Св. Иоан Рилский

Автор Елена Томова
Св. Иоан Рилский Св. Иоан Рилский

876–946

Най-почитаният български светец, преподобен, основоположник на Рилския манастир и на отшелничеството в България. Култът му е широко разпространен на Балканите и в цялото Източно православие.

Статия

В средновековната култура от X до XIX в. на светеца е посветен внушителен корпус от литературни и фолклорни творби, както и в изобразителното изкуство.

Историческите сведения за св. Иван Рилски са оскъдни и пораждат много хипотези в науката (Добрев 2007: 330–354). Според византийския книжовник Георги Скилица светецът е живял при управлението на византийските императори Константин VII Багрянородни (913–959) и Йоан I Цимисхий (969–976); българските извори го свързват с времето на цар Петър (927–970). Предполага се, че отшелникът е роден около 876–880 г., а годината на смъртта му 946 се появява с проникването на руските старопечатни книги Пролог и Святци през Късното средновековие в България (XVII–XVIII в.). Паметта на св. Иван Рилски се отбелязва на 18 август (Успение), 19 октомври (Пренасяне на мощите от Средец в Търново – 1195), на 1 юли (Връщане на мощите от Търново в Рилския манастир – 1469 г.) и 18 октомври (спорадична дата в руски преписи от XVI в.).

Роден е в с. Скрино, близо до Средец (дн. София) в богато или средно заможно семейство (в каноничните жития), в беден род (в Народното житие и фолклора). Около 20–25 годишен тайно отива в манастир и приема монашеството. Води строг отшелнически живот в пост и молитва, в „пустинята“ е подложен на дяволски изкушения и изтезаван от разбойници. Подвизава се в долината на река Струма, по-късно в планината Рила, в хралупата на дърво в местността Голец и в пещера в местността Въртоп. В Житието от Евтимий Търновски е посочено, че св. Иван живее тук 12 години, после 7 години и 4 месеца обитава висока скала. В Евтимиевата творба е описано чудотворството на светеца (чудото с омраморената змия, причинила гибелта на Лука, негов племенник). Чудесата разнасят славата на отшелника извън Рила и достигат до цар Петър. В Народното житие като исторически факт е описана срещата на светеца и царя, а кореспонденцията между тях е представена в житието от Евтимий Търновски.

Значителна е ролята на св. Иван Рилски за основаването на Рилския манастир – най-значителният духовен център в България през Средновековието и Възраждането. Георги Скилица пише за последователи и ученици на светеца, живеещи в килии около неговата пещера, за създаването на манастира и за последните 12 години, преживени в усамотение. Според приписвания на св. Иван Рилски „Завет“, анахоретът е игумен на манастира, преди кончината си дава на своите ученици духовни наставления и посочва за свой наследник игумен Григорий. В Народното житие се съобщава, че смъртта на светеца е предизвестена от св. Йоан Кръстител и се отбелязва датата на успението му –18 август. Погребан е от учениците му в Рила след 40 дни, като тялото му остава нетленно, а мощите му извършват характерните за житията чудеса.
Съществуват няколко хипотези за откриването и пренасянето на мощите на св. Иван Рилски: пренасянето им от Рила в Средец е по нареждане на цар Петър (Иванов 1931: 345–346) или на Аарон, Самуиловия брат (Дуйчев 1947: 195); според Георги Скилица това е станало при византийски император с прозвището „Двуродния“ (Тодоров 2002: 174–175). В Средец мощите са полагани в „епископската църква“, в храма „Свети апостол Лука“ и в построената в чест на светеца църква с неговото име. Георги Скилица (тогава управител на Средец) описва своето и на император Мануил Комнин (1143–1180) изцеление от мощите на чудотвореца.

След превземането на Средец в 1183 г. унгарският крал Белла III отнася мощите като трофей в Унгария и ги полага в епископската църква в град Остригом. С това събитие е свързано чудото с наказанието на остригомския епископ (т. нар. Унгарска легенда). В 1187 г. мощите са върнати в Средец, а в 1195 г. цар Иван Асен I ги пренася в Търново и ги полага в църква на Трапезица. В 1469 г. с помощта на Мария Бранкович, съпругата на турския султан Мурад II, монаси от Рилския манастир връщат мощите в обителта на 30 юни. Тържественото шествие и чудесата на изцеление са описани от Владислав Граматик в неговата „Рилска повест“.

