Cultural and literary centers of the Russian emigration in Sofia in the 1920s and 1930s

Written by Радостин Русев
Актрисата Е. Базилевич – основател на театър „Руска драма“ Актрисата Е. Базилевич – основател на театър „Руска драма“

Болшевишката революция в Русия през 1917 година и последвалата я тежка гражданска война (1918–1922) извикват непозната в световната история (както по мащаби, така и по характер) емигрантска вълна.

Статия

Емигриралият в България историк П. М. Бицили вижда неин аналог единствено в еврейската диаспора, но смята като погрешно сравняването ѝ с френската след 1789 г., тъй като обхваща представители на всички обществени слоеве и най-разнородни политически направления (Бицили 1933: 86). Уникалността на тази емиграция се дължи на факта, че е не само политическо и социално явление, а се превръща и в духовен феномен. Сред сполетените от суровата изгнаническа участ са и хора от различни сфери на културата, изкуството, науката – поети и писатели, учени, журналисти, художници, театрали, просветни дейци. Въпреки утежнената до безизходност ситуация, в която се озовават, те все пак намират силна мотивация и енергия, за да продължат творческите и интелектуалните си занимания и далеч от родината си, в чужда културна среда (Русев 1996).

От 1921 г. според един от най-представителните историци на руската емигрантска литература Глеб Струве (1898–1985) вече може да се говори за няколко центъра на руското разсейване в Европа със собствен културен живот – вестници, списания, книгоиздателства, лекции, събрания, училища, даже университети и научни институти. Като главни такива центрове той назовава Париж, Берлин, Прага, Белград, София и (на първо време, с известни уговорки) Константинопол. В списъка не влизат градове от държави, граничещи с Русия и влизащи преди (целите или части от тях) в състава на Руската империя, където положението е по-особено поради наличието на изконно руско население, на руско национално малцинство, с което емиграцията в известен смисъл се слива, което я подсилва в правово и отчасти в културно отношение, но я отслабва политически. Така е в Полша, Литва, Латвия, Естония, както и в присъединената към Румъния Бесарабия, Финландия заема по-обособено положение, а съвсем отделно стои китайският Харбин, оставайки си по същество руски град (Струве 1996: 27–28).

Първа цел, първи приемник и приют за руските бежанци става турската столица Константинопол. Хронологично тя е и първи културен център, макар и да не се разгръща напълно като такъв, тъй като си остава предимно транзитен и преразпределителен пункт, а и заради твърде различните култури и религии, заради по-чуждата за русите културна, духовна и религиозна атмосфера. Все пак през 1920 г. там вече функционира първото руско емигрантско издателство („Пресса“), излизат едни от първите вестници („Русское эхо“ и „Вечерняя преса“), първият алманах на писатели емигранти „Рассвет“. В Константинопол възникват и първите литературни и културни организации и обединения: Цариградски цех на поетите, Съюз на руските писатели и журналисти, Литературно-художествено дружество „А. П. Чехов“ (Олджай 2016) и т.н.

Културният и литературният елит на руската емиграция се стича и съсредоточава предимно в Париж, Берлин и Прага. Безусловно това са градовете с най-интензивен културен и литературен живот, а затова и най-добре проучените сред всички останали.

По силата на ред обстоятелства Париж още отначало се оформя като политически център на Руското зарубежие, сдобива се със статута на негова „неофициална столица“ (Струве 1996: 29–30), а като „втора“, „литературна столица“ от края на 1920 до началото на 1924 г. се утвърждава Берлин (Струве 1996: 32)

Благодарение на станалата известна като „Руска акция“ целенасочена правителствената програма за подпомагане на руските емигранти в Чехословакия (1921) в Прага се създават подходящи условия за разгръщане на тяхната научна, издателска, образователно-педагогическа и др. дейност. Така чехословашката столица се сдобива с прозвището „Руският Оксфорд“. Впоследствие „чехословашкият патент“ се прилага и в редица други страни, приели руски емигранти, като Германия, Франция, КСХС, в това число и от България, където понякога става повод и за вътрешни спорове около преразпределянето на отпусканите помощи между емигрантските организации за подпомагане (Русев 2012: 701–703).

