Резюме докладов
Участники из Болгарии
Представата за Св. Св. Кирил и Методий в българското училище през XIX век, Андриана Спасова, Институт за литература, БАН
Текстът се спира върху култивирания интерес към делото на св. св. Кирил и Методий като част от консолидиращите механизми за споделена памет със славянската общност и като противовес на гръцкия църковен въпрос. Заниманията с ръкописното наследство на Найден Геров (Фонд 22 от НБКМ – БИА) допълват и потвърждават водещата роля на новобългарското образование при формирането на култа към създателите на славянското писмо. През 40-те и 50-те години на XIX век по време на своето учителстване в Копривщица и Пловдив Н. Геров прави препис на „История славянобългарская“ (Ф. 22, а.е. 622), подготвя тържествени слова и дописни документи, какъвто е „Кога и как ся станали известни въ блъгарско имената на блъгарските просветители св. Кирила и Методия“ (Ф. 22, а.е. 603, л. 67–67 б), а между редицата варианти на учебник по световна история и цивилизация се открива и фрагмент от българската история – „Блъгарско по крьщение“ (Ф. 22, а.е. 604, л. 222б–226).
Руските ръкописни и старопечатни книги в българските земи през Късното средновековие, Анисава Милтенова, Институт за литература, БАН
От началото на ХVІ в. докъм края на ХVІІ в. са запазени редица извори (архивни документи, автентични примери от ръкописното и старопечатното наследство), които свидетелстват за навлизане на руската ръкописна и старопечатна книга на Балканите и по-специално в България. Пътищата на това проникване са разнообразни и имат различен резултат, но той е важен за цялостната картина на книжовния живот. Обобщавайки проучванията на редица български учени (Й. Иванов, Б. Цонев, Б. Ст. Ангелов, П. Атанасов, Б. Райков и др.) се добавят някои неизвестни и малко известни факти, които осветляват обема и характера на проблема.
Бележити българи, получили образованието си в Южна Русия през втората половина на ХІХ век, Габриела Вапцарова, Дарина Илиева, Научен архив, БАН
Настоящият доклад е посветен на млади българи, получили първоначалното си образование в пансиона на Тодор Минков, продължили обучението си в Одеса и Киев през втората половина на 19 век. В годините след Освобождението, за своите заслуги към науката и обществото, някои от тях са избрани за членове на Българското книжовно дружество (БКД), други се отдават на академична кариера или влизат в политиката на младата българска държава. Интересен факт е, че всички те се завръщат в родината си, за да бъдат полезни на България. Голяма част от тях са дарители на българското общество, оказали финансова подкрепа на образованието и науката. Част от личните архиви на тези българи днес се съхраняват в Научния архив на БАН.
Жанрът на кратките хроники в българската, руската и сръбската книжнина, Деница Петрова, Институт за история, БАН
Кратките хроники са продуктивен жанр във византийската литература. Първите български преводи са от ІХ–Х в., а най-късните от ХІV в. През ХV–ХVІ в. в българската книжнина стават популярни сръбските летописи. Те се опират на Летовника на Георги Амартол, преведен в България през XIV в., в който влиза Сказанїе въкратцѣ соущїимь ѿ Адама до днешнаꙗго врѣмене. В руската литература жанрът не е продуктивен. През ХІ в. навлиза българският превод на Кратката хроника на патриарх Никифор. Известни са преписи на Сказанїе ѿ Адама. Българските преводи на византийски съчинения стават основата за развитие на жанра в сръбската и руската книжнина. През X–XVIII в. историческите текстове се развиват и взаимно се обогатяват.
Нови данни за книжовната дейност на Самуил Бакачич, Диляна Радославова, Институт за литература, БАН
Самуил Бакачич е източнославянски книжовник, работил през последните десетилетия на XVII век на Атон. Известен е със своите преводи на църковен славянски език, които са запазени включително в негови автографи. След трудовете му са преводите на две от най-популярните новогръцки книги – антологиите „Съкровище“ на Дамаскин Студит и „Спасение на грешните“ от Агапий Критски. Бакачичевият превод на цикъла „Чудеса Богородични“ (трета част на Агапиевата антология) получава широко разпространение сред южните славяни. Не такава е съдбата на превода му на „Съкровище“, сведения за който дава една запазена титулна страница и преписи на няколко Дамаскин-Студитови слова, включени в съставен от Бакачич сборник. Цел на доклада е да представи два ръкописа, новоатрибуирани като дело на атонския книжовник, които хвърлят светлина върху въпроса за това каква част от „Съкровище“ е превел и дават нови данни за съвместната му работа с български книжовници по разпространението на „Чудеса богородични“.
