Велчо Петров Велчев

Автор Иван И. Илиев
Велчо Петров Велчев Велчо Петров Велчев

15/28.06.1907 – 02.04.1991

Български литературен историк, учител, университетски преподавател, заместник- декан и заместник-ректор на СУ „Св. Климент Охридски“. Научното му наследство обхваща основни проблеми на българската и руската средновековна и възрожденска литература.

Статия

Роден във Враца, където получава основното и средното си образование. Следва славянска филология във Софийския университет и завършва през 1934 г. Преподава български и руски език като гимназиален учител в училища в Кърджали, Пловдив и София (1936–1942). Доцент по българска литература в Университета в Скопие 1943–1944. Доцент в Софийския университет (1945) и по-късно професор (1947). Специализира руска литература в СССР, където преподава старобългарска и възрожденска литература в Московския университет (1946–1947) и подготвя първите руски българисти. Заместник-декан на Филологическия факултет на Софийския университет (1948–1950) и впоследствие заместник-ректор (1950–1953). Основава и ръководи специалността Руска филология в университета. Оглавява Катедрата по руска и съветска литература (1945–1965). Наред с преподавателската си дейност е и ръководител на секция в Института за литература при БАН (1948–1965), където е член на научния съвет. От 1945 г. е член на редакцията на списание Език и литература и участва като автор и редактор на първия том от четиритомната История на българската литература. Работи върху учебните програми и списването на учебници по литература за средните училища и за университета. Член на Националния комитет на славистите в България.

Централно място в научните и популярните му издания заема кирилометодиевската проблематика, съдбата на наследството на солунските братя в България, българската литература през Средновековието и Възраждането, както и руско-българските литературни връзки. Разглежда делото на Кирил и Методий като основополагащо за славянската и българската култура. Според него Кирил и Методий са утвърдители на самостоятелността и самобитността на културата на славянските народи през Средновековието и особено място в това има именно българската държава. Поставя си задачата да преодолее традиционните възгледи, че старобългарската литература е привнесена отвън и е основно подражателна, като едновременно с това не отрича генетичната ѝ връзка с Византия. Такива негови публикации са Славянският дух в пространните животописи на Кирил и Методий (1938), Черноризец Храбър като риторик (1938), и монографията Константин-Кирил и Методий в старобългарската книжнина. Първо българско царство (1939), и Делото на славянския просветител Константин-Кирил Философ  в историята на културата (1971). Заема се да проследи как се възприема, усвоява и преосмисля делото на славянските първоучители от началото на старобългарската литература до времето на Паисий Хилендарски.  Той не подхожда към материята като историк, а като литературовед. Разглежда и по-късни периоди на българската литература, като например Творчеството на Григорий Цамблак в светлината на южнославянския предренесанс (1961) и литературните връзки между Москва и Търново. Изтъква рецепцията на старата българска литература в творчеството на Емилиян Станев. Вижда в богомилството специфично българско социално по дух, но с религиозна форма движение срещу феодалния строй, на което отделя две публикации: Презвитер Козма–борец срещу богомилството и изобличител на феодалното общество (1979) и Богомилската книжнина–израз на народната съпротива срещу феодалния строй и на народните мечти за друг живот (1979), които отново разглежда с литературоведски подход.

Втора област в научните му занимания заема утвърждаването на руската класическа и съветската литература. От този вид са публикациите: Пушкин в оценката на Достоевски (1937), Платон Кречет от А. Е. Корнейчук, К. С. Станиславски за изкуството на актьора (1940). Редица негови публикации са посветени на други видни руски класици като Лермонтов, Гогол, Толстой, Чехов, Горки и създателя на украинската литература Тарас Шевченко, комуто отделя две публикации в това е какво–списание? Поправете и в англ. Език и литература. Автор е на труда Л. Н. Толстой–епохален руски и световен писател (1953). Наред с тези произведения той пише няколко рецензии за дейността и творчеството на съвременните му писатели и учени като Павел Наумович Берков и Дмитрий Сергеевич Лихачов.