Белград се оказва също особено благоразположен към руските бежанци, което се дължи както на традиционно близките междудържавни връзки, така и заради управляващата в този момент създадената през 1918 г. многонационална южнославянска държава Кралство на сърби, хървати и словенци сръбска династия Караджорджевичи, намираща се в родствени връзки с Дома на Романови. Там e разположен щабът на царската армия под командването на генерал Врангел. Въпреки специфичния социален и политически състав на руската диаспора с преобладаване на военни и монархисти, Белград се очертава като „център на руската емиграция на Балканите“ (Шешкен 2019).

Къде сред градовете, изброени от Г. Струва, е мястото и на София. Български изследователи на руската емиграция (Манолакев, Петкова 1994: 3) определят „Руската София“ като „несъстояла се емигрантска столица“. Всъщност тя нито разполага с предпоставки, нито е имала претенции да получи подобен статут. България тогава все още е съвсем млада държава – не е отминало чак толкова време откакто се е отърсила от петвековната си османска зависимост и е възстановила своята държавност. А междувременно е претърпяла и две национални катастрофи вследствие двете Балкански войни (1912–1913) и участието си в Първата световна война (1914–1918), за което са и наложени огромни репарации. Българската духовност и култура също се намират в особено сложен и кризисен период от историята си. Някои симптоми на тази криза, както и причините за нея, са указани от редактора на излизалия тогава вестник „Литературни новини“ Димитър Б. Митов: тежкото икономическо положение рефлектира сериозно и върху културата и литературата; „изкуството не е предмет от първа необходимост и затова търсенето на художествени произведения е съвсем слабо“; „българинът не е свикнал да смята книгата, картината, театъра като неща, необходими за съществуването му, почти еднакво с храната, квартирата, удобствата“; „още нямаме културни традиции, нямаме здрава интелигенция, която да крепи творчеството на писатели, художници, артисти“; младите поколения писатели и творци са твърде безпомощни, липсват им много неща, но най-вече култура... (Митов 1927).

Ето каква, далеч не безоблачна и оптимистична, духовна и културна действителност заварват в България руските емигранти, носещи със себе си културата и утвърдени традиции на своята нация. Затова няма нищо чудно, че българската публика, с която те също общуват, не се оказва в състояние и на равнище да оцени техните свръхусилия, да осмисли голямата им трагедия. Българското списание „Сила“ (№ 19, 14 февруари 1920) информира например за едно „писателско утро“ на А. М. Фьодоров и художника П. Нилус в Народния театър, без да прикрива разочарованието си от българската духовна действителност, от безучастието на публиката, „дошла да разсее сутрешния си махмурлук“ и да потърси единствено развлечението. Настроенията и посланията на прочетените от А. Фьодоров стихотворения за копнежите на безприютния изгнаник, принуден от неумолимата съдба да скъса всички родни връзки и да изживее ужасите на бездомното скитничество, остават изцяло чужди на българската аудитория и не провокират никаква ответна реакция.

Сред заглавията на руските емигрантски периодични издания в София се срещат и такива като „Софийское болото“ – злободневен вестник, излизал само два пъти, в два поредни неделни дни през 1933 г. (30 юли и 6 август.), чиято централна тема е съкращаването поради финансови затруднения и начинът на разпределение на размера на т. нар. „руска акция“. Метафората, заключена в заглавието му, е многозначна. Отнася се най-вече за нравите в обществения живот на руска емигрантска София, в частност – за морала на руската емигрантска журналистика. Зад нея прозира и нещо съвсем друго – огорчение от решението на българското правителство да бъдат ограничени отпусканите за подпомагане на руските бежанци средства. Естествено, визират се и тежките битови условия, при това с твърде експресивна лексика („софийское болото“, „софийская муть“, „скука жизни в Болгарии“, „очень уж сырая жизнь“, не жизнь, а, с позволения сказать, жестяночка какая“, „густое болото в Софии“).

И все пак при всички нейни очевидни недостатъци българската столица притежава за руските емигранти и достатъчно предимства, които понякога натежават при техния избор.