Св. Иван Рилски е сред малкото личности, на която е посветено изключително богато книжовно наследство. От X до края на XVIII в. в средновековната българска книжнина и в културата на Източното православие (в книжовните средища на България, Атон, Гърция, Сърбия, Молдова, Влахия, Украйна и Русия) поколения известни и неизвестни български, руски и сръбски творци (Георги Скилица, Евтимий Търновски, Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Даниил Рилски, поп Пунчо и други) създават ценни литературни корпуси от агиографски и химнографски съчинения, запазени в сборници с постоянен и смесен състав, пролози (Прост и Стишен), чети-минеи, панегирици, служебни минеи и други. По жанр това са проложни и пространни жития, разкази за пренасяне на мощите, „слави“, канони, служби, параклиси, малки жанрови форми (тропар, кондак, икос и др.), предания и легенди, житийни и фолклорни чудеса, икони и стенописи.

Агиографски произведения за св. Иван Рилски

А. Пространни жития на св. Иван Рилски. Хронологически най-ранното, незапазено досега житие на светеца, възниква в Рилската обител през вт. пол. на X в. по искане на цар Петър. Първото съхранено пространно житие е т. нар. Народно (Анонимно, Безименно, Рилско, Манастирско, Апокрифно, Легенда), открито и публикувано от А. Гилфердинг по препис от 1756 г. (Гильфердинг 1868: 125–131). Съставено е преди 1183 г., тъй като в него липсва т. нар. Унгарска легенда. Пространното житие от Георги Скилица е написано между 1166 и 1183 г. на гръцки език, но е запазено в старобългарски превод (Ангелов 1977: 56–60; Томова 2008: 150–151). Най-ранният препис е от XV в. (НМРМ, № 1/26).

Житието на св. Иван Рилски от Евтимий Търновски е съчинено след 1341 г. и е от метафрастов тип, негови извори са Народното и Скилицовото житие. Открити са 2 редакции, най-ранният препис е в Зографски сборник от края на XIV в. (Иванова 1986: 135–148) Рилската повест от Владислав Граматик допълва творбата на Евтимий с ценните сведения за пренасянето на мощите от Търново в Рила в 1469 г. (Рилски панегирик 1478–1479 г., НМРМ 4/8). Известни са 4 редакции на повестта. Житие с малка похвала от Димитър Кантакузин (между 1469 и 1479 г.) е известно в 1 препис (Рилски панегирик, НМРМ, № 4/8). В него са съчетани агиографията и ораторската проза, то съдържа важни исторически данни за манастира и мощите на неговия основател. Известни са късни компилативни творби: Житие от монах Даниил Рилски (XVII–XVIII в.; 1 препис в Дамаскина на поп Йоан от Враца (София, БАН 90), Житие от поп Пунчо (1745–нач. на XIX в.; НБКМ 693). написани са на новобългарски език и включват народни предания.

Б. Проложни жития на св. Иван Рилски. (1) Проложно житие в Драгановия празничен миней (според Й. Иванов Второ проложно житие, кр. XIII в. (Атон, Зогр. 85.1.8) (Москва, РНБ, Григ. 4 (М. 1725), единствен препис, неизвестен автор. Най-ранният по време на възникване проложен текст за светеца, включен в състава на службата под 19 окт.; (2) Проложно житие в Норовия пролог (посл. четв. XIII в.) (ГИМ, Ув. 973, 70). Открито е в 1 препис, съставено вероятно от монах от Пшинския манастир (Иванова 1977: 57); (3) Проложно житие в Стишния пролог (Първо проложно житие, Проложно житие в Софийския пролог, Търновско проложно житие) възниква в първ. пол. на XIII в. в Търновската книжовна школа от неизвестен автор.

През XIV в. заедно с житията на св. Петка Търновска, св. Иларион Мъгленски и св. Михаил Воин става част от Стишния пролог (19. X.) и се разпространява из цялото Източно православие. На руска почва се създават 7 нови редакции в 26 преписи от XV–XVII в. (Томова 2008: 143–148). Издадено е в Печатния пролог в Москва в 1641/1642 г. (4) Стишно проложно житие от края на XV в. (1. VII.). Намира се в Стишен пролог (НМРМ 2/20), то е компилация на монах Спиридон. Открито и публикувано от Б. Христова (Христова 1981: 311–319). В проложните стихове се възхвалява връщането на мощите в Рила в 1469 г. (5) Стишно проложно житие от XV в. (1. VII.). Открито е в Стишен пролог НБКМ, № 1044 (Райков 1970: 60–61). Ръкописът с преписа е паметник от Етрополския книжовен център от XVII в. Отразява пренасянето на мощите на св. Иван Рилски в Търново и Рила.

