Павел Николаевич Милюков

Автор Деница Петрова
Павел Николаевич Милюков Павел Николаевич Милюков

15/27.01.1859–31.03.1943

Руски историк, публицист и политически деец, преподавател в Московския и Софийския университети, почетен доктор на Кеймбриджкия университет.

Статия

Павел Милюков е роден на 15 (по нов стил 27) януари 1859 г. в Москва в семейството на Мария Аркадиевна Султанова и Николай Павлович Милюков. Баща му е потомък на древен дворянски род, по професия е архитект и преподава в Московското училище по живопис. Павел не наследява художествения талант на баща си, но от ранна възраст проявява интерес към хуманитарните науки. По време на обучението си в Първа Московска гимназия той се увлича по античната литература, философията и чуждите езици. Научава старогръцки, латински, английски, френски и немски език.

Когато през 1877 г. избухва Руско-турската война, Павел Милюков е ученик в последния клас на гимназията и с готовност се включва в кръжок за изучаване на историята на славянските народи. След като завършва училище, той заминава като пълномощник на Московския санитарен отряд на Кавказкия фронт. През есента на 1877 г. Милюков постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където негови преподаватели са В. О. Ключевски и П. Г. Виноградов. Скоро баща му умира и той издържа семейството, като дава частни уроци. През 1881 г. младежът е изключен от университета заради участието си в студентското движение. Известно време пътува в Италия, а през 1882 г. се дипломира с магистърска теза на тема „Государственное хозяйство России первой четверти XVIII века и реформа Петра Великого“. Милюков остава на научна работа в оглавяваната от В. О. Ключевски Катедра по руска история, като паралелно с това е учител по история в Земеделското училище и 4-а женска гимназия. През 1886 г. става частен доцент и води лекции по историография и историческа география в Московския университет и във Висшите женски курсове.

През 1890 г. Министерството на народното просвещение решава да публикува неговата магистърска разработка. Книгата излиза от печат през 1892 г. и е наградена с премия на името на С. Соловьов. Милюков става член Обществото за руска история и древност, на Московското археологическо общество, Обществото по естествознание, география и археология. Води курсове в Московския комитет за грамотност и в Комисията по самообразование. Заради политическите си възгледи през 1896 г. Милюков е изпратен в Рязан, забранено му е да преподава, но участва в археологически разкопки и подготвя публикации на основата на лекциите, които е чел в Москва.

През 1897 г. получава предложение да стане редовен професор по всеобща и славянска история в Софийския университет и заминава за България. Той води лекции по всеобща история, история на славяните, история на Рим и християнската църква. През този период започват задълбочените му занимания по славянска история. За съжаление пребиваването му в България не продължава дълго. По повод имения ден на руския император Николай II на 6 декември 1898 г. Милюков е поканен заедно с други руски поданици, живеещи в София, на прием в посолството. Той не отива и руският дипломат Юрий Бахметиев, приел постъпката му като тежко оскърбление, настоява да го уволнят от Университета. Ученият е приет в състава на експедицията на Руския археологически институт в Константинопол, участва в разкопки в Македония, посещава Турция и Албания.

През 1899 г. Милюков се установява в Санкт Петербург, но през 1901 г. заради политическа дейност е осъден на шест месеца затвор. Освободен е със застъпничеството на Ключевски, но има забрана да живее в столицата. Негов приятел, американският милионер Чарлс Крейн, го кани в САЩ. През 1903 г. и отново в периода 1904–1905 г. Павел Милюков изнася лекции в университетите в Чикаго и в Бостън.

След завръщането си в Русия през 1905 г. Милюков става учредител и водач на Конституционно-демократическата партия (кадети), като от 1907 г. е и ръководител на Централния комитет на партията. Той е също и редактор на партийния вестник „Реч“. В периода 1907–1917 г. Милюков е депутат от Санкт Петербург в Третата и Четвъртата Държавна дума, като оглавява групата на кадетите. През 1913 г. ученият е поканен като член на международната Карнегиева комисия, която разследва обявяването на Балканските войни. След избухването на Първата световна война през 1914 г. Милюков призовава за „война до победен край“. Дори смъртта на по-малкия му син Сергей, който загива на Австрийския фронт през 1915 г., не променя убежденията му.

След избухването на Февруарската революция Милюков е член на Временния комитет на Държавната дума. В периода от март до май 1917 г. той е министър на външните работи в коалиционния кабинет на А. Ф. Керенски. В следващото правителство му е предложен поста на министър на народното просвещение, който според него е второстепенен, и отказва да го приеме. Заради подкрепата си за Лавър Корнилов той е отстранен от партията на кадетите. След Октомврийската революция Милюков напуска столицата, а през ноември 1918 г. емигрира и след кратко пребиваване в Румъния се установява в Англия, където живее до 1920 г. През 1921 г. Милюков заминава за Франция. В Париж от 1921 до 1940 г. той издава популярния вестник на руските емигранти „Последние новости“. През 1937–1939 г. е редактор на списание „Русские записки“. Продължава и работа по научните си изследвания.