Руските изгнаници срещат добронамерено като цяло отношение на българите, предоставили им ако не най-подходящи условия за живеене, то поне пълна творческа свобода, за каквато в другите европейски центрове на руската емиграция може само да се мечтае. Като цяло (с редки изключения) България се оказва повече от благосклонна и добронамерена към озовалите се на нейна територия руски емигранти. Признат от самите тях факт е, че там се създават най-малко препятствия за свободното разпространяване на техните обществено-политически идеи и движения. Затова, въпреки техническите неудобства на София и отдалечеността от големите емигрантски центрове, от читателите и сътрудниците им, издателите на вестници понякога предпочитат именно българската столица пред Париж и Берлин. Само заради едно, но незаменимо преимущество – вестникът им може да бъде независим, да притежава „разкоша на пълната независимост“ (Солоневич 1936).

Пьотр Бицили признава, че между руските училища в страните, където се намират руски емигранти, в най-благоприятни условия са поставени тези в България – благодарение на „широката търпимост“, свойствена за българския народ, те се радват на голяма свобода и могат да запазят напълно своя национален характер (Бицили 1933: 87).

В поетическото съзнание на руските емигранти в България София представлява „уголок“ – кътче, кьошенце, в смисъла на място, където може да се намери приют, спокойствие, разбиране и подкрепа.

„Русский уголок“ – така именно е озаглавено стихотворение от Н. Принцев („В Княжево – в местности исстари дачной, / Между шоссе и ручьем…“) в руския емигрантски вестник „Русский инвалид“ (Принцев 1936: 7). Конкретно то е за Княжевския инвалиден дом, прославя неговия създател Д. А. Абрамович, председател на Съюза на руските инвалиди в България, и е израз на благодарност за сърдечната любов, с която българите са приютили руските бежанци.

Ето как започва и друго стихотворение, подписано с псевдоним Цкий, в сатиричния вестник „Вопль“: „Об заклад готов я биться / На волос последний клок, / Что болгарская столица – / Это русский уголок“ (Цкий 1929: 1). Между другото това стихотворение е подсказало заглавието на книгата на руския историк В. Косик „Софии русский уголок“ – увлекателен разказ, който пресъздава атмосферата на руската емигрантска София през погледа на руските изгнаници.

Този символ и образ далеч не е случаен, среща се достатъчно често в руската класическа литература – когато писателите „търсят“ за своите герои тихо и спокойно място за усамотяване, уединение от света, за душевен покой и уют, за бягство, спасение и защита от нещо. Ще го срещнем в известното стихотворение на А. С. Пушкин „Деревня“ (1819): Приветствую тебя, пустынный уголок, / Приют спокойствия, трудов и вдохновенья, / Где льется дней моих невидимый поток / На лоне счастья и забвенья." (Пушкин 1959, 78). Също и в „Евгений Онегин“ (1823–1831), глава 2: „Деревня, где скучал Евгений, / Была прелестный уголок; / Там друг невинных наслаждений / Благословить бы небо мог.“ (Пушкин 1960, 36). Не може да не се сетим и за финала на заключителния монолог на оскърбения и наранен Чацки (действие 4, явление 14) в пиесата „Горе от ума“ (1824) от А. С. Грибоедов: „Вон из Москвы! сюда я больше не ездок. / Бегу, не оглянусь, пойду искать по свету, / Где оскорбленному есть чувству уголок! – / Карету мне, карету!(Грибоедов 1913: 100). Писано е и за символиката на ъгъла у Ф. Достоевски (Арутюнова 2001: 525–554). В статистическия речник на езика на Достоевски (само в художествени текстове) „угол“ присъства 547 пъти, а отделно „уголок“ – 75 (Шайкевич и др. 2003: 417).

В основната дума, от която произлиза „уголок“ – „угол“ (бълг. „ъгъл“), има значителна доза намек и за провинциализъм, затънтеност, отдалечено и глухо място. Използването на умалителната форма обаче мени съществено нейното значение. Тя може да се преведе на български като „кътче“ или „кьошенце“. Кът (кътче) в българския език е „запазено, обособено, уютно място“ (в помещение, за почивка или някаква дейност) или „усамотено, отдалечено, спокойно място“ (сред природата), а в преносен смисъл – „всяко уютно, защитено, тихо място“, от особена важност за нас в случая е използването на думата в словосъчетания като райско кътче (рус. „райский уголок“), роден кът.