В. Химнографският цикъл за св. Иван Рилски има богата история в книжовната традиция от X в. (Иванов 1931: 345–368; Кожухаров 1979: 217–234) или от вт. пол. на XII в. (Добрев 2007: 38–139) до XX век. Службите и каноните за светеца са свързани с Успението и пренасянето на мощите в Рила, Средец и Търново. Цикълът съдържа 11 канона с над 380 тропара и над 150 еднострофични песни (стихира, тропар, кондак, седален и светилен и т.н.) (Кожухаров 1979: 217–234). Текстът на каноните е известен в 2 преписа (XV в. НМРМ 1/26 и 1656 г. НМРМ 1/29). Съвременните химнолози твърдят, че най-старите канони за отшелника са написани на гръцки език от Георги Скилица, съдържат акростих с неговото име и скоро са преведени на старобългарски (Ангелов 1977: 59–65; Добрев 2007: 38–139). Около средата на XIV в. вероятно в Средец възниква оригинален български химнографски текст за св. Иван Рилски за 19.X. в т. нар. „Палаузов“ празничен миней (Санкт Петербург, РНБ, F.п.I.72. и в БАН 24.4.11). През XIV в. химнографията за светеца се развива интензивно и в Рилския манастир по време на протосеваст Хрельо, и в Търново (там възниква нова търновска редакция според Йерусалимския устав). През XV в. в Рилската химнографска школа от неизвестни книжовници се оформя осмогласен цикъл от молебни канони (параклиси), а Димитър Кантакузин създава нова служба за връщането на мощите в Рила в 1469 г. В чест на българския светец през XIX–XX в. в руската химнография се появяват акатисти (Николай Ярушевич, Серафим Соболев и др.) и в гръцката – 3 служби (Константин, митр. Ставрополски и др.) (Гонис 1999: 111–156).

Г. Фолклорната традиция за светеца се развива паралелно с неговия литературен култ. Фолклорният цикъл от предания, легенди и чудеса за светеца първоначално се заражда в родния му край, а по-късно се разпространява по цялата страна. Предания за него са регистрирани също в Сърбия (Сланкаменац 1925: 215–233 ), Украйна и Русия. Агиографите на св. Иван Рилски използват фолклора като извор за живота и подвизите му, а житията стават основа за нови предания (Фекелджиев 1979). Легенди са записвали Иван Вазов, Любен Каравелов, Йордан Иванов и др. (вж подробно: Св. Иван Рилски в народните вярвания – http://slovo-aso.cl.bas.bg). Фолклорните мотиви са изключително разнообразни: св. Иван преминава реката върху вълшебен кожух, прелита над голямо пространство, нахранва ловците с несвършващ се хляб. Интересни са проклятията на светеца (към хищните птици, преследвачите, жителите на села, отказали му подслон и др.) и неговите благословии (към жителите на Кумарица да няма по-вкусен от техния хляб и др.). Важно място в култа на св. Иван заемат реликвите, доказващи неговата святост: "дъбът на светия отец", звънецът на вола, омраморената змия, скалата на светеца (със "стъпките на нозете му по камъка и неговата кръв"), чашата, подарена от цар Петър; бялата пчела ("И на часа прилетя бяла пчела, и влетя в устата му. И от този миг започна да лети духом по въздуха"). Свидетелства за неговия култ са свещените обекти, църкви, храмове, параклиси, оброчища, чудотворни извори, за които възникват легенди (Фекелджиев 1979: 24–43, 46, 60–61). Историята на мощите на светеца е обогатена с легенди за чудесата с дясната ръка на св. Иван, възникнали в Русия (град Рилск), Украйна, Гърция (о-в Сирос) и България (Пловдив и Герман) (Иванова, Чешмеджиев, Турилов, Орецкая 2000: 585).