Милюков умира на 31 март 1943 г. в курортното градче Екс льо Бен. По-късно първородният му син Николай пренася тленните му останки в Париж, в гробището Батиньол, където е погребана първата му съпруга Анна Сергеевна.
Павел Милюков има редица публикации, свързани с руската интелигенция и със съвременната история на Русия. По време на пребиваването си в България той става член на Македонския научен институт и посвещава част от работата си на съдбата на Македония. Такива са студиите му „Сръбско-българските отношения по македонския въпрос“ и „Европейската дипломация и македонският въпрос“.

В първата от тях, публикувана в списание „Български преглед“ през 1899 г., Милюков разглежда Македонския въпрос на фона на историята на балканските страни през XIX в. Той разглежда идеите на балкански политици, дипломати и възрожденски дейци, като обръща специално внимание на дейността на Георги Раковски и Любен Каравелов. Анализира подробно българо-сръбските отношения, като набляга на Сръбско-българската война от 1885 г.

Втората студия, издадена също през 1899 г. във вестник „Реформи“, той разглежда позициите на европейските държави относно съдбата на Македония, като подчертава, че „първото начало на международното обсъждане въпроса за македонската автономии беше положено на Цариградската конференция, която заседаваше в турската столица през декември 1876 и януари 1877 години“. В следващите страници той описва края на Руско-турската война, подписването на Санстефанския договор и решенията на Берлинския конгрес, проекта за конституция на Османската империя от 1880 г., като подробно описва по какъв начин тези събития се отразяват на съдбата на Македония.

Павел Милюков не престава да се интересува от българите, дори след като напуска България. През 1905 г. той публикува книгата „Българската конституция“, посветена на създаването на Търновската конституция през 1879 г.; през 2009 г. е направено ново издание. Публикациите му, посветени на страната, са издадени в сборник, озаглавен „Живата истина. Студии за България“.

Съчинения

  • Государственное хозяйство России в первой четверти XVIII столетия и реформа Петра Великого. СПб., 1892 (второ издание 1905).
  • Разложение славянофильства. Данилевский, Леонтьев. Вл. Соловьёв. Москва, 1893.
  • Очерки по истории русской культуры (в 3 частях). СПб., Издание журнала «Мир Божий», 1896–1903, Юбилейное издание Париж, 1930–1937; второ издание Москва, 1992–1993.
  • Из истории русской интеллигенции. Сборник статей и этюдов. СПб., 1902.
  • Милюков П. Н. Год борьбы. Публицистическая хроника 1905–1906. СПб., 1907. Интеллигенция и историческая традиция. – В: Интеллигенция в России. СПб., 1910.
  • Главные течения русской исторической мысли Москва, 1897; СПб., 1913.
  • История второй русской революции. Вып. 1–3. София, 1921–1924; второ издание Москва, 2001; Минск, 2002.
  • Национальный вопрос (происхождение национальностей и национального вопроса в России). Берлин, 1925.
  • Эмиграция на перепутье. Париж, 1926.
  • Россия на переломе: Большевистский период русской революции. Париж, 1927. Т. 1–2.
  • Воспоминания (1859–1917). В 2 т. Нью-Йорк, 1955; други издания Москва, 1990, 1991, 2002).
  • Живой Пушкин. Париж, 1937; второ издание Москва, 1997.
  • Милюков П. Н. Три попытки (к истории русского лже-конституционализма). Париж, 1921.
  • Българската конституция. София, 1905; второ издание 2009.
  • Очерки истории исторической науки. Москва, 2002.
  • Живата истина. Студии за България. София, 2013.

За него

  • П. Н. Милюков. Сборник материалов по чествованию его семидесятилетия. 1859–1929. Париж, 1929.
  • Думова, А. Н. Павел Николаевич Милюков. Биография. – В: Милюков П. H. Воспоминания, Mосква, 1991.
  • Медушевский А. Н. П. Н. Милюков: ученый и политик. – История СССР, 1991, № 4, 20–41.
  • П. Н. Милюков: историк, политик, дипломат: Материалы международной научной конференции, Москва, 26–27 мая 1999 г. Москва, 2000.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

Проект SESDiva направлен на создание виртуального музея письменной культуры по отношению к социальной, культурной, идеологической и религиозной среде и связям между южными и восточными славянами (с XI до начала XX в.).

Продолжительность: 2018-2020 гг.
Программа: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОДРОБНЕЕ ERA.Net RUS Plus


TOP