Да обърнем внимание и на друго, още по-уместно, струва ми се, сравнение. Има го пак в стихотворението във „Вопль“. Последната строфа на това стихотворение гласи: „Об заклад готов я биться / Побожиться я готов, / Что болгарская столица – / Православный наш Ростов“.

Не забравяме, естествено, че вестникът е все пак сатиричен и иронията, закачката по неговите страници са не само възможни, но и дори основни. До монголо-татарското нашествие през ХIII в. Ростов представлява важен търговски и занаятчийски център. Затова в руските билини е останал като символ и синоним на богат град (Тихомиров 1956: 394–396), а последното съвсем не може да се каже за София през 20-те и 30-те г. на миналия век. За нас обаче е важен друг образ на Ростов. Че този град се намира върху най-древните земи от територията на съвременна Русия. Че е единият от двата главни града на Ростовско-Суздалското княжество, чиято територия става основа на днешна Русия. И че в продължение на векове е имал значението на религиозен център. Споменът за образа, който съставят тези три характеристики, изразява онази съвсем обяснима потребност, когато си непоносимо далеч от корените си, да търсиш край себе си приликата с онова, което ти е най-близко или родствено, а такива са и езикът, и вярата, и културата на руси и българи. Затова и сравнението с Ростов е толкова многозначително.

Дълго време в сравнение с всички упоменати от Гл. Струве емигрантски средища (и дори с някои други, които изобщо не попадат в неговото изброяване) най-слабо проучено (и следователно най-зле познато) бе руското емигрантско присъствие в българската столица. Може би заради това, че е възприемана като временен пристан на руските бежанци по пътя им към централно и западноевропейските държави. Към вероятните причини за по-слабия първоначален изследователски интерес се отнася и битуващото мнение, че процентът на интелектуалците-бежанци в общата емигрантска маса е най-незначителен именно в България, че там е съсредоточена най-изостаналата в културно отношение част от руската емиграция.

В действителност списъкът на пребиваващите в София руски емигранти интелектуалци и творци има достатъчно респектиращ вид.

Само в Софийския университет се образува и запазва през годините солидно ядро от признати специалисти в различни области на знанието, сред които П. Бицили, Е. Грим, Н. Кондаков, К. Мочулски, В. Мякотин, М. Попруженко, Н. Трубецкой, И. Базанов, К. Богаевски и др. (Велева 2004: 28–31).

Театралният живот в България (Даскалова 2001: 250–255; Косик 2008: 143–149) също попада под влиянието на руски режисьори, драматурзи, сценографи. От 1925 до 1961 г. Н. Масалитинов е значима фигура в Народния театър в София – поставя около 140 пиеси, дълго време е негов главен режисьор (1925–1944), още с идването си създава към театъра Драматична школа, която през 1948 е трансформирана в Държавно висше театрално училище (днешната Национална академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“).

В Националната опера и балет в София руското присъствие е още по-осезателно: режисьорите Н. Веков (първа постановка на операта „Борис Годунов“ от М. Мусоргски, 1929), И. Иванцов, диригентите М. Златин (поставя и дирижира над 20 руски опери, стои в основата на създаването на Българската народна филхармония и дори е неин първи диригент), Ю. Померанцев (главен диригент на операта, 1924–1927), оперните гласове К. Каренин, Е. Ждановски, балетни артисти като А. Воробьова (в ролята на Сванилда от историческата постановка на „Копелия“ през 1928 г., сложила началото ва професионалния балет в България) и т.н.

Особен колорит внасят и руските художници емигранти: Е. Вашченко, Г. Агоронян, Н. Кушнаревски, Б. Дауе, И. Лазаренко, В. Лазаркевич, М. Блек, Н. Ростовцев, М. Малецки, Н. Глински (Косик 2008: 81–100) и др.

