Статия

Роден е на 28.08.1824 г. в Башино село близо до Велес. Той е първороден син на учителя Димитър Петкович. Има двама по-малки братя – Андрей и Димитър. По съвет на Нешо Стоянович (бъдещият митрополит Натанаил Зографски), който е получил образование в Русия, Петкович решава също да замине. От 1843 до 1847 г. учи в Ришельовския лицей в Одеса и го завършва с отличен успех. Захарий Княжески – псевдоним на Жеко П. Русев, български книжовник, фолклорист и драгоман, му помага да продължи образованието си. Предполага се, че двамата се запознават по времето, когато Княжески учи в Духовната семинария в Одеса.

През 1845 г. у Княжески се запознава с изтъкнатия руски славист Измаил И. Срезневски. Ученият препоръчва Петкович на Осип М. Бодянски и Михаил П. Погодин. През 1846 г. Княжески се установява в Петербург, където остава около две години. Негова основна задача е да издейства стипендии на българи за обучение в Русия. Обещана му е една държавна стипендия и за Санкт-Петербургския университет. Княжески преценява, че току-що завършилият лицея Константин Петкович е подходящ кандидат, и се заема да му издейства място в университета. Обръща се лично към ректора на Санкт-Петербургския университет Пьотр Александрович Плетньов. Той настоява сред двестата студени, които ще получат стипендия, да бъде и „един беден българин – за полза на забравената и изоставена България“.

Така през 1847 г. със съдействието на Захарий Княжески Константин Петкович става студент по Обща словесност в Историко-филологическия факултет на Санкт-Петербургския университет. По-късно братята му Димитър и Константин също завършват този университет.

Петкович е първият българин, който се обучава при Измаил И. Срезневски. Той е отличен студент. Изучава различни дисциплини – богословие и църковна история, логика и психология, всеобща и руска история, история и литература на славянските наречия, старогръцки, латински, италиански, английски, френски и влахо-молдовски език. Срезневски го подтиква да изследва историята и фолклора на българите. Двамата започват работа по речник на българския език, който остава недовършен. На 24 декември 1849 г. Срезневски представя на Второто отделение на Академията на науките „Записка о болгарском языке и о болгарском переводе Краледворской рукописи, исполненном студентом Дмитриевым“. По негов съвет Петкович съставя малък българо-руски речник, останал непубликуван. През 1850 г. той написва етнографското проучване „Свадебные обычай македонскихъ болгаръ“, което е публикувано едва през 1980 г. През 1852 година превежда на български и публикува редактираните от Срезневски „Памятники и образцы народного языка и словесности“. От същото време датира кореспонденцията му с Виктор Григорович. Общуването му с изтъкнатите руски слависти оказва голямо влияние върху формирането на научните му интереси.

Българинът изпраща докладна записка до Азиатския департамент и до министъра на просветата княз Шахматов-Ширински за бедственото положение на българския народ. Заедно с Натанаил Зографски той създава проект за учредяване на обществено-просветна организация, наречена „Българска матица“. Двамата опитват да издадат вестник със същото заглавие, както и да отворят печатница. Идеите им не се осъществяват.

Константин Петкович се дипломира през 1852 г. По примера на Григорович той предприема пътуване с научна цел в славянските земи, за да се подготви за бъдещата си научна работа. В началото негов спътник е Натанаил Зографски. Двамата стигат до Виена, където се срещат с Франц Миклошич и Вук Караджич. Петкович решава да преведе на руски труда на Миклошич „Фонетика на българския език“. След обиколка на манастирите във Фрушка гора Натанаил се връща във Влашко, а Петкович продължава пътешествието си. Среща се със словенската писателка Йосипина Урбанчич-Турнограйска, през 1853 г. публикува в превод на български език нейната книга  за княз Борис I.