Проложните жития на св. Петка Търновска в руската ръкописна традиция (XVІ–XVII век), Елена Томова, Институт за литература, БАН
В историята на българо-руските книжовни връзки през Средновековието особено място заема рецепцията на литературния култ на търновските светци и по-специално на известната в цялото Източно православие общобалканска закрилница Петка Търновска (вт. пол. X в.). Проследяват се пътищата на проникване и разпространение на нейните проложни жития в Русия от XV до XVII в. в манастирските комплекси около Москва (Троицe-Сергиева Лавра, Йосифо-Волоколамски и Кирило-Белозерски манастир), в Новгород, Псков и други културни средища. Изясняват се кръгът от сборници, съдържащи творбите за св. Петка Търновска, функциите на житията ѝ в руската книжовна традиция (напр. Руски хронограф от XVI в.) и новите проложни стихове за отшелницата, възникнали на руска почва през посочения период.
Св. Иван Рилски и Иван Мартинов, Иван И. Илиев, Софийски университет
Св. Иван Рилски (ок. 876–ок. 946) се прославя като светец-покровител на българите и е един от най-известните отшелници в Православния календар. Негови жития са разпространени и могат да бъдат намерени в разнообразни форми в византийската общност на няколко езика. Иван Мартинов (Ivan Martinov, Ivan Martinoff) (1821–1894), руски йезуит и мисионер, не е много позната фигура в България и повечето му творби не са достъпни за широката публика, въпреки че той открива и описва Бдинския сборник, български ръкопис от XIV в., днес в Гент, Белгия. В Русия също не е известен, с изключение на учени, които се занимават с църковна история и с взаимоотношенията между Руската православна църква и Римската католическа. Може ли да има връзка между православен светец отшелник и католически мисионер?
Поучението На Владимир Мономах и Шестодневът на Йоан Екзарх Български – още паралели, Илиана Чекова, Софийски университет
Още Д.С. Лихачев отбелязва, че „Шестодневът“ на Йоан Екзарх Български оказва влияние върху „Поучението на Владимир Мономах“. Възхищението на Мономах пред величието и красотата на света, сътворен от Бога, идеите за разнообразието на човешките лица, успоредното съществуване на големите и малките риби като пример за социалния ред при хората, намират своя паралел в творбата на Йоан Екзарх. В „Поучението“ се откриват и други откъси и мотиви, кореспондиращи с творбата на Йоан Екзарх: темата за леността и безделието като порок, водещ към всички останали пороци; за брачните взаимоотношения между мъжа и жената, основани върху уважението към жената и водещата роля на мъжа. Както „Шестодневът“, така и „Поучението“ разкриват също образа на идеалния владетел – В Пролога на „Шестоднева“ Йоан Екзарх се обръща към княз Симеон, а в началото на глава шеста се чете описание на княза и неговия дворец като достойни за възхита. „Поучението“, което може да бъде определено като близко до жанра „огледало на владетеля“, съгражда пред бъдещите князе духовните качества на образцовия владетел.
За Путятиния миней, „древномакедонския езиков узус“ и преславската богослужебна книжнина, Мария Йовчева, Софийски университет
Докладът е фокусиран върху проблема за протографа на древноруския Путятин миней (РНБ, Соф. 202), разискван в светлината на предложената напоследък „древномакедонска“ хипотеза. Доколкото застъпниците на това мнение работят с удобно подбрани отделни примери от архаичното ядро на текста на майския Миней, изследването предлага систематичен обзор на редица езикови особености, които са показателни за източнобългарския оригинал на разглеждания кодекс. Във връзка с поставения проблем специално внимание се отделя на разслояването на текстовите пластове в Путятиния миней.
Сборници с женски жития в южнославянската и руската средновековна литература, Мая Петрова-Танева, Институт за литература, БАН
Докладът дискутира един рядък макрожанр както във византийска, така и в славянската средновековна литература – сборници от жития на жени светици. Въпросът за тяхната поява и евентуална аудитория предизвиква множество дебати в научната литература. Той е пряко свързан с проблеми на социалната и културна история като женското ктиторство, наставленията, съставяни за монахини и дами от светския елит от страна на техните духовни наставници, стремежът за измолване на лично покровителство, отношенията с едноименния светец-патрон и т.н. Специално внимание е отделено на някои от съпътстващите текстове и тяхната роля в структурата на сборниците.