Част от интелигенцията, писатели, публицисти и журналисти, се изявява в сферата на издателското и печатното дело – не само емигрантското, но и местното. В периода 1920–1943 г. в България излизат (някои по-продължително, а други за съвсем кратко време или дори само веднъж) над 85 периодични издания на руската емиграция – обществено-политически и литературни списания, ежедневни, седмични и месечни вестници, бюлетини, единични и юбилейни листове, а също и ръкописни и машинописни списания и вестници. Сред тях е и върналото се за нов живот през 1921 г. в София влиятелно предреволюционно списание „Русская мысль“ (ред. П. Струве), спряно в Русия заради антиболшевишката си насоченост. Няма сериозно изследване за руската емиграция, което би си позволило да пропусне една от най-забележителните книги на руското емигрантско книгоиздаване не само в България, но и изобщо – „Исход к Востоку. Предчувствия и свершения. Утверждение евразийцев“ (1921), възродила чрез четиримата автори, П. Н. Савицки, П. П. Сувчински, Н. С. Трубецкой и Г. В. Флоровски, т.нар. евразийство – едно от най-дискутираните течения в руската емигрантска мисъл.

Освен в периодиката и в книгоиздаването литературният живот на руската емиграция в България (Русев 2010: 111–145) се проявява и в други разнообразни форми и направления – кръжоци, литературни вечери, Дни на руската култура и т.н.. Изобщо в хрониката на литературните събития (Петкова 2010: 222–314) в София твърде често попадат и руски емигранти. От началото на 1924 г. в продължение на години над 140 пъти се провеждат например т. нар. славянски срещи по идея на Славянското дружество в България, в които те са главни действащи лица (лектори, докладчици): П. Бицили, П. Богаевски, Г. Шавелски, П. Ярцев, М. Поснов, А. М. Фьодоров, Вл. Ленски, М. Попруженко, В. Мякотин, Г. Ф. Волошин и др.

Учредяват се различни обединения, организации, съюзи на професионална основа в областта на културата, изкуството и литературата: Културно-просветителен кръжок към Руския Национален съюз (1921–1922), Съюз на руските театрални дейци (март 1921, по инициатива на Ю. Яковлев, И. Дуван-Торцов и др.), Дружество на руските художници в България (1929–1945, с първи председател И. Крилов), Съюз на руските литератори и журналисти (1921, инициатори А.М. Фьодоров, К. Соколов, К. Парчевски, И. Нилов), неколкократно преименуван и пререгистриран през годините, и т.н.

Още от м. юли 1920 г. руските емигранти вече разполагат в София и с Руска гимназия (от април такава вече има във Варна).

Основават, благодарение на актрисата Е. Базилевич, и собствен театър – „Руска драма“ (1922–1944), в чиито трупа и спектакли участват Н. Тамарин, Н. Молчанова, З. Юрева, Н. Деревенец, Е. Долинин, В. Триве, В. Греч, В. Леер, И. Батюшков, Ю. Зорич, Ю. Сидеров, А. Платунов, Ю. Максимова, К. Ф. Фьодоров, В. Кривенок, П. Аркадиев, Т. Иванова, П. Лавров и др.

Културният и духовен живот руската емиграция в София през 20-те и 30-те години на ХХ век се разгръща в различни посоки и обхваща различни сфери. Сравнително краткият престой на повечето от руските емигранти – интелектуалци и творци – в България (някои решават да се завърнат обратно в родината си, а други – да продължат своето изгнание другаде, в централно и западноевропейските държави) обаче се превръща в препятствие, което не позволява да се наложат и да изпъкнат и някакви по-трайни тенденции в техния културен и литературен живот. Примерно след около десетилетие от началото на емигрантското нашествие културният живот на руското общество в България започва като цяло (по признанието на самите емигранти) постепенно да избледнява, става „все по-безцветен, безнадеждно беден“ (Кузнецов 1935). Но подобен развой на нещата не е белег само на „Руската София“.