Следваща спирка на пътуването му е Света гора. Константин Петкович е първият български учен, който има възможност да работи със светогорските ръкописи. В продължение на два месеца той изучава ръкописите в манастирските библиотеки. По-късно издава описание на книгите, в което публикува и запазените в тях приписки. В Зографския манастир Петкович намира Зографския поменик и прави препис от него. Завръщайки се в Русия, той предлага текста на Александър Гилфердинг, който съобщава за него, но не го публикува. По-късно Зографският поменик е обнародван от Йордан Иванов.

Петкович не успява да стигне до България поради войната между Османската империя и Черна гора и остава в Истанбул. Сътрудничи на „Цариградски вестник“, в който през 1853 г. публикува статиите си „Свята гора“ и „Зограф, българска обител на Свята гора“.

Автор е и на стихотворенията „Момина клетва“ и „Български воин“, написано като марш на българите-доброволци, участвали в Кримската война от 1853–1856 г.

По съвет на И. И. Срезневски Константин Петкович е получил руско гражданство. Дипломата от Санкт-Петербургския университет му дава редица служебни преимущества. Поради наближаването на Кримската война той е изпратен във военната дипломатическа канцелария в Кишинев. През 1853 г. става секретар на Руското императорско консулство във Видин и член на комисията за отделяне на Бесарабия от Турция. През 1857 г. пристига в Дубровник като секретар в Руското консулство, а година по-късно става консул. Развива активна дейност: поддържа връзки с православното население в града; подпомага православни църкви и манастири; през 1858 г. е председател на Международната комисия за отделяне на Черна гора от Турция. В Дубровник той поддържа връзки с френския консул адмирал Жириен дьо ла Гравиер, който по-късно става член на Френската академия на науките.

През 1870 г. Петкович става руски консул в Бейрут, където остава до 1880 г. За заслугите си в областта на дипломацията е награден с Орден „Св. Станислав“ III степен, Кръст за независимост на Черна гора и с френския Орден „Легия на честта“. Умира в Одеса през 1898 г.

Със своите проучвания, публикации и дипломатическа дейност Константин Петкович се стреми да допринесе за взаимното опознаване на славянските народи. Така той се явява продължител на линията, която са очертали първите руски слависти И. И. Срезневски и В. Григорович. Той е сред първите българи, обърнали внимание на фолклора и езиците на славяните.

Съчинения

• Древняя чешская песня о Любоши с переводом на болгарское наречие от Дмитриев-Петкович. Санкт Петербург, 1952.
• Очерки Белграда: Местности. Жители. Учебныя заведения. Литература. Церковь. Санкт Петербург, 1853.
• Известия К. Д. Петковича о рукописях Зографского Святогорского монастыря. - Известия Императорской Академии Наук по Отделению русского языка и словесности, т. 2, Санкт Петербург, 1853.
• Борис, пръви християнски цар на блъгарите / побългарена историйска приказка, писана по словенски от Йосефина Турноградска. Цариград, 1853.
• Хрисовуља Иоанна Бранковића, деспота сербског. – Гласник Друшства србске словестности, бр. 5, Београд, 1853.
• Исторический очерк Сербской православной общины в Рагузе. – Русская беседа, бр. 111, 1859.
• Черногорец Марко Мартинович, обучающий русских бояр (присланных Петром Великом в Венецию) мореплаванию и наутическим наукам. – Морской сборник, бр. 6, Санкт Петербург 1863.
• Обзор афонских древностей. Санкт Петербург, 1865.
• Черногория и черногорцы. Очерки К. Д. Петковича. – Восточный сборник, бр. 6, Санкт Петербург 1877.

За него

• Иванов, Й. Български старини из Македония. София 1970, 83, 489.
• Иванов, Й. Българите в Македония. София 1986, 261–263.
• Минкова, Л. Константин Петкович – един непознат? – Български език и литература, 2009, 3, 3-14.
• Никодимова, Г. Три документа, свързани с жизнение път на българския възрожденец Константин Петкович. – В: Езиков свят - Orbis Linguarum. 2018, 1, 97–101.
• Стоянович, М. За българите в белградските бележки на Константин Димитриев Петкович. Епохи, 2008, 3-4, 153–162.