За два сюжета за покръстването (Кирило-Методиада и Покръщение в Преславский двор), Николай Желев
Във епохата на Възраждането се проявява огромен интерес към историята. Откъде произхожда даденият народ, как се е развивал през вековете. Едно от основните исторически събития е покръстването, тъй като той установява вярата, която в случая с българите се изповядва и до днес. Вярата е един от елементите, изграждащи народното самосъзнание. Интересът към историята неимоверно предпоставя и към създаване на литературни произведения, имащи за цел да „пренесат“ публиката си в отминалата епоха. В настоящия текст се спираме на две такива произведения – словашкият епос „Кирило-Методиада“ на Ян Холи и драмата „Покръщение в преславский двор“ на Добри Войников. Двете произведения биват писани в съвсем различни среди и поради това ние се спираме само върху мотива за покръстването на българите и как то бива представено у двамата автори.
Класици на българската литература като преводачи на Пушкинови поеми, Радослава Илчева, Институт за литература, БАН
Поемите на А.С. Пушкин са ценни не само като художествен текст, но и като жалони за важните етапи в творчеството му. Българските им преводи не само илюстрират върховите постижения на руската литература в нейния развой, но и онагледяват един все още слабо проучен аспект в книжовното общуване на източните и южните славяни в края на XIX в.
Симптоматично е, че с преводи на най-значимите Пушкинови поеми се ангажират такива класици на нашата литература като Алеко Константинов и Иван Вазов. Литературната дейност на Щастливеца започва през 1888 г. с превода на «Полтава», който заедно с преводите на „Бахчисарайския фонтан“ и „Цигани“ го нарежда сред пионерите на художествения превод у нас.
В доклада е анализиран и не по-малко показателният превод, който И. Вазов прави на откъс от последната Пушкинова поема – „Медния Конник“.
Култът към светците Борис и Глеб в южнославянската средновековна книжнина, Радослава Станкова, Институт за литература, БАН
Докладът очертава навлизането на култа към първите канонизирани руски християнски светци князете Борис и Глеб, от династията на Рюриковичите, в южнославянската книжнина през Средновековието, въз основа на запазени данни за честването им в месецослови на български и сръбски ръкописни евангелия и апостоли (за датите 24 юли и 2 май). Направен е преглед на произведенията за светците Борис и Глеб (жития и служба) в южнославянски ръкописи от периода ХІІІ–ХV в.
В южнославянската книжнина се наблюдава отделен корпус от текстове за прослава на двамата светци, което вероятно се дължи на това, че майка им е била българка.
Изследваният материал показва, че руските светци са включени в календара на българската църква по времето на управлението на цар Иван Асен ІІ.
Фолклорното и поетическо творчество на българите през погледа на руските писатели емигранти от първата вълна (20-те – 40-те г. на ХХ век), Радостин Русев, Институт за литература, БАН
Повишеният интерес към историята, културата и литературата на приемащата страна е една от най-забележимите и устойчиви тенденции в духовния живот на руската емиграция в България през 20-те – 40-те г. на ХХ век. Това се вижда както от емигрантската, така и от местната книгоиздателска продукция и периодика, където се публикуват художествени преводи и изследвания върху произведения от българския фолклор, поезия и художествена проза, направени от творци като К. Балмонт, А. Фьодоров, А. Бинецки, В. Нечитайлов и др. Чрез емигрантското книгоиздаване и периодичен печат те се разпространяват и в доста други точки на света. По такъв начин руската емиграция изпълнява ролята на своеобразен популяризатор на българската литература – явява се възможност страна като България, „неизвестна по света като културна и творческа единица“ (Ст. Чилингиров), при посредничеството на език като руския, да привлече вниманието към своето фолклорното и поетическо творчество. И едновременно с това провокира българите в преходен за тях исторически момент на търсене и утвърждаване на национална идентичност да се вгледат в себе си, да осъзнаят и осмислят значението и стойността на собствените си културни достояния.
Москва, Харков, Одеса – места на памет за българите през XІХ век, Румяна Дамянова, Институт за литература, БАН
Изследването разглежда три културни средища на българи в Русия през XIX век – Москва, Харков и Одеса. Средоточието на българи се изявява в активна книжовна дейност, която дава основание за обособяване на три тематични ядра в тези центрове. В Москва се развива „Темата за родното“ – в стиховете на Константин Миладинов, в сп. „Братски труд“, в написаното от Г. Теохаров, Р. Жинзифов и др. В Харков се реализира „Темата за научното търсене“ – най-вече в писмата на М. Дринов, в някои дописки, в архивни материали. В Одеса се интерпретира „Темата за завръщането“ в поезията на Д. Чинтулов, Н. Геров, Н. Касапски, Е. Мутева, в публицистиката на В. Априлов.