Българо-руските литературни връзки представляват третата област на научните му дирения. Сред тях най-важно място заемат отделните му книги  Въздействието на руската класическа литература за формирането и развитието на българската литература през XIX в. (1958) и Тургенев в Болгарии (1960). В първата той синтезира резултатите от проучванията на други изследователи и създава пълна картина на българо-руските литературни взаимоотношения през XIX в., спирайки се както на преводите и адаптациите на български език от руски, така и на връзките с руската литература на Найден Геров, Добри Чинтулов, Васил Друмев, Райко Жинзифов, Петко Рачев Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев. Авторът изтъква внушителното влияние на руската литература, която задава много от тенденции и стиловете в българската култура и литературен живот. Втората монография е посветена на неизследван в пълнота и цялост в България въпрос. Авторът изтъква отношението на Тургенев към българския народ, интереса към историческата му съдба, как се разпространява и възприема творчеството сред литературната критика, сред които  са имената на Иван Вазов, Константин Величков, Йордан Йовков и др. Руска литература в образи и очерци (1978) представлява учебник-антология на старата руска литература, където е посочена несъмнената ѝ свързаност със старобългарската литература и последвалото самостоятелно развитие. На Максим Горки отделя отделна книга Пьеса Горького „На дне“ и прогресивното обществено движение в България, която е международно призната. Други подобни произведения са Традиция Фонвизина в творчестве Т. Шишкова и Л. Каравелова (1966), Пушкин и болграская литература (1961), Л. Каравелов и Н. В. Гоголь. К истории руского литературного влияния в Болгарии (1948), Лермонтов в творческом развития Яворова (1966), Идейното влияние на Чернишевски в България (1957), Чехов и българската литература (1960), И. С. Тургенев и България (1961), Толстой в Болгарии (1965). Присъдено му е званието „Заслужил деятел на науката“ (1948) и е награден с орден „Народна република България“, I степен (1987).

 

Библиография

  • Славянският дух в пространните жития на Кирил и Методий. – Славянски глас, 1937, № 6, 6–26.
  • Л. Каравелов и Н.В. Гогол. Принос към изучаване на руското литературно влияние у нас. София, 1938.
  • Константин-Кирил и Методий в старобългарската книжнина. Първо българско царство. София, 1939.
  • Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване изворите на Паисиевата история. София, 1943.
  • Социална структура на България според беседата на Презвитер Козма. – Исторически преглед, 1945, кн. 2-3.
  • Руси и българи в движението за славянско единство. – Исторически преглед, 1947, кн. 1
  • Георги Бакалов и руската революция от 1905–1907 г. – Език и литература, 1956, № 2, 88–105.
  • Неизвестен последовател на Паисий Хилендарски. – Език и литература, 1956, № 6, 446–458.
  • Въздействието на руската класическа литература за формирането и развитието на българската литература през XIX в. София: БАН, 1958.
  • Тургенев и Болгария. Вторая половина XIX в. – Годишник на Софийский университет (филологически факултет), т. L IV, № 3 (1959/1960), 1961, 713–852.
  • Велчев, В. Романът "Евгени Онегин" в светлината на руското освободително движение. – Език и литература, 1949/1950, № 1.
  • Пушкин и болгарская литература. – Литературна мисъл, 1958, № 3.
  • Творчеството на Григорий Цамблак в светилината на предславянския предренесанс. – Език и литература, 1961, № 2, 15-38.
  • Към идейно-творческата проблематика в „Сказание о писменах“ от Черноризец Храбър. – Известия на Института за литература, т. 11. 1962, 1–32.
  • Делото на славянския просветител Константин-Кирил Философ в историята на културата. – В: Константин-Кирил Философ. Доклади от симпозиума, посветен на 1100-годишнината от смъртта му. София, 1971, 215-251.
  • Българо-руски литературни взаимоотношения през XIX–XX в. От Фонвизин до Горки. София, 1974.
  • Паисий Хилендарски – родоначалник на Българското възраждане. София, 1976.
  • Руска литература в образи и очерци. София, 1978.
  • От Константин Философ до Паисий Хилендарски. София, 1979.
  • Презвитер Козма – борец срещу богомилството и изобличител на феодалното общество. София, 1979.
  • Богомилската книжнина – израз на народната съпротива срещу феодалния строй и на народните мечти за друг живот. София, 1979.
  • Паисий Хилендарски. Епоха, личност, дело. София, 1981.
  • Свят на героика и красота. Старопланинските легенди на Йордан Йовков. София, 1992.

За него

  • Русакиев, С. Проф. Велчо Велчев на 60 г. – Език и литература, 1967, № 3, 108–112.
  • Речник на българската литература. София, 1976. Т. 1. София, 214–215.
  • Кирило-Методиевска енциклопедия. София, 1985. Т. 1. София, 256–258.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

Проект SESDiva направлен на создание виртуального музея письменной культуры по отношению к социальной, культурной, идеологической и религиозной среде и связям между южными и восточными славянами (с XI до начала XX в.).

Продолжительность: 2018-2020 гг.
Программа: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОДРОБНЕЕ ERA.Net RUS Plus


TOP