Д. Св. Иван Рилски в изобразителното изкуство. Важен аспект в почитанието на св. Иван Рилски са неговите иконописни и стенописни изображения в България, дн. Македония, Атон, Сърбия, Молдова, Русия (Матакиева 1978: 87–116). Най-ранното изображение датира от 1259 г. в Боянската църква (Пенкова 2009: 163–183). Най-богато представена е иконографията на светеца в Рилския манастир през XIV в. Фреските в Хрельовата кула (1335–1343) представят житийни сцени за срещата на отшелника с цар Петър, а през XIV–XV в. са създадени стенописите в Земенския и Илиенския манастир, в църквата „Св. Петър и Павел“ във Велико Търново (Бакалова 1986: 146–154). През XV в. за пръв път е изобразен заедно с двама западнобългарски отшелници (с. Сапарево), а ок 1500 г. е представен сред други монаси в Погановския манастир) (Прашков 1974). След възстановяването на Печката патриаршия през 1557 г. в сръбската иконография намират място негови изображения в манастирите и храмовете на Печката патриаршия, Студеница, Плевля и др. Появяват се икони в Хърватия (Ораховица), в Румъния (Воронец, Тисман, Сучава). В периода на Възраждането ликът на св. Иван Рилски се среща в манастирите и скитовете на Зограф, Хилендар и Пантелеймон.

Култът към св. Иван Рилски в Източното православие

Култът към св. Иван Рилски се заражда в Рилския манастир скоро след смъртта на светеца и има местен характер. Пребиваването на мощите в Средец и творчеството на Георги Скилица дават нов тласък в развитието на култа и превръщането му в национален в кр. XII и XIII в., в периода на Втората българска държава, когато мощите на светеца се намират в Търново. Датата 19.X. фигурира в новите търновски месецослови от кр. на ХII в. (в т. н. Евангелски листове от Сибиу от XII-нач. XIII в., в кирилската част на Зографското евангелие от кр. на XII–първ. пол. на ХIII в., Търновско евангелие от 1273 г. и други. През ХIV в. житието на светеца е включено в търновската редакция на Стишния пролог. Най-ранният запазен български препис от тази редакция е Стишен пролог за септември–февруари от 1368/1371 г. (БАН 73) (Петков 2000:17–58 ). Паметта му се вписва и в минейната част на Псалтир с последование. Към житието се добавят проложни стихове, прославящи неговите подвизи (Кожухаров1977: 44–56). През XV–XVII в. почитанието към отшелника намира израз в книжнината на Рилската обител, Етрополския манастир, Охридската архиепископия и Печката патриаршия. През XVIII–XIX в. творбите за св. Иван Рилски стават извори за исторически съчинения (История славянобългарска на Паисий Хилендарски (1762), в чест на светеца се изработват множество гравюри, в България и на Атон се строят храмове, манастири, параклиси и скитове.
Култът към св. Иван Рилски се преплита с почитанието на западно-българските анахорети св. Прохор Пшински (XI в.), св. Гавриил Лесновски (XI в.) и св. Йоаким Осоговски (кр. XI–нач. XII в.). Във фолклора са представени като братя, а в иконографията св. Иван Рилски е изобразен заедно със св. Йоаким Осоговски (Земен, XIV в.).

Заветът на св. Иван Рилски, чието авторство се приписва на отшелника, е поучение към учениците на светеца. Някои учени приемат неговата достоверност (Иванов 1917: 129–142; Дуйчев 1947: 84–85, 138–168; Гошев 1955: 433–502), други оспорват авторството и времето на написването му (Киселков 1937: 104; Тахиаос 2001: 64–74; Добрев 2007: 227–259), трети го определят като продукт на Българското възраждане, а за негов автор – игумена на Рилския манастир йеромонах Неофит Рилски (1793–1881) (Турилов, Флоря 2002: 414; Николова 2006: 162).