Творить память – библиотека и архив кн. А.П. Мещерского как источники по истории русской эмиграции первой волны в Болгарии, Таня Галчева, независим изследовател
В докладе систематизируется информация о личном собрании кн. А.П. Мещерского (1915–1992) – зачинателя темы о русской академической эмиграции первой волны в Болгарии. На основе неопубликованных источников обосновывается вывод о формировании парадигмы библиотечно-библиографической памяти в 50-х гг. прошлого века, когда практически осмысление феномена русской эмиграции первой волны только началось.
Изгнанието като посланничество, Христо Манолакев, Великотърновски университет
След Октомврийската революция в Русия към България се отправя поток от емигранти. Сред тях не малък е процентът на руската интелигенция – научни кадри от различни области на знанието, философи, богослови, писатели, журналисти и т.н. За тях изгнанието е социално, политическо, духовно и интелектуално изпитание. Защото мисълта за физическото оцеляване е неизбежно съпътствана и от идеята за задължителното опазване на Родното. Неговото съхраняване се схваща като мисия и има различни форми и проявления. Важно значение сред тях заема ролята на посредничеството при срещата с приемащата „чужда“ среда.
През дейността и творчеството на трима руски емигранти, установили се в София, ще се опитаме да покажем този специфичен за „първата вълна“ на руската емиграция феномен – да бъдеш посланик на своята национална култура без някой да те е задължил за това. Ще обърнем внимание на дейността на проф. П. М. Бицили като преподавател в Софийския университет и значението му за развитието на българската историческа наука. Ще подчертаем ролята на К. В. Мочулски за запознаването на българската аудитория с най-новите тенденции в съвременната руска поезия. Ще очертаем и приноса на поета А. М. Фьодоров за популяризирането на българската поезия и история сред руските читатели.
Иностранные участники
The Martyr Act of St. Thecla in Church Slavonic, Amber Ivanov, Ghent University
The Martyr act of St. Thecla is originally known as the Apocryphal Acts of Paul and Thecla (‘BHG 1710’), one of the most popular texts in the medieval literary Christian tradition. This text dates back to the 2nd century of our era, which makes it one of the first literary texts written in the hagiographical discourse and causes St. Thecla to be the first female saint and martyr in the Christian tradition. The Greek original is most probably translated into Old Church Slavonic in the beginnings of Slavonic literacy. However, what the translation actually looked like, has not been retraced so far. For my PhD dissertation, I am preparing the first text critical edition of this text in its medieval Slavonic translation. The primary corpus counts at least 50 manuscripts of Bulgarian, Serbian, Romanian and Russian origin. As far as the textual data tells us, the text has probably been translated a few times (two or three?) in different time periods and cultural contexts, which makes the reconstruction of the translation slightly more complicated. In this paper, I will present my first analyses and a first rough presentation of the textual history.
From Bogoglasnik to Katavasia: the Spread of Ruthenian Devotional Songs among the Southern Slavs, Dieter Stern, Ghent University
The cultural exchange between the Southern Slavs and Russia is widely attested and highly visible in high-end cultural products which can be linked to famous historical personages. Important as these age-old and uninterrupted contacts on the level of cultural elites undoubtedly have been to create a compact cultural zone of Eastern and Southern Slavs, they would by themselves probably have proved insufficient to maintain the existing cultural cohesion if they would not have been seconded by the too often invisible activities of cultural exchange below the perceptual horizon of elitist culture. Only occasionally, one will be able to take a glimpse of what was going on in terms of cultural exchange at the more mundane levels of the mass of anonymous culture-bearers, who not only helped to promulgate and put into practice elite culture, but also made their own contribution to knitting a network of common meanings and practices by transfering their own specific cultural artefacts and attitudes. A case in point is the national revival among the Southern Slavs, which would not have taken the shape it took, if it were not for the strong cultural support, which was offered by Russians, but which was also actively sought by Southern Slavs with russophile tendencies. We all know, of course, of prominent activists like Christo Botev, but there were so many more lines of cultural exchange at this period, which were maintained by legions of often uncoordinated cultural activists, whose activities and contribution it becomes the more difficult to trace and identify the further removed from our times they are. Many of them pushed forward the realignment of the Russian-South Slavic cultural sphere by introducing inconspicuous items of everyday culture, which may be expected to have been no less instrumental in bringing about cultural cohesion than any high-strung reform of one or other famous activist. One group of such inconspicuous artefacts are Ruthenian devotional songs, which from the mid 18th century onwards found their way into privately compiled and owned manuscript collections of Serbian and Bulgarian origin. The curious fact of Ruthenian songs gaining popularity among the Southern Slavs has been noticed for quite some time now (Ostojić & Ćorović 1926; Pozdneev 1963), but up to this day no effort has been made to trace the vagaries of these songs and clarify how and through which channels they became disseminated among the Southern Slavs. The present contribution is an attempt to provide an answer to these questions and to identify the milieu through which these songs became part of Serbian and Bulgarian cultural practices.
