоварен от бившия константинополски патриарх Дионисий IV Муселим, влашкия воевода Щербан Кантакузин (1678–1688) и сръбския патриарх Арсений III Църноевич (1674–1690; † 1706) да предаде на руските управници грамоти с призив Русия да воюва срещу Османската империя за освобождението на балканските православни народи. Отправеното от Исая предупреждение, че турците се подготвят да разорят Света гора, намерило отражение в оповестения на 19. IX. 1688 г. указ на царете Иван Алексеевич и Петър Алексеевич, с който било разпоредено руската армия да се подготви за поход срещу васалното на Османската империя Кримско ханство.

През самостоятелното властване на Петър I (1689–1725) Русия навлязла в нова епоха на дълбоки и всеобхватни реформи, които постепенно довели до трансформация и промяна на установените през XV – XVII в. традиции и правила в общуването на руските държавни и църковни власти с монашеските общности на Света гора.

Литература

• Белокуров, С. Арсений Суханов. Ч. I-II. Москва, 1891–1894.
• Древности монастырей Афона X–XVII веков в России. Из музеев, библиотек, архивов.
• Москвы и Подмосковья. Каталог выставки, 17 мая – 4 июля 2004 года. Москва, 2004.
• Калиганов, И. Георгий Новый у восточных славян. Москва, 2000.
• Каптерев, Н. Характер отношений России к православному Востоку в XVI и XVII столетиях. Сергиев Посад, 1914.
• Книга хожений. Записки русских путешественников XI–XV вв. Сост. Н. И. Прокофьева. Москва, 1984.
• Лихачев 1996: Повесть временных лет. Подготовка текста, перевод и комментарии Д. Лихачева. Под ред. В. Адриановой-Перетц. Санкт-Петербург, 1996.
• Максим Грек. Сочинения. Т. I-II. Москва, 2008–2014.
• Максимович, К., Турилов, А. Афон и Россия. Русские иноки на Афоне в XI–XVII вв. – Православная энциклопедия. Т. 4. Москва, 2002, 146–149.
• Муравьев, Н. Сношения России с Востоком по делам церковным. Т. 1–2. Санкт-петербург, 1858–1860.
• Николов и др. 2016: Русия, Атон и Рилският манастир (XI – началото на XX в.). Сборник документи. Съст. А. Николов, Т. Георгиева, Й. Бенчева. София, 2016.
• История на българския светогорски манастир Зограф от 980 до 1804 г. София 2005.
• Россия и греческий мир в XVI веке. Т. 1. Москва, 2004.
• Синицына, Н. Послание Максима Грека Василию III об устройстве афонских монастырей. – Византийский временник, 26 (1965),
• Синицына, Н. Максим Грек в России. Москва, 1977.
• Синицына, Н. Третий Рим: истоки и эволюция русской средневековой концепции (XV–XVI вв.). Москва, 1998.
• Н. Сказания о преподобном Максиме Греке (XVI–XVII вв.). Москва, 2006.
• Сказание Епифания мниха о пути к Иерусалиму. Под ред. архимандрита Леонида (= Православный палестинский сборник, вып. 15, т. 5.3). Санкт-Петербург, 1887.
• Сказание о Святой Афонской горе игумена русского Пантелеймонова монастыря Иоакима и иных святогорских старцев. Сообщил архимандрит Леонид (= Памятники древней письменности, 30). Санкт-Петербург, 1882.
• Снегаров И. Културни и политически връзки между България и Русия през XVI–XVIII в. София, 1953.
• Турилов, А. Культурные связи Московской Руси и Сербии в XIV–XVI вв. – В: Москва-Сербия, Белград-Россия. Сборник документов и материалов. Т. 1. Общественно-политические связи XVI–XVIII вв. Белград–Москва, 2009, 95–103.
• Ундольский, В. Краткая историческая записка о монастыре русском Св. Великомученика Пантелеймона, находящемся на Св. Афонской горе. – Чтения в Императорском обществе истории и древностей российских, I (1846), № 4, Отд. IV, 11–36.
• Хождение Игнатия Смольнянина 1389–1405 гг. Редакция и предисловие С. В. Арсеньева (= Православный палестинский сборник, вып. 12). Санкт-Петербург, 1887.
• Ченцова, В. Икона Иверской Богоматери (Очерк истории отношений Греческой церкви с Россией в середине XVII в. по документам РГАДА). Москва, 2010.
• Чеснокова, Н. Христианский Восток и Россия. Политическое и культурное взаимодействие в середине XVII века. Москва, 2011.
• Lemerle 1970: Actes de Lavra. Vol. 1. Des Origines à 1204. Éd. par P. Lemerle, A. Guillou, N. Svoronos, D. Papachryssanthou (= Archives de l’Athos, 5). Paris, 1970, 151–155 (№ 19).
• Lemerle 1982: Actes de Saint-Pantéléèmôn. Éd. par P. Lemerle, G. Dagron, S. Cirkovic (= Archives de l’Athos, 12). Paris 1982.
• Pavlikianov, C. The Athonite Monastery of Vatopedi from 1462 to 1707. The Archival Evidence. Sofia, 2008.