В Сърбия паметта на св. Иван Рилски (19. Х.) се отбелязва в месецословите на евангелия и апостоли от кр. XIII в. (Ath. Chil. 52) и нач. XIV в. (РНБ, Гильф.15). Най-ранното проложно житие в сръбска редакция е поместено в Норовия пролог от 1313–1315 г. (ГИМ, Увар. 70-F) и в сръбски пролог (РГБ, Рум. 319) (Станкова 2007: 74). Заедно с търновскта редакция на Стишния Пролог през вт. пол. XIV в. в Сърбия прониква Първото проложно житие. Най-ранният сръбски ръкопис с житията на св. Иван Рилски, св. Петка Търновска (14.Х.), св. Иларион Мъгленски (21.Х.) и св. Михаил Воин (22.XI.) е пролог от 1360/1370 г., от манастира Николяц (Ник. 34). Името на светеца се включва от сръбските книжовници в състава на литургическите „слави“ (Трифуновић 1983: 88–89). С въвеждането на Ерусалимския устав в минейните части на сръбските псалтири с последование се срещат тропар и кондак в чест на светеца. Тази традиция продължава и в старопечатните издания от кр. XV–XVI в. Сред най-ранните примери на включване на паметта на светеца в църковния Устав е Симеоновият типик от 3-та четв. на XIV в. (Загреб, УБ R 4068) (Mošin 1964: 19). В сръбските преписи на житието на св. Иван Рилски във финалната молитва към светеца към българите се добавят и сърбите (блъгаре же и сръбле) – безспорно свидетелство за авторитета на българския светец в сръбските земи (Томова 2018: 293–300). Предполага се, че по това време в сръбската традиция прониква и Евтимиевата творба. През средните векове се създават преписи на агиографски и по-рядко химнографски съчинения за св. Иван Рилски из цялата територия на Сърбия – манастирите в Дечани, Николяц, Цетине, Печ, Плевле и други.

Проникване на култа на Атон (XIV – XVII в.) – през втората половина на XIV в. в състава на Стишния пролог в търновския му превод проложните жития на св. Иван Рилски и на останалите търновски светци навлизат в книжовната традиция на атонските манастирски средища (Хил. 123, Хил. 423, Хил. 427, Хил. 437).Света гора е един от пътищата, по които преписите на житията попадат на руска почва.

Гръцките жития на св. Иван Рилски са доказателство за почитането на българския светец на Балканите. На основата на българските извори през XIX в. гръцките книжовници (Никодим Светогорец) съставят жития на отшелника (Иванов 1935–1936: 103–108; Дуйчев 2000: 190–195); историята и изворите на гръцките жития и служби са проследени от Д. Гонис (Гонис 1999: 111–156). Преведеното от Никодим Светогорец на гръцки език Евтимиево житие е публикувано в неговия Синаксар (1819 г.) и по-късно влиза в състава на Великия Синаксарион на Константин Дукакис (1895 г.) и на Великия Синаксарион на В. Матеус (1950 г.). В 1851 г. йеромонах Дамаскин Рилски превежда на гръцки език съчинението на архим. Неофит Рилски (НБКМ 142).

В Молдо-влахийското княжество (XV – XVIII) литературният култ към българския анахорет продължава традициите на Търновската книжовна школа. Наред с месецословите и проложните жития в голям брой преписи битува и Евтимиевото житие (в състава на новоизводните минейни тържественици – вж Mircea 2005: 62). Първите молдовлахийски преписи на Първото проложно житие са свързани с дейността на най-големите манастирски центрове Нямц, Драгомирна, Путна (от XV в. – РАН 287, РАН 54, Драгом. 681, Драгом. 705, Драгом. 787, от XVI в. – Драгом.696).

Разпространение на култа в Русия (XV–XVIII в.) – най-ранните руски преписи на Първото проложно житие са от средата на XV в. и влизат в съставите на стишните пролози в скрипториите на най-значителните манастирски комплекси около Москва: Троице-Сергиева Лавра, Йосифо-Волоколамски манастир, Кирило-Белозерски манастир (ТСЛ 717 от 1429 г. Епарх.482) и в Новгородско-Псковската книжовна традиция (Син. 3933). Освен новите редакции на Първото проложно житие на руска почва се създават и нови проложни стихове (Томова 1985: 172–177). През Средните векове руската книжовна традиция изиграва важна роля в запазването на книжовното наследство за прочутия български и общохристиянски светец – „велико светило за целия свят“ (Гюзелев 1979: 13–24).