Aleksandr Pypin and Bulgaria, or How the First Bulgarian History of Bulgarian Literature (1884) Was Russian, Michel De Dobbeleer, Ghent University
Still in his early thirties, the Russian literary and cultural historian and ethnographer Aleksandr Pypin (1833-1904) published his voluminous Overview of the History of the Slavic Literatures (Oбзор истории славянских литератур, 1865). Originally conceived as a supplement to the Russian translation (under Pypin’s redaction) of a German so-called ‘world literary history’ (Johannes Scherr’s 1851 Allgemeine Geschichte der Literatur, which had merely devoted 22 pages to the literatures of the Slavs), Pypin’s Overview saw its second edition twelve years later, now in two volumes (1879-1881). The success of this revised Overview can be measured by the number of translations it generated: in Czech, German and partially in French. in 1884 Pypin’s long chapter on Bulgarian literature was translated into Bulgarian by one G.N. Kolushkii, the result being the very first monograph in Bulgarian on the history of Bulgarian literature. In this paper, I will compare Pypin’s Russian original to Kolushkii’s translation and focus on Pypin’s (too) general observations on the Bulgarian people and the ‘Bulgarianness’ of their literature. With the help of Joep Leerssen’s method of imagology and Maria Todorova’s concept of Balkanism we will probe whether Pypin’s (by the way, respectful) so-called ‘hetero-image’ of the Bulgarians was fully adopted as a ‘self-image’ by Kolushkii.
Грамоты средневековых болгарских правителей: проблемы авторства, А. С. Добычина, Институт славяноведения РАН, Москва
В докладе рассматриваются этапы изучения средневековых грамот болгарских царей в контексте проблемы их авторства. Основы изучения этих грамот в славистике были заложены еще в XIX–XX вв. Выход в свет в 1911 г. фундаментальной работы выдающегося русского слависта Г.А. Ильинского „Грамоты болгарских царей“ и публикация результатов научных разысканий на Афоне ученых М. Ласкариса и И.В. Пападопулоса обозначили новый этап в исследовании данной проблематики. На основе накопленного материала в предвоенный период активизируется полемика по вопросам подлинности, авторства и датировки ряда грамот. А после войны предпринимаются критические издания имеющегося материала. На протяжении последних 15 лет проблема авторства отошла на задний план и уступила место изучению лингвистической составляющей памятников.
Чин бельческого и священнического погребения у южных славян и на Руси до конца XV в., Ж. Л. Левшина, Российская Национальная библиотека
Чин бельческого погребения, распространявшийся в славяно-русских рукописных Требниках, давно привлекал и до сих пор привлекает внимание исследователей, среди которых прежде всего необходимо назвать Н. Ф. Красносельцева, В. М. Загребина, П. Пенкову, Р. Койчеву, А. А. Турилова. Однако в своих работах предшественники опирались на ограниченный круг памятников, прежде всего древнейших. В докладе будут использованы и уже известные южнославянские и древнерусские списки Требника, и рукописи, ранее не фигурировавшие в научных публикациях, и на их материале будут рассмотрены особенности состава и функционирования Чина бельческого погребения у южных и восточных славян до конца XV столетия, прродемонстрировано, дают ли новые источники дополнительные сведения для реконструкции имеющегося в фразового акростиха.