Литература

  • Арутюнова, Н. Символика уединения и единения в текстах Достоевского. – Язык и культура. Факты и ценности. Москна, 2001, 525–554.
  • Бицили, П. Руската култура в емиграцията. – Славянски глас, 1933, № 2, 86–87.
  • Велева, М. Българската съдба на проф. П. М. Бицили. София, 2004.
  • Грибоедов, А. Горе от ума: Комедия в 4-х действиях, в стихах. – Грибоедов А. Полное собрание сочинений: [В 3 т.]. Санкт-Петербург, Разряд изящной словесности Императорской Академии наук, 1911–1917. Т. 2, 1913, 1–100.
  • Даскалова, Е. Руските театрални дейци в България. – Бялата емиграция в България. София, 2001, 250–255.
  • Деменок, Е. Русский Оксфорд. – Пражский экспресс, 20 июля 2012. https://www.prague-express.cz/news-main/20378-2012-07-20-05-30-08.html. (ползван на 05.05.2020)
  • Ивинский, Б. От редактора. Русские в Болгарии. София, 1923, с. 3.
  • Каназирска, М. После России: к проблеме культуры российской эмиграции в Болгарии (1920–1940). Велико Тырново, 2013.
  • Косик, В. Софии русский уголок. Очерки со стихами о русских, покинувших Россию после октябрьской революции 1917 года и последовавшей за ней гражданской войны. Москва, 2008.
  • Кузнецов, Й. Потерянная земля. – Русь, № 51, 19 мая 1935.
  • Манолакев, Х., Петкова, Г. „Руската София“ – несъстоялата се емигрантска столица. – Литературна мисъл, 1994, № 3, 3–9.
  • Митов, Д. Независими писатели. – Литературни новини, № 2, 2 октомври 1927; Стари и млади. –Литературни новини, № 8, 13 ноември 1927.
  • Михнева, Р., Грозев, К., Рупчева, Г. „Малката Русия“ на жълтите павета. София, 2016.
  • Олджай, Т. Литературная деятельность белоэмигрантов в Стамбуле. – Международный журнал экспериментального образования, 2016, № 9 (часть 1), 93–97.
  • Петкова, Г. Хроника культурной и литературной жизни русской эмиграции в Болгарии (1919–1940). – В: Русские в Болгарии. Юбилейный информационный альманах Русского зарубежья в Болгарии 1877–2007 гг. Пловдив, 2010, 222–314.
  • Принцев, Н. „Русский уголок“. – Русский инвалид, № 13, июль 1936, с. 7.
  • Пушкин, А. С. Собрание сочинений в 10 томах. М.: ГИХЛ, 1959—1962. Том 1, 1959. Стихотворения 1814–1822, 78–79.
  • Пушкин, А. Собрание сочинений в 10 томах. Москва, ГИХЛ, 1959–1962. Том 4, 1960. Евгений Онегин, драматические произведения, 9–198.
  • Русев, Р. Руската литературна емиграция в България: духовна мисия, ценности. – В: Изгнаничеството. Драма и мотивация. Завръщането на съвременните славянски емигрантски литератури у дома. София, 1996, 229–241.
  • Русев, Р. Руският дух в изгнание (из литературния живот на руската емиграция в България през 20-те и 30-те години на ХХ век). – В: „Погасло дневное светило…“. Руската литературна емиграция в България 1919–1944. Състав. и науч. ред. Радостин Русев, Йордан Люцканов, Христо Манолакев. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2010, 111–145.
  • Русев, Р. Софийское болото. – В: Периодика на руската емиграция в България (1920–1943). Енциклопедичен справочник. Отговорен редактор Р. Русев. Съставители, автори на статиите и редактори Р. Русев, Х. Манолакев, Й. Люцканов, Р. Илчева, Г. Петкова. София, Издателски център „Боян Пенев“, 2012, 701–703.
  • Солоневич, И. Почему в Софии? – Голос России, № 4, 9 июля 1936.
  • Струве, Гл. Русская литература в изгнании. Опыт исторического обзора зарубежной литературы. Париж–Москва, 1996.
  • Тихомиров, М. Древнерусские города. Москва, Государственное издательство политической литературы, 1956.
  • Цкий . Большие силуэты (Об заклад готов я биться…). – Вопль, № 1, 28 марта 1929, с. 1.
  • Шешкен, А. Белград – центр русской эмиграции на Балканах. – https://www.philol.msu.ru/~modern/index.php?page=925 (ползван на 30.12.2019)

Related items

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Project № 156

SESDiva aims at creating a virtual museum of written culture in relation to the social, religious, cultural, and ideological environment and relations between the South and East Slavs throughout the centuries from the 11th to the beginning of the 20th century.

Duration: 2018-2020
Program: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

FIND OUT MORE ERA.Net RUS Plus


TOP