Библиография

  • Ангелов 1977: Ангелов, Б. Ст. Повествователни съчинения за Иван Рилски в старобългарската литература. – Език и литература, 32, 1977, 1, 66–71.
  • Ангелов 1977: Ангелов, Б. Ст. Георги Скилица – Канон за Иван Рилски; Старинна служба за Иван Рилски. – В: Из историята на старобългарската и възрожденската литература. София, 1977, 50–71.
  • Бакалова 1986: Бакалова, Е. Към интерпретацията на най-ранния житиен цикъл за Иван Рилски в изобразителното изкуство. – Кирило-Методиевски студии, 3, 1986, 146–154.
  • Гильфердинг 1868: Гильфердинг, А. Собрание сочинений. 1. Санкт Петербург, 1868, 121–131.
  • Гонис 1999: Гонис, Д. Гръцки жития и служби за св. Иван Рилски. – В: Светогорска обител Зограф, 3. София, 1999, 111–156.
  • Гюзелев 1999: Гюзелев, В. „Велико светило за целия свят“: Св. Иван Рилски в измеренията на своето време. – В: Светогорска обител Зограф, 3. София, 1999, 13–24. 
  • Добрев 2002: Добрев, И. Каноните за св. Иван Рилски от Георги Скилица. – Palaeobulgarica, 26, 2002, 3, 3–12.
  • Добрев 2007: Добрев, И. Св. Иван Рилски. Кн. 1. Linz, 2007. (Altbulgarische Stud., 5).
  • Дуйчев 1947: Дуйчев, И. Рилският светец и неговата обител. София, 1947. 
  • Дуйчев 2000: Дуйчев, И. Заветът на св. Иван Рилски. – В: Из архивното наследство на Иван Дуйчев. Заветът на св. Иван Рилски. Съст. и ред. В. Велинова. София, 2000, 23–81. 
  • Иванов 1917: Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир. София, 1917.
  • Иванов 1935–1936: Иванов, Й. Жития на св. Ивана Рилски с уводни бележки. – Годишник на Соф. университет, Ист.-филолог. факултет, 32, кн. 13. София, 1–109. 
  • Иванова 1977: Иванова, K. Две неизвестни старобългарски жития. – Литературна история, 1, 1977, 7–65.
  • Иванова 1986: Иванова, К. Жития на Иван Рилски. – В: Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. София, 1986, с. 130–148.
  • Иванова, Чешмеджиев, Турилов, Орецкая 2000: Иванова, К., Д. Чешмеджиев, А. Турилов, 
  • И. Орецкая. Иоанн Рильский. – В: Православная энциклопедия. Под редакцией Патриарха Московского и всея Руси Кирилла, том 24, 2000, с. 585–598.
  • Каравелов 1861: Каравелов, Л. Памятники народного быта болгар. Москва, 1861, 259–260.
  • Кожухаров 1979: Кожухаров, Ст. Служба за Успението на Иван Рилски (новооткрита най-ранна редакция от XIII в.). – В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. София, 1979, 217–234.
  • Кожухаров 1977: Кожухаров, Ст. Старобългарски проложни стихове. – Литературна история, 1. София, 1977, 44–56.
  • Матакиева 1978: Матакиева, Т. Образът на св. Иван Рилски в българското изобразително изкуство. – Известия на Българската патриаршия. Т. 1. София, 1978, 87–116.
  • Mošin 1964: Mošin, V. Čirilski rukopisi i pisma Nacionalne sveučilišne biblioteke u Zagrebu. – Radovi Staroslovenskog institutа. Knj. 5. Zagreb, 1964, с. 19.
  • Николова 2002: Николова, Б. Православните църкви през Българското Средновековие, IX–XIV в. София, 2002.
  • Павловић 1965: Павловић, Л. Култови лица код Срба и Македонаца. Смедерево, 1965, 20–26.
  • Пенкова 2009: Пенкова, Б. Образът на св. Йоан Рилски в Боянската църква.– Старобългарска литература. Кн. 39/40. София, 2009, 163–183.
  • Петков 2000: Петков, Г. Стишният пролог в старата българска, сръбска и руска литература (ХІV–ХV век). Археография, текстология и издание на проложни стихове. Пловдив, 2000.
  • Прашков 1974: Прашков, Л. Икони от Рилския манастир. София, 1974. 
  • Райков 1970: Райков, Б. Неизвестно проложно житие на Иван Рилски. – Език и литература, 1970, 3, 57–61.
  • Сланкаменац 1925: Сланкаменац, П. Легенде о jужнословенским анахоретима.– Гласник Скопског научног друштва, 1. Скопjе, 1925, 215–233.