Георгий Флоровский: логика, историческая философия, герменевтика (софийские истоки и контексты), И. В. Голубович, Одесский национальный университет
Жизненный и творческий путь известного православного богослова о. Георгия Флоровского тесно связан с Болгарией. Сюда семья Флоровских эмигрировала из Одессы в 1920 г. Софийский период оказался для Г. Флоровского недолгим (1920-1921 г.г.), но исключительно плодотворным. Достаточно хорошо известна его активная роль в создании в Софии евразийского движения (вместе с Н. Трубецким, П. Савицким и П. Сувчинским). Вместе с тем, нуждается в реконструкции и осмыслении место и роль болгарского периода в формировании Флоровским концепции философии и богословия истории, оригинального проекта исторической герменевтики. Обнаруженные нами в архиве о. Георгия (Свято-Владимирская духовная семинария, Крествуд, США) „Софийские тетради“ по логике – черновики и материалы к диссертации по логической проблематике – позволяют по новому взглянуть на весь корпус его идей и текстов.
Болгария и болгары в русских средневековых письменных источниках, И. И. Калиганов, Институт славяноведения РАН, Москва
Говоря о русских средневековых письменных источниках и упоминаниях в них о Болгарии и болгарах, нельзя не затронуть проблему периодизации болгаро-русских литературных связей, от которых зависела частотность упоминаний подобного рода и их характер. Автор придерживается точки зрения, высказанной им в 1988 г. в докладе на X Международном съезде славистов в Софии. В нем было показано, что так называемое „Первое южнославянское влияние“ на Руси в XI–XIII вв., в сущности, было болгарским, а „Второе южнославянское влияние“ XIV–XVI столетия – болгаро-сербским с превалированием последнего на втором его этапе. В нынешнем докладе, однако, основное внимание уделено другой проблеме: ошибочному, а порой преднамеренному смешению некоторыми болгарскими учеными задунайских и волжско-камских болгар и булгар. У двух ветвей протоболгар сложились несхожие исторические судьбы, неодинаковым было и отношение к ним древнерусских летописцев. Они прекрасно осознавали между ними разницу, тем более что и те, и другие были связаны с эпохальным для Руси выбором веры (в данном случае между исламом и христианством). В докладе корректируются выводы ряда болгарских исследователей, основанные на трактовке ими сведений о болгарах и булгарах и отношения к ним в древнерусских летописях.
„ЛЕТОПИСЕЦ“ Герцеговины Прокопий Чокорило и Россия, К. В Мельчакова, Институт славяноведения РАН, Москва
В докладе идет речь о герцеговинском иеромонахе из Мостара Прокопии Чокорило (1802–1863) и его связях с Россией. Именно его „Летопись Герцеговины“ впервые познакомила русское общество с этим уголком Балкан. Работу мостарца перевел и опубликовал в славянофильском журнале „Русская беседа“ известный славист и дипломат А. Ф. Гильфердинг. „Летопись“ Прокопия Чокорило представляет собой душераздирающую историю возвышения, правления Герцеговиной и падения Али-паши Ризванбеговича Стольчанина (1783–1851). Этот рассказ о борьбе за власть полон описаний насилия и зверств, предательств, подвигов и чудес. Он является важным источником для изучения истории края в 1830–1850-е гг.
В жизни Мостара Чокорило известен не только своим литературным трудом, но и активной работой по сбору средств для строительства соборной церкви. Именно ему было доверено сопровождать первую группу боснийских и герцеговинских мальчиков, отправившихся в 1858 г. в Россию для получения образования. Доставив их к месту учебы, он совершил путешествие по русской земле.
Величие властителя: земная слава и путь покаяния (наблюдения над текстами житий архиепископа Данилы ІІ), Л. K. Гаврюшина, Институт славяноведения РАН
„Цароставник“ сербского архиепископа Данилы II и его продолжателей XIV в. содержит ряд относительно небольших, но содержательно и композиционно связанных между собой текстов житийного содержания, которые создают целостную картину жизни наследников великого жупана Стефана Немани. Изображение в них взаимоотношений представителей династии вынуждало авторов приоткрывать завесу над возникающими между Неманичами конфликтами и борьбой за власть и вместе с тем давать христианское объяснение возникающим в жизни последних драматическим обстоятельствам. При описании пути покаяния, на который в известный период своей жизни вступают кралица Елена (ум. в 1306) и ее сыновья короли Драгутин (ум. в 1316) и Милутин (1282–1321), в их житиях используются тексты гимнографических сочинений и трудов отцов церкви, касающихся темы покаяния. Одна из особенностей идеализации королей в житиях Данилы – сочетание прославления их как могущественных властителей, покоряющих чужие владения, и изображения их в аскетическом обличье.
Заблудовское „Евангелие учительное“ – памятник межславянских книжных взаимосвязей ХVІ столетия, Л. Л. Щавинская, Институт славяноведения РАН, Москва
В XV в. на западных землях Великого княжества Литовского и на восточных и юго-восточных землях Королевства Польского имелось значительное число православных культурных областей. Одной из них являлось Подляшье – великое пограничье славянских и балтийских культур, многовековая зона их активного взаимопроникновения. На Подляшье в Заблудове – имении магнатов Ходкевичей в середине 1560-х гг. было организовано одно из старейших православных издательств. Здесь прибывшие из Москвы по приглашению Григория Ходкевича первопечатники Иван Федоров и Петр Мстиславец начали печатать „Евангелие учительное“, при наборе которого использовались шрифты, привезенные этими печатниками из Москвы. 17 марта 1569 г. „Евангелие учительное“ было выпущено и получило широчайшее распространение. Оно оказало значительное влияние на православных как в самом Великом княжестве Литовском, так и далеко за его пределами, вплоть до московских земель и Балкан. Книгу многократно переписывали, несколько раз перепечатывали и даже переводили на другие языки.
О многообразии творчества Васила Друмева, М. Г. Смольянинова, Институт славяноведения РАН, Москва
Васил Друмев (1841–1901) вошёл в историю болгарской литературы как личность поистине ренессансной многогранности. Родоначальник национальной беллетристики, талантливый драматург, литературный и театральный критик, просветитель, публицист, педагог, учёный, он в то же время был общественным и политическим деятелем, одним из последовательных поборников культурного сближения славянских народов. Друмев закончил Одесскую духовную семинарию и Киевскую духовную Академию. В России он написал повесть „Несчастное семейство“ (1860), которая стала важной вехой в национальном литературном процессе, ибо это было первое оригинальное произведение болгарской беллетристики, заложившее основы художественной прозы и во многом определившее пути её дальнейшего развития. Вторая повесть – „Ученик и благодетели“ (1864–1865) также написана им в России. Велики заслуги Друмева и в создании болгарской драматургии. В пьесе „Иванко, убийца Асена I“ (1872) он обратился к теме отстаивания независимости родины в борьбе с иноземными поработителями. Друмев также был незаурядным учёным. Он стоял у истоков основания Болгарской Академии наук. В 1873 г. Друмев принял духовный сан, став епископом Климентом Браницким. После Освобождения Болгарии от турецкого ига Друмев занялся педагогической деятельностью, сделавшись ректором и преподавателем Петропавловской семинарии (1878–1884). В 1884 г. Друмев сделался Митрополитом Тырновским. Его церковные проповеди обладали ярко выраженной русофильской направленностью. За одну из подобных проповедей владыку в 1983 г. арестовали, объявили русским шпионом и заточили в Гложенский монастырь, где содержали в тяжелейших условиях. После падения правительства Стамболова, митрополита освободили. Обращаясь к разным жанрам литературы и различным областям науки, Друмев боролся против чужеземного ига и за развитие просвещения в Болгарии.
Повесть А.Ф. Вельтмана „Райна, королевна болгарская“ в формате воззрений эпохи (вторая четверть ХІХ в.), М. М. Фролова, Институт славяноведения РАН, Москва
В докладе сообщается об одаренном писателе А. Ф. Вельтмане и его повести „Райна, королевна болгарская“, которая, будучи переведенная на болгарский язык, оказала значительное влияние на болгарского читателя и театрального зрителя. Исследование реалий русского общества первой половины XIX в., когда жил и творил А. Ф. Вельтман, а именно: русско-турецкой войны 1828–1829 гг., деятельности Общества истории и древностей российских и существовавшей в тот период историографии, позволяет проникнуть в творческую лабораторию автора и выявить его позицию в отношении болгарского народа. Следует особо подчеркнуть, что через всю повесть Вельтмана проходит лейтмотивом идея исторического предопределения России в освобождении Болгарии, которая разделялась всеми русскими офицерами, участниками русско-турецкой войны 1828–1829 гг., и которая воспринималась болгарским обществом второй половины XIX в. с большим воодушевлением и надеждой.