  • Станкова 2007: Станкова, Р. Сръбската книжнина през XIII в. (Контекст и текст). София, 2007.
  • Тахиаос 2001: Тахиаос, А.-Е. Отзвуци на Българското възраждане в славянски ръкописи на руския манастир „Св. Пантелеймон“ в Света Гора. – Във: В памет на Петър Динеков: Традиция, приемственост, новаторство. Ред.: К. Косев. София, 2001, 64–74.
  • Тодоров 2002: Тодоров, Т. Кога са били пренесени мощите на св. Иван Рилски в Средец? – Годишник на Софийския университет, Център за славяно-византийски проучвания „Акад. Иван Дуйчев“ за 2001. София, 2002, т. 91 (10), 169–180.
  • Томова 1978: Томова, Е. Фолклорни елементи в житията на Иван Рилски и Теодосий Печерски. – Български фолклор, 1978, 2, 54–61.
  • Томова 1985: Томова, Е. Нови проложни стихове за Иван Рилски, Иларион Мъгленски и Петка Търновска в руската ръкописна традиция. – Старобългарска литература, 18, 1985, 172–177.
  • Томова 2007: Томова, Е. Русские редакции Тырновского проложного жития св. Йоанна Рыльского (XV–XVII вв.). − В: Конференция МАПРЯЛ. Инновации в исследованиях русского языка, литературы и культуры. Сборник докладов. Болгария, Пловдив, 31 октября – 3 ноября 2006. Т.2. Пловдив, 2007, 131−138.
  • Томова 2008: Томова, Е. Болгарский святой Иоанн Рыльский (Культ и агиография). – В: Слово: Към изграждане на дигитална библиотека на южнославянски ръкописи. София, 2008, 135–165.
  • Томова 2018: Томова, Е. Блъгаре же и сръбле. Из литературната история на житията на св. Иван Рилски в Сърбия през XIV–XVII век. – В: Академик Петър Динеков и хуманитарната наука – идеи, позиции, концепции. Сборник с материали от Колегиума, посветен на 100 години от рождението му. Съст. и ред. Р. Дамянова, Е. Томова, В. Баева и К. Станева. София, 2018, 293–300.
  • Трифонов 1939: Трифонов, Ю. Бележки върху известията за св. Ивана Рилски. – Македонски преглед, год.11 кн. 3–4. София, 1939. 77–112. 
  • Трифуновић 1983: Трифуновић, Ђ. Сръбска средновековна „слава“ на балкански и южнославянски светци. – Старобългарска литература, 1983, 14, 88–89.
  • Турилов 1978: Турилов , А. А. Оригинальные южнославянские сочинения в руссской книжности XV–XVI вв. – В: Теория и практика источниковедения и археографии отечественной истории. Москва, 1978, с. 39–50.
  • Турилов, Флоря 2002: Турилов, А. А., Б. Н. Флоря. Христианская литература у славян в сер. Х– сер. XI в. и межславянские культурные связи. – В: Христианство в странах Восточной, Юго-Восточной и Центральной Европы накануне 2-го тысячелетия. Москва, 2002, с. 414.
    Фекелджиев 1979: Фекелджиев, Ив. Народни легенди за Иван Рилски. София, 1979.
  • Христова 1981: Христова, Б. Неизвестно стишно проложно житие за Иван Рилски. – Известия на Народната библиотека "Кирил и Методий", 16 (22), 1981, 311–319.
  • Чешмеджиев 2003: Чешмеджиев, Д. Култовете на бълг. светци през ХI–ХII в. – Научни трудове. Пловдивски унив. „Паисий Хилендарски“, т. 41, кн. 1. Пловдив, 2003, 495–503.
  • Kałuzniacki 1901: Kałuzniacki, E. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius. Wien, 1901. (2 Ed. London, 1971).
  • Mircea 2005: Mircea, I. R. Repertoire de manuscrits slaves en Roumanie: Auteurs byzantines et slaves. Sofia, 2005, р. 62, № 250.

×

SESDiva ERA.Net RUS Plus Call 2017 – S&T

SESDiva. Проект № 156

Проект SESDiva направлен на создание виртуального музея письменной культуры по отношению к социальной, культурной, идеологической и религиозной среде и связям между южными и восточными славянами (с XI до начала XX в.).

Продолжительность: 2018-2020 гг.
Программа: ERA.Net RUS Plus Call 2017 ‐ S&T Projects

ПОДРОБНЕЕ ERA.Net RUS Plus


TOP