Балканы глазами журналиста Л.Д. Троцкого, Н. С. Гусев, Институт славяноведения РАН, Москва
Л. Д. Троцкий ныне известен миру как политик, но до 1917 г. его основным занятием являлась журналистика. Свое место в его наследии занимают Балканы, которые он подробно описал во время Балканских войн 1912–1913 гг. Его проницательность и связи позволили ему вникнуть в суть происходивших в южнославянских государствах политических и экономических процессов. В будущем один из самых тоталитарных лидеров Октября он в 1912 г. яростно защищал свободу слова и требовал объективного освещения Балканских войн. В то же время в силу своих политических взглядов Троцкий не единожды сгущал краски, создавая необходимую ему картину. Тем не менее, точность многих его замечаний подтверждается и другими данными, и они сохраняют свою значимость до сих пор.
Последования монашеских постригов в южнославянской и русской традициях XIII–XV вв., Татяна Афанасьева, Санктпетербургский университет
В докладе речь пойдет о редактировании чинов постригов у южных славян и об адаптации этих переводов в русском богослужении. Исследование проводилось на материале южнославянских и русских требников XI-XV вв. из собрания российских и болгарских библиотек. Чины постригов переводились в этот период с греческого как минимум три раза. Первый и наиболее ранний перевод отражен в Синайском глаголическом евхологии, греческий оригинал которого пока остается не выявленным. Второй перевод связан с литургическими реформами после освобождения Балкан от византийского завоевания в начале XIII в. Греческие оригиналы этой версии относились к византийским прототипам XI–XIIв. Третий перевод делался с греческих рукописей палеологовского времени и укоренился в славянском богослужении с конца XIV в.
Отмечание праздника Покрова Пресвятой Богородицы у Сербов, Татьяна Суботин-Голубович, Белградский университет
Християнская церков 1 октября отмечает праздник Покрова Пресвятой Богородицы. Установление праздника связано с явлением Богородицы Андрею Юродивому в Влахернском храме в Константинополе в 911 году. Как ни страно, в сербских средневековых рукописях этого праздника нету. К сербам праздник попал посредством русских рукописей и старых печатных книг, начиная с второй половины 17-го века. Со временем, этот праздник стал одним из самых чтимых у сербов, о чем свидетельствует немалое число храмов ему посвященых. В докладе реч пойдет именно о проникновении писаных источников и их влияние на восстановление праздника в сербской церкви.
Иван Федоров – первопечатник, эдитор и писатель, Ю. А. Лабынцев, Институт славяноведения РАН, Москва
Иван Федоров, русский и украинский первопечатник, издавший в Москве первую точно датированную русскую печатную книгу – „Апостол“ 1564 г. После отъезда из Москвы Иван Федоров в Заблудове – имении белорусского православного магната Григория Ходкевича издает знаменитое Заблудовское евангелие 1569 г. После Заблудова он направляется во Львов, где в 1574 г. издает первую украинскую печатную книгу „Апостол“, полностью повторяющую московский Апостол 1564 г. с добавлением небольших начальных статей и обширного послесловия Ивана Федорова о начале книгопечатания. В 1581 г. в Остроге, куда он прибыл по приглашению князя Константина Острожского, им напечатана первая полная Библия на церковнославянском языке, обычно называющаяся Острожской, Она остается одной из главных книжных святынь в православном мире по сей день. Как писатель, Иван Федоров оставил нам несколько своих произведений, послесловий к изданиям. Особое место среди них принадлежит послесловию к львовскому „Апостолу“ 1574 г., озаглавленное „Повестью“, первой в истории печатной повестью русского автора.
Золотой век русской поэзии: Словения, Ю.А. Созина, Институт славяноведения РАН, Москва
Эпоха Пушкина, Лермонтова, Тютчева, Гоголя в русской культуре получила название „Золотой век“ – на общем фоне мощного развития литературного творчества создаются шедевры не только воодушевляющие нацию, но и достойно звучащие далеко за пределами России. В Словении наследие поэтов Золотого века проходит свой особенный путь – то оказываясь в фокусе зрения интеллектуальной публики, то попадая в лакуны тихого безвременья. На этом пути есть свои неоспоримые вершины – особенно явные, когда к одному и тому же произведению обращаются разные поэты, в том числе представители разных поколений.
Естественное стремление народа – поделиться тем лучшим, что есть в его культуре, то есть получить признание своих ценностей от других / „иных“. Механизмы, позволяющие состояться подобной оценке, разные: рассказ о факте (культуры) в иноязычной аудитории; развитие туристических культурных маршрутов; обучение иностранцев своему родному языку; поддержка переводчиков и т.д. Все они заслуживают внимания и должны быть вписаны в историю развития национальной культуры (литературы).
